Имат ли животните душа

Автор: Десислава Главева

Много от нас имат или са имали домашни любимци. Може да е миловидно коте или свирепо куче; костенурка или говорящ папагал. Може да са златни рибки в аквариум, а защо не и цял терариум, но мнозина от нас в детството си или по-късно се сдобиват с животинка. Обикновено се привързваме към нея, грижим се дори когато ни поомръзне, храним я, къпем я, разхождаме я и изобщо се държим с нея като с член на семейството. И толкова свикваме с нейното присъствие, че често дори спираме да я забелязваме. Но идва един момент, в който нашето домашно любимче се разболява или остарява.

Изобразените животни са били послушни приятели на първия човек Адам


И изведнъж разбираме, че безсловесното ни другарче, с което толкова сме свикнали и което понякога дори малко ни е досаждало, може би е на път да ни напусне. Какво става тогава? Търсим ветеринар, започваме лечение, процедури, купуваме лекарства и изобщо правим всичко възможно да облекчим неговите страдания и да го излекуваме, когато това е възможно. Ако успеем – нещата продължават по старому. Ако обаче го загубим – идват дни, изпълнени със скръб и дори със сълзи, защото нашето животинче вече го няма. Някои хора приемат това сравнително леко. Бързо-бързо го забравят и после или си вземат друг домашен любимец или решават никога повече да не гледат животно у дома. Други пък продължават да скърбят месеци и дори години и всеки път въздишат с тъга, когато видят някоя снимка или предмет, принадлежал на тяхното безсловесно приятелче.

Дивите животни и изгубеното райско общение с тях

Често си задаваме въпроса „имат ли животните душа?”. Много пъти виждаме, че нашите животинки проявяват понякога чисто човешки чувства. Изпитват любов и привързаност, ревност, могат да хитруват, да проявяват изобретателност. Понякога показват отвращение, питаят омраза, досада и прочие. И тогава винаги се чудим и казваме: „ето на, животно – пък се държи като човек”. Само че, дори не подозираме колко вярно е това клише. Защото животните наистина имат особени дарования от Бога и специално предназначение. „Животните, по думите на йеромонах Серафим Роуз, са полъх от Рая”. Когато Бог е създавал света, животните са преварили човека, който се явява венец на творението, защото са били създадени преди него. Тяхното предназначение е да бъдат приятели на човека и да му служат и дори до ден-днешен в известна степен нещата стоят така. Макар след грехопадението част от животинския свят вече да е станал опасен за човека, все пак дори и най-опасните животни някак инстинктивно усещат, че човекът стои над тях и могат при определени обстоятелства да му се подчинят.
В Библията пише, че животните имат жива душа, което само по себе си е показателно. В смисъл, че те не са някакви биороботи, а живи същества надарени от Бога всяко с предназначението си. В Свещеното Писание и Житията на светиите има множество примери за чудеса ставали с участието на животни. Да си припомним за магарицата, която проговорила с човешки глас, за да вразуми противящия се на Божия Промисъл Валаам, (Числа. 22:22-33). Или за враните, които носели хляб на св. Илия, както ни казва Светата Библия в 17-та глава на Трета книга Царства. Или за гладните лъвове, които не изяли пророк Даниил, хвърлен от мидийския цар Дарий в лъвовата яма, за което пък пише в 6-та глава от книгата на прор. Даниил.
Днес ще ви предложим няколко случки от Житията на светиите, в които главните герои са животни, като се надяваме с Божия помощ тази тема да продължим и друг път. Да видим как по Божий промисъл животните наистина могат да проявяват особени чувства и реакции и да бъдат от полза на човека. Остава обаче уговорката, че тук се касае за свръхестествени случки, което обаче не омаловажава ролята на нашите безсловесни приятели, а само подчертава, че животните все още могат да обичат Адам. Особено, когато той си възвърне невинността, която е притежавал преди грехопадението и когато още е бил истински цар и венец над цялото творение. Известни са много случаи, когато светии са общували с диви зверове като например лъвове, мечки, хиени. С птици, които са кацали по ръцете им и са яли храна от тях. Примерите за това са многобройни. Защото животните усещат светостта, доверяват й се, връщат се към изначалните отношения, които са имали с хората. И защото всъщност причината да ни дели днес голяма пропаст сме ние – хората с нашите грехове, а не животните.
Св. Павел Тивейски, чиято памет честваме на 15 по нов и 28 януари по стар стил.

Св.Герасим и неговият лъв Йордан

Той е бил другар и съпостник на св. Антоний Велики. Веднъж св. Антоний поискал да навести своя приятел, но не знаел пътя, по който да стигне до него. Тогава тръгнал напосоки и както вървял срещнал една вълчица. На въпроса „къде живее Павел Тивейски”, вълчицата указала посоката с муцуна, после се поклонила на преподобния и се отдалечила. Намерил св. Антоний своя приятел. Обикновено врана всеки ден носела на Павел половин хляб, но този ден, сякаш знаейки, че светецът ще има гост му донесла цял.
Когато св. Антоний за втори път отишъл при своя приятел, намерил го вече мъртъв. Той не знаел как да го погребе, защото нямал дори лопата, с която да изкопае гроб. В това време от пустинята дошли два лъва, които дълго и безутешно ревали над тялото на светеца. После изкопали с острите си нокти достатъчно дълбок гроб, в който св. Антоний положил своя приятел. След което лъвовете близнали ръцете на Антоний, просейки сякаш неговото благословение, което и получили и пак се отдалечили в пустинята.
Св. Герасим Йордански, чиято памет честваме на 4 по нов и на 17 март по стар стил.
Веднъж при него дошъл лъв, който куцал. Оказало се, че в лапата му имало забит трън. Светецът извадил тръна и лъвът останал да живее при него, като получил името Йордан. Йордан имал за задача да пази магарето, което носело вода. Веднъж обаче лъвът проявил небрежност и заспал, а в това време крадци отмъкнали магарето на светеца. Тогава последният помислил, че лъвът е изял магарето и му заповядал той да върши неговата работа и да носи вода, което Йордан добросъвестно изпълнявал дълго време. Веднъж обаче покрай него минал керван и лъвът познал, че в него се намира „неговото” магаре. Успял да го освободи и го завел при преподобния, който искрено се зарадвал.
Минало време, светецът умрял. Когато дошли двама монаси от неговия манастир да го погребат, лъвът не искал да се отдели от гроба и постоянно ревял. Натъжени монасите му казали: „Йордане, Йордане, няма го вече нашият отец!” В отговор лъвът изревал и силно ударил главата си о земята до гроба, след което издъхнал при нозете на своя стопанин. Затова св. Герасим Йордански винаги се изобразява на иконите със своя лъв в памет на това славно и необикновено съжителство.
Св. Йоан Кукузел, чиято памет честваме на 1 по нов и 14 октомври по стар стил.
Българският светец Йоан Кукузел имал прекрасен глас и затова бил поставен за началник на певците в императорския дворец. Мечтаейки за пустинно житие обаче Йоан тайно напуснал двореца и отишъл на Света Гора Атон в Лаврата на св. Атанасий, без да обади никому кой е. За послушание му дали да пасе козите. Много години вършел той своето послушание, отдавайки се на пост и молитва. Веднъж от радост, че се намира там и може спокойно да служи на Бога далеч от светската суета, се отпуснал и запял, мислейки че наоколо няма никого. Козите обаче пленени от красотата на гласа му го наобиколили и дълго стояли занемели от почуда близо до своя пастир. Един пустинник, който живеел недалеч видял странното положение на животните и по този начин бил открит талантът на св. Йоан Кукузел, комуто впоследствие дали за послушание да пее на божествените служби в храма и който е написал едни от най-красивите и сложни песнопения в Православното богослужение, които и до днес си остават предизвикателство за всеки църковен певец.
Ето как по Божий Промисъл виждаме, че дори дивите животни могат да служат на човека, особено когато човекът се обърне към своя Небесен Отец, Промислителят и Създателят на цялото творение. И тогава физическите закони спират да действат, защото Адам отново става възлюбено Божие чедо. Чедо, комуто Бог е дал не само власт над цялото свое творение, но и задачата да се грижи за всяка жива душа, знаейки че и към нея трябва да бъде милостив и състрадателен, защото животните също носят в себе си искрата на живота - превеликият дар от Всеподателя Бога.

В категории: Вяра