Комлушки истории - (на кого му пука за „етническата карта”?)

(От третия вид бяха доста по-малко, защото техните татковци и майки не ги пускаха на училище. Не за друго, не че просеха, ами...просто не мислеха, че децата им трябва да се учат...Явно.)
В първи и втори клас, на литературните празници на училище „Христо Ботев”, обикновено рецитирахме изразително пасажи от „Ламята” на Николай Хайтов.
Веднъж Ахмед ме победи. Явно беше усетил по-добре от мен Хайтов, по-добре беше разбрал фантасмагоричната му идея за малкото болярство Трипетли и неговия сатрап Калота и Чудовището. Затова разказа по-вдъхновено от мен историята.
Баща ми Максим (шофьор с огромни шамари) първо се ядоса, после се засмя и каза, че щом  така са казали даскалите, значи Ахмед е първи. После пи ракия с бащата на победителя, а ние с него овършахме цялата махала, карахме колело и ловихме попови лъжички в огромната локва пред ресторант „Бъдеще”, където обикновено не влизаха жени.
(Там в момента се издига незавършеният строеж на никому ненужната джамия).
После дойде Първата вълна. Васви стана Васил, Мелиха – Милена, а Пакизе – Пенка. Националната политика го е изисквала, но ние бяхме Деца и не разбирахме защо. Моите приятелчета малко се отчуждиха от мен, в началото усещах, че ме гледат накриво и когато исках да бъда водещ в игрите, се обиждаха сериозно.
Не усещах по никакъв начин, че ако мен, изведнъж, от Веселин ме прекръстят на „Васви”, ще ми бъде ужасно гадно. Не знам защо още помня как обсъждахме с моите приятели Васви „Васил” и Ахмед „Андрей” как на Шипка „се борили два народа и ваште, българите хвърляли умряли, защото наште ги било гнус”. Тогава мислех, че сме един и същ народ, независимо кой как се казва. И те така смятаха, но бяха притеснени.
Тогава нямаше философ, който да размахва „етническата карта”. И всичко беше спокойно.

Началото на 80- те
Родителите ми решиха да оставим нашата къща в Комлука и да заживеем на деветия етаж на бетонен изрод, с име „24 блок” в комплекс „Зорница”. Мъчно ми беше за приятелите, за всички, с които си оставяхме бележки, забодени с карфици, на вратите на техните и на нашата къща. Не е било особено сълзливо, просто се разбрахме, че ще ги помня като Васвито, Ахмед, Мелиха и Пакизе. И те се разплакаха.
Без никой да им казва, че имало някаква „етническа карта”.

Краят на 80- те
Вдигнаха ни една вечер, „по тревога”, обикновено така беше в казармата. Пътувах на седалката на моята машина САУ-122 „Гвоздика”, отивахме уж на „морски стрелби на Варвара”, но всъщност никой не знаеше дали не трябва да отблъскваме евентуална атака от Турция. Поне така бях чул от ЗКПЧ- то (Заместник-командир по политическата част). Оказа се, че от „противник южни”, няма никакъв интерес да ни нападат.
Установихме лагер, един от старшините беше Васил Великов Великов, мой приятел от Школата за запасни офицери, обрязан турчин и син на баща си. Говорихме десетина минути как е възможно това и какво правят неговите хора. Каза, че баща му бил уволнен от армията  а той изпълнява заповеди.

Интермедия
Със старшина Васил Великов Великов се напихме ужасно в местната кръчма във Варвара, спипаха ни и трябваше да излежим 5 дни арест. Пуснаха ни на следващия ден, защото трябваха хора за работа. Нито Командира на лагера, нито Коменданта обърнаха внимание, че „тук имаме работа с неблагонадежден човек”. И аз и турчинът трябваше да си свършим работата. Междувременно, турците се изнасяха от България. С всичката покъщнина и спомени.
Тогава беше страхотен момент за „етническата карта”. Обаче, явно я е нямало. Към Васко се отнесоха така, както и към мен.

Началото на 90- те
Случи се така, че да отидем с моя баща в Комлука, в родната махала. Да нагледаме все още останалата ни къща. Видях, че преминават хора, които ме гледат злобно. Разпознах повечето от тях. Ухилен се опитах да ги заговоря. Не стана.
„Етническата карта” беше заговорила. Безмислено се опитах да черпя  с цигари, да си вържем приказката, все пак, заедно сме израснали...
Напусто!
Усетих „етническата карта”.
Там, където никога не съм се страхувал да стоя до среднощ, там, където съм обикалял до припадане интересните места, където можеше да гледаме корнидите как плуват в блатата на строящия се комплекс „Меден рудник”, беше станала важна „етническата карта”.

В наши дни
Случва се от време на време да ходя на репортаж в „Комлука”. Гледам да си пазя чантата а джобовете ми задължително са закопчани.
Виждам някои от старите си приятелчета, вече станали големи и семейни жени и мъже, поздравявам ги. Някои от тях ме поздравяват. С половин уста. „Етническата карта” работи.
Тя работи чудесно за своя властелин. За властелина на АТВ- тата, яхтите, язовирите, догансараите, цанковите камъни, обръчите от фирми.
Когато някой страхлив български политик сметне, че властелинът на етническата карта се самозабравя и се опитва да му го каже, той веднага я размахва: „Господа, заплашвате етническия мир!”

Каква е тази „етническа карта”, дето само той цака с нея и всички угодливи продажници му се връзват?
Оня ден бургаските турци си направиха купон, по повод Традиционната вечер на турската култура. В зала „Младост”, в „Славейков”.
Нито някой имаше против, нито някой пречеше.
Е?


В категории: Анализи