Великата Рилска пустиня! Така я видял Иван Вазов, докато бродил из скалистите върхове на красивата планина. Така спонтанно възкликва всеки след него, тръгнал да обходи най-високите й части. Всъщност, каквито и думи да изпише човек за приказните гледки в Рила, те никога няма да стигнат, за да обрисуват това, което виждат очите. Каквито и снимки да направи, те няма покажат това, което пълни душата. Специално за любителите на екстремни преживявания, влюбени в българската природа, ДЕСАНТ ще се опита да очертае един примерен маршрут в Рила. Малко труден за изпълнение, но за сметка на това невероятно живописен.
Ден първи
Отпътуваме от Бургас 19 души (ще се върнем 16, но това е друга история). Водачката ни Иванка Бончева дава последни наставления и докато всички подремват във влака, тя организира специален превоз за групата от гара Костенец до Боровец. Лифтът там е последният ни сблъсък с цивилизацията за следващите дни – при това, с лек привкус на огорчение. И в планината рекетират, установяваме на място. Еднопосочни билети до „Ястребец“ не се предлагат, трябва да си платим и курса обратно - нищо, че няма да ползваме услугата.
След 3 часа умерен ход с тежките раници на гърба, стигаме до заслон „Леден езеро“ или както е по-известен - „Еверест“. Строен е през 80-те години на миналия век, в чест на българската експедиция до най-високия връх в света. Първи шок за новобранците! В хижата няма баня, липсва даже и тоалетна. Дървените нари са застлани само с по едно одеяло, дюшеците тук явно са лукс.
Липсата на всякакви условия за нощуване вътре може да бъде компенсирана единствено с гледката отвън. Леденото езеро (2709 м.) е най-високото циркусно езеро в България, а името идва от ледниковия му произход.
Ден втори
След чаша топъл чай или съвземащо кафе, бавно раздвижваме натъртени тела от дървените скари и поемаме нагоре към най-високата точка на Балканите – Мусала. Усещането на върха на 2925 метра е опияняващо. Споменът от тежката нощ е изчезнал напълно, панорамата спира дъха и приковава погледа, никой не бърза да тръгва. И без друго ни чакат дълги часове преход през Близнаците и Маричин чал, през връх Овчарец, спускане към Долни куки, за да стигнем следващата цел – хижа „Грънчар“.
Едно предупреждение за тези, които ще изберат същия маршрут – хижарите тук са ужасни! След часове молби и сълзи на очи, след грозни пазарлъци, най-накрая склоняват да „запалят банята“. Чаршафите са на дупки и със следи от ръжда, но това е най-малкият проблем в базата. Откакто това семейство стопанисва хижата, една стотинка не е вложена в разпадащата се сграда. В още по-окаяно положение са бунгалата край езерото. Там нощувките са по-скъпи, сигурно защото в някои от тях покривите са продънени и откриват простор към звездите, а вратите не се затварят. Лампите пък се гасят централно точно в 22,00 часа – та, който свари до това време да се докопа до леглото, е щастливец.
Ден трети
Въпреки прогнозите за облаци и дъжд, небето е синьо, а слънцето безмилостно изгаря всяка непокрита част от тялото. Едното спасение е слънцезащитен крем с голям фактор, другото – мокра кърпа, която да покрива главата и раменете. И задължително – шапка с козирка, която да пази лицето.
Посоката е туристическо летовище „Семково“ през седловината Горни куки. Пътеката извива над Маричините езера, от които извира река Марица, над язовир Бели Искър, преминава през Чанка и връх Ковач (старото му име е Налбант).
Една легенда разказва за български цар, който се оттеглил в долината под върха, след дълги изтощителни и неуспешни битки. Сред оцелелите му воини имало и един ковач, който заради честността си и верността към царя изпълнявал и длъжността пазач на хазната. Сразените остатъци от армията останали и без храна. Научил за това, врагът решил да довърши силите на владетеля и го атакувал. Преданият ковач побързал да закопае съкровището от хазната под върха. После успял да убеди царя да си сменят дрехите и го измъкнал от потопената в кръв долина, за да събере нови сили и да си отмъсти на поробителя. Какво е станало с царя, легендата не разказва, но народът дал името на върха със закопаното имане Ковач.
По-прозаичното обяснение на името му е свързано с налбантите, които подковавали конете на керваните, преминаващи под върха. Дълги години от там е минавал най-краткия път на търговците на дървени въглища от Разлог до Самоков. След построяването на язовир Бели Искър, този път е пресечен.
Най-хубавата изненада по време на този преход обаче е река Станковица. Пътеката се спуска покрай коритото й, а ледените й води са рай за подбитите и уморени крака. Рехавите сенки на клека пък предразполагат за кратка почивка преди стръмното спускане към Семково.
Ден четвърти
Най-тежкият – за тези, които са посрещнали изгрева в хотел „Рила“ след мощен купон на туристическото дружество към „Лукойл-Нефтохим“ по повод Деня на туриста. Новата цел е хижа „Македония“. Иначе преходът е кратък, но уморителен, защото посоката е само нагоре по стръмни сипеи.
Хижата е на 2166 м. в седловината Мечи проход. Изградена е на ветровито място в подножието на Голям Мечи връх, срещу хълм, покрит с боровинкови храсти. Пристигаме неочаквано рано, затова имаме време да подремнем и да огледаме наоколо. За разлика от „Грънчар“, тук хижарите са мили и предприемчиви хора. Стопанисват сградата само от година – две, но вече са пригодили помещение за баня, в която непрекъснато има гореща вода. За следващото лято най-вероятно към основната сграда ще има пристройка – лятна кухня с навес и места за отдих, които в момента се изграждат.
В късния следобед, когато слънцето вече не е толкова страшно, атакуваме боровинковия хълм. Изкушени от ароматните плодчета, оставаме горе, докато ръцете и устните не добиват наситен тъмносин до черенолилав цвят.
Ден пети
Блажени са незнаещите! Липсата на информация мобилизира начинаещите. Те не знаят какво ги чака по пътя за Рибни езера. Един съвет – без предварителна физическа подготовка и липса на добра кондиция, по-добре не тръгвайте.
Преходът е изтощителен, а на места даже и опасен. Но пък това е най-красивата част от маршрута – голямата награда на този поход. Пътят минава през 6 върха, които задължително се покоряват, а не се подсичат.
Пръв в поредицата е Мечи връх – нагоре и само нагоре, докато краката могат да държат и после пак нагоре, докато сърцето може да държи... и пак нагоре. Серпантини, незнайно защо, не са предвидени. Спокойно, това беше трудното, оттук нататък няма да е така, успокоява водачката ни Ванчето. Лъже ни, естествено. Вярваме за кратко, защото следва Ангелов връх, който качваме на куц крак, разхождаме се по билото му като по градски булевард. Даже пеем мръсни туристически песни, репетираме за кръщенето на Дани – най-младият в групата, който за пръв път е в планината и затова му се полага горско име. За място на ритуала Ванчето е избрала Рибните езера. Но това – чак вечерта.
Следва Аладжа слап (или Пъстрица), който напълно обърква представите ни за „лесно“ и даже с умилиение си спомняме Мечия връх. Висок е 2 684 метра и минава за един от най-красивите в Рила, особено гледан от северозапад. Намира се на главното било на Средна Рила между седловината Кадиин гроб и първенеца на тази част на планината – връх Черна поляна, който се извисява на 2 716 м. (пътят минава и през него).
Слап е славянската дума за клек, а аладжа идва от „пъстър“ на турски. Заради особената окраска на клековете в подножието – на слънцето връхчетата на клоните им червенеят, върхът е известен още като Пъстър слап или Пъстри връх.
Следва полегато и приятно изкачване до Черна поляна. Глътка въздух, преди да се изправим пред Павлев връх. И по-точно – пред стоманените въжета, които са поставени за осигуровка по склона на опасния връх. Висок е 2667 м, заобиколен е от стръмни сипеи, които се спускат към циркусите на Синьото езеро и чернополските езера. Билото му е осеяно с много нестабилни скални отломки. Лятото върха може да се посече от лявата страна, където има оформени малки пътечки, но зимата задължително трябва да се върви по билото.
Пътят продължава покрай връх Канарата и Зъбците. За разнообразие и за да не губим ритъм, но най-вече заради нереално красивия пейзаж, Ванчето ни мята на единия Зъб, откъдето се виждат Рибни езера. Онемели сме. Това е само един от миговете, заради които цялото това катерене, преодоляване на денивелации и продължително ходене си струва.
Преситени от красота и силни емоции, стигаме до хижа Рибни езера, където ни чака гореща вода в банята и още по-гореща супа топчета в трапезарията. И ароматна леща. Ободряваме се, хапваме и даже полягаме за час. Идва най-веселата част от дългия ден – кръщенето на Дани. Като старши на групата и наш водач, кръстница му е Ванчето. Избрала е за него прекрасното име Рилец, на едноименния връх наблизо.
Ден шести
Малко е тъжно. Започва голямото спускане до Рилски манастир, където слагаме край на приключението. Всяка раздяла с планината е мъчителна, усеща се леко дращене в гърлото, очите парят. И за да не е толкова подтиснато, пътят до долу изненадва с безкрайни малинаци. Май нищичко не оставихме за мечките.
Преспиваме на святото място, леко умълчани, а на сутринта Ванчето ни е организирала транспорт до гара Белово, за да хванем от там влаза за Бургас. Вече не сме тъжни. Защото знаем, че който наистина обича планината, ще се върне в нея отново.
