Г-н Чакринов, поне Вие недейте!

Автор: Стоян Георгиев

В безкрайните години на прехода постоянно се говори за някакви митични евроатлантически ценности от политическите ни шамани и тяхната угодническа псеводинтелектуална сган, отгледана с много любов и охранена с доста финанси под зоркото око на продажни културни ментори и критици. Но никой в крайна сметка не ни е разкрил това прехвалено чудо - нито неговата същност, нито неговата роля, нито неговата закваска.
Аз винаги съм смятал, че евроатлантическата ценност е тръгнала от онази прочута фраза на Достоевски, че „когато Бог е мъртъв, човекът става бог и всичко е позволено”. Двадесетина години след смъртта на гениалния писател, полудяващият философ Ницше провъзгласи смъртта на Бога и оттогава до днес човечеството жъне отровните плодове на евроатлантическите ценности. Защото те ни докараха и двете световни войни, и Хирошима, и Нагазаки, и Ирак, и Белград, и хиляди други по-малки и по-големи трагични исторически касапници. В основата на тези ценности е европейският хуманизъм, който обаче не ни донесе щастие, любов и равенство, а отчуждение, самота, оварваряване, ненужен разврат и психически отклонения. Още датският принц Хамлет подозираше това жалко бъдеще на хуманизма, защото хуманизъм без християнска любов и милосърдие, човечност без вяра в Бога, се изражда рано или късно в садизъм и жестокост. Хитлер вярваше, че е хуманно да се избиват недъгавите, евреите и хомосексуалистите, за да създаде здрава, силна и чиста раса. Сталин строеше лагери на смъртта с твърдото убеждение, че само така ще победи световният комунизъм, носещ на стоманените си криле вековната мечта на хората за материално благоденствие и просперитет. Джордж Буш се надяваше, че избивайки невинните иракчани „по необходимост”, все пак ще смаже световния тероризъм. Бил Клинтън беше уверен, че унищожавайки жителите на Белград ще смачка сръбския шовинизъм и ще реши с магическа пръчка балканските проблеми. Дори наркодържавата Косово беше създадена с тези илюзорни очаквания.
Евроатлантическите ценности са хвърлен прах в очите на хората. За съжаление обаче той често се оказва смъртоносен. Какво, ако не такава ценност беше претоварният кораб в Охридскто езеро, където загинаха 15 наши съотечественици. Какво, ако не евроатлантическа ценност е фактът, че наша съгражданка, намушка с нож своя внук, за да отмъсти на сина си и снаха си, че искат да я върнат от Франция в България. Нима това е начин да се покаже някакъв протест и несъгласие? Какво, ако не такава евроатлантическа ценност е убийството на едно момиче от две нейни съученички, които завиждали за красотата й. Какво е бракосъчетанието между Азис и Китаеца, както и натискът за фактическо съжителство от разни гей и лесбо дружинки, които имат претенциите да възпитават нашите деца. Представяте ли си кошмарите на тези деца, ако подобни социални дегенерати станат родители? Ами прословутата Мадона, която дойде, вдигна шумотевица и си замина, съветвайки ни как да сме по-ласкави с циганите, които вече не само изнасилват самотни стари жени по селата, но на цели глутници нападат българите в родината им. Ами „Спирит ъф Бургас” нима беше романтичният и ведър бургаски дух? Тази рокаджийска свинщина, шумно рекламирана от Общината, превърна три нощи половината град в Бонифас Сомнамбуловци, пробутвайки им съмнителни културни огризки и  наркомански крясъци.
Но такива неща има и по света, ще кажат нашите полуинтелигенти, ще се почешат по петите, ще се нацупят и ще ни провъзгласят за назадничави и ретроградни. Прогресът бил в секса, бирата и рокендрола. Уважаеми дами и господа, прогресът е на съвсем друго място, ако изобщо той ви интересува, както и българския народ, а не само вашите взаимни гъделичкания и звездомании. Какво предлагате вие на българите? Кахърите на Стриндберг в Дамаск, литературните терзания на Флобер, а после Хофманови приказки. Накрая някоя шантава и сълзлива американска мелодрама, която няма нищо общо с нашата действителност, колкото да внушите на нашего брата как той не е никакъв европеец и какъв дивак и варварин си е останал. Даже на прочутия в Бургас фестивал „На брега” господин Борислав Чакринов отново ни смая с невероятния театрален подбор, в който като перла в короната блести пиесата „Калигула”. Не, не можем ние да минем без този велик държавник, без това „ботушче”, което така е подритвало Римската империя, докато я натикало в калта. Че можем ли ние без тези исторически гиганти? Защо Чакринов не вземе да постави например символистичната и доста интересна пиеса на Антон Страшимиров „Свети Иван Рилски” или пък нещо от Петко Тодоров, от Камен Зидаров, от някои съвременни български автори? Не, не бива, то не е модерно, то е реалистично – дайте ни нас фантастика и някоя разголена кълка, някоя и друга цветиста псувня и тогава всичко ще бъде наред, защото това е то истинското изкуство. Г-н Чакринов, поне Вие недейте!
Напоследък се вдига доста шум и около филмирането на нещастното творение на Алек Попов „Мисия Лондон”, за което човек ще си помисли, че е най-малкото „Братя Карамазови”.  Но  Коста Баничаров и другите като него нямат нищо общо с безсмъртните литературни персонажи. В тази книга българинът е представен като полуидиот, а българката не е нищо повече от хитра и развратна използвачка. В Унгария пък уж нашумял небеизвестният ни роман „Елада Пиньо и времето”. Който обаче го прочете, би могъл със сигурност да каже, че е прочел „По следите на изгубеното ми време”. Даже в самото заглавие няма нищо българско. Но тези творения се лансират, около тях се шуми, сякаш са някакви върхови постижения. По начина, по който се опитват некадърници като Дан Браун и Джоан Роулинг да се превърнат от рекламата в талантливи автори. У нас, разбира се, нивото е по-друго, но принципът е един и същ.
Един бургаски журналист беше възкликнал относно репертоара на фестивала „На брега” -  „лудница”. Да, наистина е лудница и то голяма лудница - евроатлантическа ценност. Ето някои и други световни лудости от този род: английската милионерка Шарън Тендлър се омъжила за делфина Синди, а папа Бенедикт ХVІ променил рамките на адското Преддверие. Но класацията на лудостта, без съмнение, се оглавява от невероятния съдебен иск на сенатора Ърни Чейнбърс срещу самия Господ-Бог заради „терористичните” Му атаки, изразяващи се в природни бедствия, сеещи смърт и разрушения над сенатора и неговите избиратели.
Нашата българска буржоазия никога не е била застъпница на истинското изкуство, най-малкото пък негов меценат. Твърде знаменити са в тази връзка дилетантските твърдения на нашия голям банкер и политик Атанас Буров за някои български класици. Той например никога не е подал ръка на мизерстващия Йовков, защото е усещал, че не може да надмине с всичките си богатства и ексцентричности този скромен и мълчалив труженик на перото. А за великолепната повест на Елин Пелин „Гераците” Буров възклива: ”Хубава работа, но чисто шопска история”. Какво бихме могли да кажем за това очевадно литературно невежество. Точно в повестта „Гераците” се разкрива зловещото лице на модерните времена, в които днес живеем и в които ни зомбират с евроатлантическите ценности. Преходът от патриархат към модернизъм се оказа и сериозна стъпка назад в духовното развитие на човечеството. Ето как беше видял тази трагедия нашият незабравим сладкодумник и сърдевед: „Всякой него си гледа, а за другите не иска и да знае. Всеки зинал като ламя и прибира, мъкне, крие, като че ще векува на земята... А що им пречи да си живеят братски, да си помагат, да се обичат? Пречи им завистта, своещината, лошото сърце, пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите им бакалница и търгува с доброто и злото”.
Плодовете на „модерното просвещение” можем да видим във всеки вестник или списание, по всяка медия по всяко време не денонощието. Но все си мисля, че за нас е по-полезно да препрочитаме родната ни класика и история, както и да изповядваме предвечните християнски ценности, за да останем хора.

В категории: Анализи