Когато побеждаваме във футбола веднага „побългаряваме” Господ, а когато падаме?
12 Декември 2009, Събота
И защо понятия като „Българската Коледа” и „Българският Великден” носят в себе си вътрешно противоречие
Напоследък стана модерно да се ползват клишета, изпълнени със съмнително съдържание, изфабрикувани под влияние на силни емоции.
Автор: Десислава Главева
Клишета, които се дъвчат от години и които, уви, почти никой не оспорва. Кой не е чувал гръмките фрази „Господ е българин”, „Българският Великден” или „Българската Коледа”? Само че, колцина са, които успяват да проникнат зад димната завеса на подобни словосъчетания? Повечето хора възприемат тези шаблони първосигнално и безкритично. Е, казват си някои, подобни твърдения са пресилени, но нали няма забрана за употребата им, пък и какво толкова – начин на изразяване като всеки друг. Също както е с рекламите, чиито, на моменти наивно-глуповати внушения са направо обидни за по-интелигентната част от обществото, ала важна е платежоспособността на клиента, пък тя не зависи от интелекта, нали? Дори понякога е обратнопропорционална на него.
Малко хора си дават сметка, че проблем има. Че безкритичната употреба на такива наивно-глуповати по форма послания води до формиране на силно опростенческо мислене у българина. Мислене, при което сакралните понятия се профанират, опразват се от съдържание и след като добре се изкормят, се пълнят наново, този път с изкуствената вата на субкултурата. Субкултурата като бунт, изкривяване или дори алтернатива на християнската култура.
Книгата „Българският Великден или страстите български”, където отново побългаряваме, този път празници
Тези нови понятия създават нездравословна среда, в която с огромна скорост почват да се размножават бактериите на така наречения „нетрадиционен подход” към християнството и неговите ценности. Подход, който се характеризира с пълна свобода в интерпретацията на християнските текстове, история и предание. Подход, сред чиито плодове в световен мащаб, например, са плитките лъжесензации на Данбрауновата литература и сродните й произведения или Никосказандзакиевите сиропирани измишльотини, (а у нас – драматургичните фантазии на християнска тематика, създадени от Емилиян Станев и Стефан Цанев), та стигнем чак до червенобузите и шишкави дядоколедовци с техните снежанки и еленчета. Да не говорим пък за паранормалните трактовки на християнската символика, които всякакви врачки и баячки правят, както им подшушне някой Кики.
Този подход принизява християнството и го превръща в поле за лично и народно творчество, което неизбежно води до срив на високите му небесни идеали, а това вече е страшно!
Всеизвестен факт е, че Христос по плът е бил иудеин. Ражда се във Витлеем, живее и проповядва в Иудея, Самария, Галилея, отвъд река Иордан и въобще из цяла Палестина чак до Средиземноморското крайбрежие. Това са общо взето местата на Неговата проповед. Дори изразът „Бог е българин!” да е езикова хипербола за изразяване на възторг от някаква особена Божия подкрепа спрямо нашата нация, той пак е пресилен и неприложим, защото се касае за куха промяна на историческата фактология, предизвикана от нещо толкова дребно като временен спортен ентусиазъм. В този случай може да се каже, че става дума и за богохулство, защото Христовият произход фриволно се променя, за да се обяснят някакви земни събития, чиято значимост е маргинална. Всички помним, че тази фраза се роди при победата на България над Франция в квалификациите за световното първенство по футбол в 1994 г. Когато обаче българите загубиха битката за третото място в Америка в мача срещу Швеция, никой не каза, че Бог е станал швед. Както и че преди това е бил италианец, защото адзурите ни натупаха мач по-рано! Ала ето до какви безмислици водят подобни пионерски възторзи!
Празникът Рождество Христово е с вселенско значение, но и него побългарихме, забравяйки че това не е киселото ни мляко,(друг е въпросът защо в т.нар.Българска Коледа има италиански Пинокио, чийто нос расте, докато болното момиченце го пита за най-важните неща в живота си, очаквайки да чуе истината. Излиза, че човек, който никога не е чел за причината, поради която расте носа на Пинокио е режисирал кадрите, иначе няма обяснение кощунственото излъчване за тези от нас, които имат обща култура - ред.бел)
Терминът „Българският Великден” е свързан с книгата на Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български”, която е летопис на борбата за Църковна независимост (и не само). В нея се говори за пътя, по който българите се борят за църковна независимост, като негов връх е акцията на Великден (3 април 1860 г.) в църквата „Св. Стефан” в Цариград. На тази акция вместо поменаването на Цариградския патриарх по време на църковната служба, (както е абсолютно задължително по канон), българските свещенослужители поменават турския султан, което е недопустимо пак от църковно-канонична гледна точка! И така „се ражда” „Българският Великден”! Вместо да празнуват Светлото Христово Възкресение българите се оплели в политически игри и интриги и отпразнували Великден без Христос, Великден на политиката, Великден на низките страсти български, принизявайки църковния празник до светски такъв. Това се случи и с прословутия Иванкостов „Български Великден”, където отново Християнският празник беше сведен до национална идея, сама по себе си нелоша, но нямаща нищо общо с радостната вест на Възкресението. Употребата на Възкресението за политически цели говори за липса на елементарна духовна култура у нашите държавни мъже и хората от техните щабове, занимаващи се с фабрикуване на подобни мероприятия у нас. Те си служат с църковната терминология, за да придадат значимост на своите идеи, очевидно защото се съмняват в тяхната оригиналност или легитимност.
Така е и с „Българската Коледа” – сама по себе си хубава идея за благотворителност, където пак е налице национален комплекс и религиозен провинциализъм. Трябва ли Коледата да е българска, за да благотворим? И защо това трябва да става само по празник? Нали към милосърдие сме призвани всички хора по всяко време, а не само в периода на стихийно проведени телевизиони кампании в края на годината. Обаче не! Коледата трябва обезателно да е българска, за да подчертаем, че никой друг не е като нас, българите; че благотворителността е едва ли не наше изобретение и никоя друга нация не се занимава с нея. Че с какво сме по-различни от другите, за да си присвояваме общочовешки празници? Може би само с това, че го правим кампанийно и да, от тази гледна точка наистина такова точно „Рождество” става българско, но само защото ние българите едва тогава се сещаме, че има болни деца, за разлика от останалите християнски държави!
Само че аз не зная други страни да са си присвоявали по такъв начин Рождество или Великден, не съм чувала за руска Коледа, за германски Великден, за италианско Рождество, британско Възкресение и прочие. Великден е Възкресение на Христа, така както и Рождество е Рождество на Христа! Не на някоя конкретна нация! Затова вместо да демонстрираме своята оригиналност пред света, нека по-добре просто да не го разсмиваме с побългаряването на християнските празници. Защото така за пореден път ще демонстрираме единствено комплекс за малоценност, показвайки, че националното ни самочувствие се храни само от плитките корени на посредствеността. А това вече е жалко!
