Преди 132 години историческият 3 март подминава Кърджали. И може би именно там е коренът на злото, обрекло източно-родопския град да бъде сочен като „стратегически важен” и „специален” за всички политици, да се превръща в истеричен полигон за партийни експерименти обикновено по избори и да носи белезите на изстраданата българщина...
Градът става заложник на Берлинския договор. И остава в пределите на Османската империя. Това се случва, въпреки безспорните доказателства, че руските войски още на 29 януари 1878 г. го завладяват и продължават похода си на юг.
Българите, изповядващи исляма в Родопите и Беломорска Тракия, се оказват спорен въпрос и разменна монета по време на преговорите. Тогава се сблъскват интересите на Русия, от една страна, и на Турция и Великите сили, от друга. „На 6 януари 1878 г. кавалерийската дивизия в състав Казанския, Втори Астрахански, Драгунския и 30-и Донски казашки полкове с две конни ръдия и под командването на генерал-лейтенант Скобелев, тръгва в Родопите да преследва разбитата армия на Сюлейман паша. Един полк и казанските драгуни получават нареждане да напреднат към Гюмюрджина под командата на генерал Чернозубов”.
Това пише в книгата си „Кърджали” Мара Михайлова, първата българска журналистка, живяла в този край и посветила му множество изследвания. Тогава руските войски са отседнали в Хасково, но една част се базирала в село Елехче, днешното Тракиец. Там именно генерал Чернозубов дава нареждане за тръгване към Кърджали в две посоки.
Никой не се изпречил на пътя им, башибозукът бягал от Кърджали и от селата като от чума. Пред Мара Михайлова 94-годишният Мухтар Юсню разказал как от града събрали всички каикчии /лодкари, от турски, бел.авт./.
„Къде и как ги намериха, не знам, защото хората бяха побягнали, но дойдоха каикчии и ги прекараха през река Арда. Тези, които имаха коне, те като да фръкнаха, така лесно я преминаха с едрите си коне. Това коне ли бяха, земята трепереше от тяхната стъпка!”, записала журналистката изповедта на стария турчин.
Във виелици и сняг, кал и киша руските солдати изминали за ден над 40 километра. Кърджали и Момчилград били вече в руски ръце. Генерал Чернозубов получава първото, но неофициално известие за сключеното примирие. Ден-два по-рано по посока Одрин, спускайки се от Средните Родопи, е минала войската на генерал Черевин. Трудните дипломатически преговори за бъдещето на Родопите и Беломорска Тракия предстоят.
Берлинският договор разкъсва освободената България
Той слага жестоката точка на едномесечния Берлински конгрес, състоял се от 13 юни до 13 юли 1878 г. /по нов стил/. С него Обединеното кралство, Австро-Унгария, Франция, Германия, Италия, Русия и Османската империя ревизират Санстефанския предварителен договор от 3 март 1878 г. По силата на Берлинския договор току-що освободилата се българска държава е разпокъсана на няколко части. В Княжество България влизат териториите между Дунава и Стара планина, заедно с област София. Земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област под името Източна Румелия, управлявана от генерал-губернатор, назначаван от Високата порта и одобряван от Великите сили, участвали в Берлинския конгрес.
Губернаторът Алеко Богориди или наричаният още Алеко паша бил тържествено посрещнат в Кърджали през 1882 г., приветствал го най-интелигентният сред местните д-р Садък. Два дни гостувал той в къщата на Хаджи Мехмед ага. Гощавали го за обяд и вечеря с по 15-20 ястия, а закуската се състояла от 10-12. Берлинският договор съществува формално до избухването на Балканската война /1912-1913 г./.
Но той внесъл хаос в Родопите. Турция не била в състояние да брани интересите на тамошното турско население по села и градове, както и на многобройните бежанци из Родопите. Извършили се безчинства, а на много места и протести срещу Русия. Мара Михайлова пише, че първопричината на всички злини, които се явили за родопци, изхождали от нарочно скроения и проведен „Кърджалийски бунт” под водачеството на Хедайет паша, който всъщност е английският консул Сенклер.
На 21 октомври 1912 г. Кърджали се завръща в България
След присъединяването на Кърджалийско към Турция, в града се установяват постоянни войскови части, както и военен щаб. Поради това войската имала дори и по двама военачалници-паши. Щабът имал задачата да сформира запасни отряди при нужда. Така населението винаги било на разположение и нямало шанс да се бунтува, щом го налегнат гладът и мизерията. А хората били впрегнати и в ежедневната ангария за строежа на пътищата през 1908 г. Одрин-Ивайловград-Крумовград-Момчилград-Кърджали с обща дължина 150 км. Също тогава Кърджали се свързва с Гюмюрджина /днешния град Комотини в Гърция/ през прохода Маказа с отсечка от 76 км. Шосетата са имали преди всичко военно-стратегическо предназначение. През 1912 г. пламва Балканската война. Редник Деян Цв. Баров, цитиран от Мара Михайлова, разказва за битката, донесла свободата на Кърджали. „Благодарение на превъзходството на нашата артилерия, която със своя точен огън посрещаше неприятелските редове и накара противниковата да замлъкне, беше нанесено грозно поражение на Яверпашовата армия, надхвърляща 30 000 души редовни войници и башибозук. Нашият отряд наброяваше само 1/3 от турските сили. В боя по завземането на Кърджалийската област, ведно с град Кърджали, турците изгубиха не по-малко от 10 000 души ранени, убити, удавени, пленени и др. Така изпълни задачата си Кърджалийският отряд, който със своя форсиращ марш завзе цялата област за три дни, вместо за 10, както бе предвидено в плана за самостоятелното действие в този край”.
