Загадъчна Парория трябва да се търси в най-високата част на планината Странджа, на територията на България и съседна Турция
Автор: Проф. Пламен Павлов
В дните на светлите Коледни и Новогодишни празници ще хвърлим поглед към съществувалото преди векове духовно огнище в Странджа, запомнено с името на тайнствената Парория. Монашеската общност, създадена от св. Григорий Синаит (ок. 1260/1268 – 27 ноември 1346 г.), е своеобразно „копие“ на Света гора Атонска и на свой ред поражда създаването на монашески общности в широк ареал в пространството и времето.
Колкото и да е парадоксално, мимолетно съществувалата Парорийска „Света гора“ оказва мощно влияние върху религиозния и културния живот в средновековна България, Византия, Сърбия, в земите на днешна Албания, а чрез словото и делата на св. патриарх Евтимий, Киприан и Григорий Цамблак – чак „… до Северния Океан…“
Точното място на Парория и манастира (в същност четирите обители) на св. Григорий Синаит все още е неизвестно, нещо повече – буди спорове, догадки, понякога дори куриозни предположения… В най-пълна степен научните търсения по темата са отразени в новата книга на археолога и историка д-р Милен Николов „Исихастките монашески центрове в Парория и средновековната българска държава през XIV век“ (Бургас, 2024 г.).
Книгата е не само рекапитулация на досегашните ни знания, но и своеобразен „гид“ за по-нататъшното изследване на загадката Парория. Авторът представя изследователски, но и научно-познавателен текст, посветен на същността на исихасткото учение и ролята на св. Григорий Синаит, за когото широката публика знае твърде малко или почти нищо.
Едно от достойнствата на изследването е изграденият максимално близък до историческите реалии разказ за замисъла и мащабите на стореното от прочутия духовен водач – в крайна сметка, Парория се оказва своеобразен модел на „школа за посветени“, следван в България от св. Теодосий Търновски, св. патриарх Евтимий и техните ученици.
От друга страна, доколкото може да се съди от историческите източници, въпреки че се е намирал в пограничен район между България и Византия с произтичащите от това рискове, този духовен, но и интелектуален център е изграден на територията на самото Българско царство. В щедрата подкрепа, оказана на монашеското братство от цар Иван Александър (1331-1371) има и политически акцент. Нека не забравяме за политическите замисли и действия на българския цар в региона на Южното Черноморие и Източна Тракия, вкл. опита му да овладее Одрин при избухването на гражданската война във Византия през 1341-1347 г.
Парория е обект на интерес най-вече заради обстоятелството, че от Странджа започва възходът на исихасткото учение в България. Основната заслуга е на св. Теодосий Търновски, неговите събратя (на първо място св. Роман Търновски и на св. Ромил Видински) и ученици, сред които се открояват патриарх Евтимий и Киприан, духовният глава на Киев, Москва и „всея Руси“.
Делото на св. Григорий намира отлична почва в България – в столицата Търново и нейните околности, особено Килифарево и манастира „Св. Троица“, в манастирите край Несебър, Сливен, Пловдив, София и на други места. Да не забравяме и Иваново при средновековния град Червен – уникалната „Света гора“ в Дунавската равнина, обект на особени грижи от страна на търновските царе.
Прочутият в онази епоха св. Григорий Синаит е личност, чиято дейност и творчество имат силен отзвук в самите недра на тогавашния православен Изток – от родното му място край Смирна (дн. Измир) в Мала Азия и манастирите на Синайската планина, през Йерусалим, Крит, Солун, Света гора Атонска, византийската столица Константинопол до Созопол, Одрин и „Парорийската пустиня“...
Скиталчествата на св. Григорий са част от собственото му духовно усъвършенстване – модел на поведение, приет от неговите последователи, а това на свой ред разпръсва семената на вярата, образованието и културата в посочените близки и далечни страни.
Феноменът Парория е част не само от общоправославната, но и от собствената българска църковна и културна история. Сред учениците на „светия старец Григорий“ виждаме някои от най-известните монаси и интелектуалци в тогавашна Византия, включително двама константинополски патриарси – Исидор І (1347-1349) и Калист (1350-1353 и 1354-1362 г.). Възможно е в Парория да е пребивавал и още един прочут в онези времена българин - роденият в Прилеп св. Никодим Тисмански (починал на 26 декември 1406 г.), създател на манастири във Видинското царство и във Влахия.
Макар и косвено, с монашеската общност в Странджа може да бъде свързан и св. патриарх Ефрем Печки (двукратно: 1375-1379 и 1389-1392). Този монах исихаст, роден в „Търновската страна“, архиерей на Сръбската православна църква, може би се е познавал със св. Григорий още на Атон.
През 1346 г. Ефрем се озовава в Бачковския манастир, но смъртта на Григорий Синаит осуетява присъединяването му към монашеската общност в Странджа. Могат да бъдат посочени ред примери, които показват правотата на изводите на д-р Милен Николов – в Парория св. Григорий създава не просто „лавра“, а нещо далеч по-значимо. Интересен и показателен паралел е монашеската общност в Метеора в Тесалия (Гърция), чието начало е поставено през 1340 г. от един събрат, съмишленик и последовател на св. Григорий Синаит – св. Атанасий Метеорски.
За нещастие, в онези бурни времена духовният център в Странджа има драматична съдба – съдба, твърде различна от онази на световноизвестните манастири в „светата планина“ Метеора, посещавани днес от поклонници от целия свят...
Интерес будят страниците в книгата на Милен Николов, посветени на „живия живот“ на средновековните ни предци. Читателите ще срещнат не само отдадени на вярата монаси, но и хора „злонравни“, включително откровени разбойници... В пряка връзка с професионалните си занимания с историята и археологията на Странджа и Южното Черноморие, бургаският археолог поставя акцент на проблема за локализацията на Парория.
Непременно следва да се отбележат задълбочените познания на автора върху практически всичко, писано и казано по темата, вкл. и на базата на разговори и консултации с предишни изследователи. След внимателен анализ на историческите извори и проучвания, на известните и дискутирани в науката топоними (Парория, Месомилион, Катакекриоменос орос, Позова, и т.н.), описания на природни обекти и феномени, и т.н. д-р Милен Николов основателно развива становището, че названието „Парория“ („Пограничие“) и съпътстващите го местни топоними визират не Манастирските възвишения, Сакар или някоя друга местност на българо-византийската граница, а най-високата част на планината Странджа – почти ненаселена и трудно достъпна както през Средновековието, така и до днес.
Както на базата на наблюденията на редица по-стари и нови автори, а и въз основа на собствените си анализи, авторът достига до идеята, че Синаитовите манастири са се намирали в „.. зона, която заключва в себе си най-високите части на Странджа - масивите между с. Дерекьой (на североизток от Лозенград, в Република Турция) – Голяма и Малка Махиада – връх Босна.
Особено в турска Странджа планината е с постоянна височина с върхове между 500 и 700 m и повече, с много реки и усойни места (…) В българската си част тази зона днес е заета от териториите на общините Малко Търново и Царево...“ Надяваме се, че в този район ще бъдат насочени усилията на днешните и бъдещите изследователи.
Да се надяваме, че рано или късно учените ще открият Парория – някога прочутото, а днес почти забравено средище на християнската духовност и култура в магическата Странджа планина... С изследването на д-р Милен Николов разполагаме със солидна основа за по-нататъшното проучване и локализиране на загадъчната Парория – не само като желана възможност за развитие на поклонничество и културно-историческия туризъм, но и заради самото познание.
