След нахалството на една жена

Автор: Стоян Георгиев

Стоян Георгиев, автор и водещ на предаването „Без маска“ по СКАТ ТВ


Принципът „Разделяй и владей!” тук е приложен много изкусно и съвършено съсипва защитните сили на всеки обществен организъм. Кой има полза от всичко това е очевадно. Управниците на нашата глобализираща се планета.
На тези размисли ме наведе поведението на председателя на Общинския съвет в Бургас госпожа Снежина Маджарова. Тя ще влезе в историята на нашата администрация с абсолютната си некомпетентност, за която обаче има нахалството да иска по-голямо възнаграждение. Но  видяното през последната седмица е просто изумително. Тази безскрупулна жена реши, че заседанията на Общинския съвет не трябва да се отразяват от медиите, т.е. гражданите не бива да имат информация за това как ще бъдат управлявани и как ще бъдат отстоявани техните интереси. Удивително за едно демократично общество и за една дама с европейски претенции – тя е член на ГЕРБ. Аз лично никога не съм очаквал нещо друго от госпожа Маджарова от първия ден на председателстването й. За мен нейната психография е ясна. Но да проявяваш капризи и се изживяваш като божество, да приемаш Общината като завещан от дедите ти палат – това е неизменната симптоматика на нашенския елит.

Елитът като такъв е бил въведен още от юдейския цар Соломон, чийто двор е бил издържан ежемесечно поред от 12-те района на държавата му. Днес елитът  са политиците, които управляват света. Има висш, най-висш и нисш политически елит. Нашенските политици са общо взето от миманса, жалък слугинаж на великите сили. Но затова претенциите им са безкрайни, както и превземките им. Това е същото като огромните дворци на мутрите. Тук теорията за компенсацията на Фройд е нагледно илюстрирана. Колкото по-малко умствен и интелектуален багаж имаш, толкова по-висока къща ще си построиш, толкова по-големи келешлъци ще продаваш на електората си. В това отношение госпожа Маджарова е ярък пример за дефектите на българските администратори.
Друг интересен персонаж от нашенския елит е бившият президент Желю Желев. Написал една доста спорна книга като „Фашизмът”, той мечтаеше да се представи едва ли не за автентичен дисидент, какъвто всъщност никога не е бил поради мекушавия си характер. Този характер обаче не му попречи да извърши не една и две подлости, като се започне от „Боянските ливади” и разрива му със СДС и се стигне до националните му предателства по признаването на държавата Македония и закона за малцинствата, който заплашва днес родината ни с отявлен сепаратизъм. Желев никога не имал нито визията, нито манталитета, нито качествата на сериозен и отговорен политик. Но неговото тщеславие е безгранично, както и нахалството му. Предателството пък си му е запазена марка. За тези му „заслуги” е награден с орден „Стара планина” І-ва степен. Парадоксът е, че нашият мизерстващ народ плаща луди пари за издръжката на това пакостливо човече, което, като член на Балканския политически клуб, неотдавна в Истанбул за пореден път се опита да продаде българския народ на турските великодържавни интереси, проявявайки се като безупречен еничар, неотстъпващ по мерзост даже на кюлханетата от ДПС като Камен Костадинов, Людмил Георгиев и Христо Бисеров. Може би единствената негова конкуренция е незаменимият парламентарен клоун Данчо Ментата, на чиите фокуси и въжеиграчество би завидял дори такъв илюзионист като Астор.
В България всичко е с обратен знак. Особено що се отнася до националните й първенци. Някога възмутеният Христо Ботев с гняв и болка беше отразил нашенската налудничавост със стиховете си от „Борба”:
Свестните у нас считат за луди,
глупецът всеки вредом почита:
„Богат е”, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят Бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
Виждаме, че това продължава и днес. Хората с пари са на всенародна почит, а не тези, които са интелектуално и умствено надарени. За духовна аристокрация у нас изобщо не може да се говори. Особено след 1944 година. Към политическия ни елит се присламчват всякакъв тип циркаджии и палячовци, наречени благовидно шоумени, и също се опитват да вирнат носове пред простодушния народ. А като връх на всичко към елита вече се числят и плиткоумните чалгаджийки, които обаче ухажват политиците, а и те тях. И така, в нашенския елит се навира всякаква паплач, която е що-годе финансово обезпечена. Така разложението на България е неизбежно. Тя по никакъв начин не може да тръгне напред, докато тази продажна и умствено недоразвита сган ни управлява, докато честните и кадърни граждани не кажат: „Стига!” на това безочие и на това предателство.
Българският елит си позволява и нещо непростимо по отношение на народа си. Напоследък се наблюдава нездравата тенденция да се гаври с обикновените, често с оскъдни финанси и с объркани морални представи, хора като с опитни мишки. Имам предвид такива кощунствени щуротии от рода на телевизионните игри „Стани богат” и „Треска за злато”, както и  престъпните риалити шоута „Биг брадър”, „Цената на истината” и небезопасното състезание „Сървайвър”, което вече отне живота на кмета на Раднево Нончо Воденичаров. Подобно издевателство с простосмъртните, наблюдавани от върха на някаква социална пирамида и наставлявани от Големия брат е под всякаква критика и преминава всички обществени норми. В замяна на това пък елитът уважава фарсовото състезание „Денсинг старс” (”Танцуващи звезди”), където пък от своя страна прави шоу на народа. Но дали това „шоу трябва да продължава”, както пееше Фреди Меркюри?
Теорията за елита и стадото се популяризира все повече с опитите за налагането на Нов световен ред, съпътствани от една антинационална и безчовечна глобализация, която иска да изтръгне хората от родовите им корени, традиции, култура и вяра и да ги запокити в аморфното блато на лесно управляеми и беззащитни неутрони. Народите, образно казано, се забъркват в глобалистичния политически казан така, както вещиците от Шекспировия „Макбет” са забърквали своите магически питиета за сатанинските си деяния.

А къде е интелигенцията?
Елитът не я приема и признава, защото е бедна и нещастна, въпреки неуморното й нагаждачество към него. Народът не й вярва, защото не вижда в нея нищо по-различно от клоуните Слави Трифонов, Азис, Иван и Андрей, Евгений Минчев и т.н. и я презира. И тя, горката, нито рак, ни щука, се чуди кой път да хване.
Но ако теорията за елита е глобалистична приумица, нима не е било постоянно така в човешката история. Нали винаги е имало управници и техни поданици? Да, така е било, но е имало и съществени разлики.
В християнската религия всички хора са равни, защото всички са деца на Бога. Самият наш Спасител Иисус Христос се е въплътил на земята, за да служи на хората, за да изкупи греховете им с кръстната Си смърт и да ги възроди със Светото Си Възкресение. Нима той се е гордеел с божествения си произход, нима не е бил слуга и на най-сетния просяк? Бил е. Нима е показал вселенската си мощ, когато е бил пленен и поведен към Голгота? Не е показал, защото е изпълнявал волята на Небесния Си Отец. Какво смирение и каква чистота!  И от кого? От Сина на самия Бог.
Какво остава за смъртните хора, каквито са били всички земни царе и патриарси? Нима те са били по-висши от Назарянина? Разбира се, че не са били. И когато са съществували православните царства и империи България, Византия и Русия, нещата са били съвсем други.
В България още по времето на кан Крум се е наказвал всеки феодал, в чието владение е бил открит просяк. На хората е трябвало да се осигурява такъв социален статус, че те да не са принудени да крадат или просят. При управлението на цар Симеон Велики годишният данък на населението се е измервал с повесмо вълна, едно яйце и лъжица масло.
Във Византия лихварството и спекулата са били немислими, а император Роман Лакапин издава новела* срещу богатите в защита на бедните слоеве на населението в изпълнение на „божествената справедливост”.
В Русия, независимо от крепостното право, всеки човек е можел лично да посети императора, когото всички са наричали „батюшка” („бащице”). Така са се обръщали и към своите свещеници и духовни наставници.
Може би най-вярно е разкрил огромната разлика между православния монарх и американската демокрация, чиито отровни плодове ние вече опитахме, великият руски поет А. С. Пушкин, който казва следното: „Държава без пълновластен монарх е автомат: тя би могла да постигне най-много онова, което са постигнали Съединените щати. А какво са постигнали Съединените щати? Мъртвило; в тях човекът се е изпарил дотолкова, че не струва и пукната пара”.
Ето към това мъртвило ни тласка глобализмът с антихуманната си теория за елита и стадото.


В категории: Анализи