Десетки са народните песни, предания и легенди, а също и незабравими художествени творби – като йовковата повест „Индже”, които възпяват легендарния войвода. Музеите кътат в сбирките си неговия ятаган, сабя, бакърче, шишане и прочее предмети, за които се твърди, че са му принадлежали. Не са малко и документите, открити в различни архиви, които засягат неговата дейност като кърджалия, народен закрилник и гвардейски командир.
Но тъкмо фактите, които те съдържат, са малко известни на широката публика. По-легендарен е образът му, който създава за него фолклора. Но много от тези художествени измислици се разминават съществено с научните факти. Затова ще се опитаме да повдигнем завесата към истината за личността прочутия Индже войвода.
Един от най-големите съвременни изследователи на биографията на Индже - доц. д-р Милю Петров от ШУ „Св. Константин Преславски”, който освен виден инжевед, е и потомък на инджевойводския род, разказва, че „според родовото предание и някои народни песни Индже е „откраднат”, т .е. бил е отвлечен в еничарска школа”. Така се налага твърдението, че той я завършва, но доц. Петров обръща внимание, че според други източници буйният българин успява да избяга от нея и повежда в района на Малко Търново хайдушка дружина.
Като хайдутин от класическия период на това движение, Индже отмъщава преди всичко за своите близки и роднини, претърпели гавра и мъчения от турския завоевател. Но бурната му природа го тласка да приобщи отряда си, наброяващ вече към 500 души, към кърджалийската орда на Карафеиз. Като кърджалия обаче той така и не се проявява като зъл злосторник. Според Константин Иречек Индже е най-милостивият сред разбойниците и става известен като закрилник на онеправданите българи. Един от най-ярките примери за това е, когато кърджалиите залавят две поповски момичета, работещи на полето и начеват гавра с тях. Инджето хваща злосторниците и ги набива на кол. Според летописа на поп Марко от Елена, този българин с гореща кръв спасява от турските безчинства и Съба хайдут Добрева от еленското село Кованлък.
Като чист народен закрилник, вожд, завераджия, революционер и дори интернационалист Индже се проявява най-вече след 1800 г., та чак до смъртта си. Някои по онова време даже го титулуват „български цар”. През 1802 г. той става ръководител на така наречената Странджанска (равногорска) буна, като този ръководен от него бунт добив характеристиката на истинско въстание. За това се говори и в документите, открити от сърбина Савя Янкович в молдовската столица Яш. В тях категорично е указано, че Индже войвода е бил ръководител на въстание в България.
До 1806 г. той пребивава в района на родното си село, което обявява за „столица на държавата си”.
В един момент Индже попада под влиянието на сръбските въстаници на Карагеоргиевич, заради което е наречен „Новият Карагеорги”. Тъкмо по негово подобие той прави тази негова държава. И тъй като с отряда си е помагал много на сръбските си събратя, Индже е много почитан от тях.
Освен това непримиримият българин е членувал и в т. нар. Завера – революционна интербалканска организация, създаден с цел освобождението на християнския народ, страдащ под османската власт. За щастие споменът за някои негови подвизи по време на въстанието е надживял годините и е останал жив и до днес. Според английския историк Томас Гордън, автор на книгата „История на гражданската революция 1834 г.”, Индже с група свои съмишленици обсажда манастира в Нямцу, Молдова. По време на въстанието той е обявен за „хилиарх” – т. е. „ръководител нахиляди”, като бойните му подразделения са изградени предимно от българи. Целта е завераджиите да минат през България и да се присъединят към въстаналите гърци, като първо се освободи България – поне така е отбелязано в документите. Но гръцките ръководители се отклоняват от първоначалния замисъл и решават да минат за Гърция през Сърбия, която в този момент е автономно княжество.
По повод разгрома на заверата англичанинът пише: „Индже и някои други ръководители на въстанието загиват с безпримерен героизъм”. Това става на 17 юни/29 юни 1821 г. в така наречената Скуленска битка (или още битката при с. Скулени).
Любопитно е да споменем и един друг малко известен факт от биографията на бунтовния Индже. През 1806 г. той отива с част от дружината си в молдовската столица Яш, където служи като гвардейски командир („одая баши на арнаутите”) при няколко князе подред. Там се оженва и си купува къща, която успява да изплати наполовина. Ражда им се и един син, който също приема прозвището на баща си – Индже. По време на въстанието войводата премества семейството си в Русия и се връща на бойното поле. Когато след смъртта му неговата съпруга Екатерина се прибира в Яш, тя установява, че къщата им е взета и пише прочувствена тъжба до молдовските съдебно-административни власти:
„С тъжба се обръщам към Ваша милост, представяйки документ, че моят съпруг, капитан Индже, непрекъснато е служил както на споменатите двама владетели преди княз Калимах, така и на войводата Суцо. Той направи много услуги на княжеския двор. Когато избухна въстанието и се записват доброволците, моят съпруг, заедно с други арнаути атакуваха влиятелните турци, намиращи се тук, което е известно на всички... След като дойдох отсам Прут през миналия месец юни, поисках да взема в свое владение моята собствена къща, за да си отпочина аз с едничкото си дете, което имам. Но видях, че в моята къща се настанил господин сърдар Тоадер Гаспар – от кого бил настанен и кой му дал къщата, не мога да зная. След като се обърнах с жалба към Ваше височество, с нареждане от уважаемата княжеска хазна, споменатият сърдар излезе от моята къща и ние се преместихме в нея. След няколко дни неочаквано се озовах изхвърлена от къщата ми от господин граматика Алеку Арсение... С плач ви се моля да се смилите над моята вдовишка съдба и дано разумът на господин Логофета да установи правосъдие и да ми се даде права на собственост върху тази къща. С поклон – Екатерина, вдовица с едно дете, с което останах, съпругата на покойника Индже”.
Каква е била в крайна сметка развръзката на тази съдебна сага, не става ясно. Във всеки случай след 20 години, някъде в началото на 40-те, в един документ е споменат някакъв тютюнджия Индже, за който историците смятат с голяма доза на вероятност, че това е Индже-младши.
Без съмнение все още има „бели петна” в биографията на неговия баща, която народният фолклор активно допълва с множество предания и легенди. Но и от установените досега известни и документирани факти може да се каже, че Инджето е не само една значима личност, но и велик българин. Известният наш странджански краевед Горо Горов категорично го определя като национален герой. С оглед на това, че Индже се проявява и като борец за освобождението на други народи, доц. Милю Петров допълва, че е по-точно да се каже, че войнстващият българин е балкански герой.
Ами те и народните песни са го казали: „Кой не знае Индже войвода, кой не е чувал за него!”.
