Катапулт на турската книга

В миналия брой установихме, че турската държава изкъсо следи и умело направлява турското кино и производството на тв сериали, чрез които за броени месеци променя визията и нагласата към Турция на цели нации. Но прословутото турско Министерство на културата и туризма под енергичното ръководство на Ертугрул Гюнай, подобно на сторъкия бог Шива, не пропуска да субсидира и тласка напред нито един елемент от цялостната палитра на турската култура, в това число и турската литература.

Какво е ТЕДА?

За целта през 2005 г. министерството създава мащабна система от субсидии, захранвана от държавния бюджет, чрез която да бъдат поощрени чуждестранните издатели да публикуват книги на турски писатели на съответните езици. Клауза 5 на Указанията за прилагане на програмата директно пояснява, че турската държава заплаща разходите на чуждестранните издатели за превода или издаването на съответното произведение. Програмата позволява освен това на издателя да реализира от проекта търговска печалба по свое усмотрение. С други думи – бизнес приказка, плащат ти разходите, а издателят си прибира печалбицата удвоена.
След казаното, никак не е чудно, че ТЕДА заработва още от създаването си на пълни обороти. След 2005 г. до момента по тази грантова схема са преведени и издадени в чужбина 634 книги на турски писатели! Това е чудовищна цифра и постижение за една национална литература, за която в най-добрия случай можем да кажем, че е от златната среда, не повече. Истината обаче е, че постижението си е изцяло на Министерството на културата и туризма, т.е. на турската държава, която заплаща съвсем натурално и безцеремонно успеха на турските литератори извън границите на Турция.
Разбира се, искам дебело да го подчертая, за да няма спекулации около този анализ – не поставям под съмнение качествата както на традиционната, така и на модерната турска литература – тя има своите великолепни постижения, има своите неоспорими върхове, така както ги има и българската литература например. Но без бюджета на ТЕДА, без бюджетите на многобройните турски участия по всички възможни панаири на книгата по света, рекламните бюджети за всякакви форуми, на които се явяват турските писатели и литературни агенти, цялата тази огромна и мощна финансова и всяческа подкрепа на турската държава в изпълнението на новата й неоосманска доктрина, турската литература днес щеше да е на същото дередже, на което е българската – затворена в националните граници и никому неизвестна. Да кажем няколко думи и за технологията, реализираща целите на ТЕДА. И тук веднага се набива в очи плътният синхрон в действията на държавните органи и частните компании. Самото Министерство на културата и туризма не се занимава пряко с реализацията на програмата. Това изцяло е прехвърлено върху турските литературни агенции и издатели, които при всеки контакт с чужд издател, тутакси любезно му предлагат да се запознае и възползва от великолепните условия предлагани от грант програмата. Готови са да помогнат в подготовката на необходимата документация и т.н., защото ТЕДА не засяга техните икономически интереси, напротив, стимулира им търговския оборот!
Дотук всичко казано може да се използва като христоматиен пример на отлично развивани отношения между национална държава и национална култура и бизнес. Ако я нямаше разбира се темата за задните мисли. А когато някъде се изсипват не просто пари, а много пари, сме длъжни да се запитаме, каква е целта на мероприятието. Особено когато в геополитически план си имаме работа с една политика, която вече се доказва като хегемонистка и очертава с всяко свое действие периметъра на едно категорично неоосманско влияние. Целта е ясна. Тя не е по-различна от целите на турската филмова индустрия – изграждането на нов образ на Турция пред света и особено пред бившите поданици на империята, за да се отключи мощно влияние на растящата турска икономика във всяка сфера. На този етап целите на новата турска външна политика се изпълняват брилянтно. Турската масова култура отваря вратите на турската икономика, а това на свой ред ще отприщи демографска експанзия на врящата от геометрически нарастващия човешки ресурс наша южна съседка, чието население, грубо казано, нараства на всеки десет години с по десет – петнайсет милиона души и в момента по средна възраст на населението си е най-младата държава в евразийския регион!
Какво ни се случва на нас вследствие на разискваната дотук турска държавна програма за износ на влияние
ТЕДА? Честно казано, чувствам се омерзително и неловко, стигайки до този пункт. Но да хващаме бика за рогата. Спомняте си цифрата, която цитирах по-горе – 634 произведения на турски автори са субсидирани от турската държава, за да бъдат преведени и издадени по цял свят. Ех, не точно по цял, но все пак в 50 национални държави. Сработила ли е ТЕДА по отношение на българските издатели, как мислите?
Мили Боже! Сработила е и още как! От 634 субсидии за цял свят нашенци са налапали 62 субсидии! Цели 10%, сякаш сме 70-милионна страна, а не 7... Напомня ми едновремешните опашки за маслини. Двайсетина от водещите български издатели са наредили и са си напазарували ... безплатно. Някои са купували на килограм:
„Жанет 45“ и „Летера“ са спазарили по цели 7 субсидии, Център за универсални медии и „Унискорп“ – по 6, но абсолютен шампион е издателство „Стено“, което се е възползвало от развързаната кесия на турското министерство на културата и туризма, за да издаде цели 8 турски книги на български език, очертавайки се по този начин като специализирано издателство за турска литература.
Жалка история. Отново сме начело в списъка на алчността.
С тези 62 заглавия от 634 общо субсидирани от ТЕДА, само Германия ни изпреварва, но тя е извън коментар, като се има предвид, че там живеят вече от поколения милиони турски емигранти и немските издатели задоволяват търсенето сред турската диаспора (особено младежите в нея определено предпочитат да ползват немски език).
И пак на предполагаемия ви въпрос – какво толкова, опознаваме комшиите? – отговарям по същия начин, по който отговорих за нашествието на турските сериали – и при литературата, както и при филмите, липсва всякаква реципрочност! Опознаването е взаимен процес, ние опознаваме съвременна Турция и турците опознават съвременна България. Когато липсва едната страна от процеса, както е в случая, говорим за агресивна експанзия и опити за налагане на културна хегемония. А ето с това вече не мога да се съглася. В тази връзка намирам за нелепо изказване на нашия културен министър Вежди Рашидов по време на посещението му преди десетина дни в Турция. Министър Рашидов заяви по повод срещата си с турския министър на културата и туризма Ертугрюл Гюнай: „В Турция има голям интерес от това да преведем български автори на турски, пък и обратното”. Министърът очевидно е абсолютно неосведомен за процесите, които по-горе разисквахме. „Обратното” вече е в пълен ход. Дори и най-добрите ни издатели срещу няколко сребърника вповече са готови да ни залеят с турска литература и реално го правят. Колкото до турския интерес, нека чуем едно друго мнение, това на Кадрие Джесур, превела през годините десетки литературни творби от турски на български и особено поезия от български на турски: „Българската литература предизвиква интерес най-вече у студентите и преподавателите в славянските филологии”. И още: „България и българската литература се познават най-добре от хората, свързани по някакъв начин с България, с българското”. Няма да коментирам думите на преводачката, те са достатъчно красноречиви. Мога обаче да ви предам едно много откровено мнение, което в частен разговор с мен изразиха турски литературни агенти – почти невъзможно е да се пробие в Турция от българин, защото турските издатели не вярват, че български автор е в състояние да напише нещо, което си струва да се издава. Точка. Ето това е отношението към нашата култура в Турция.
И така, като с някакъв средновековен катапулт турското министерство на културата и туризма неуморно ни засипва с розова, ухаеща на ванилия и малеби претоплена слуз, прилепчива и неотмиваща се. Нарича се културна хегемония. С времето, това байгънесто като турските саралии влияние ще ни превърне в захаросани сладки, подредени като на сергия в Капълъ Чарши. Имаме ли съпротивителни сили? Не знам. И откровено казано, дълбоко се съмнявам като наблюдавам безхаберието на българските управляващи и изгладнелия трескав взор на нашата алчност. Дори 1300-та годишна история, може да бъде заметена на бунището, ако има кой да я продаде за трийсет сребърника. Нищо ново под слънцето – ако не си на върха на хранителната верига, задължително се превръщаш в нечия храна....


В категории: Анализи