В България има отколешна традиция народното недоволство да се проявява анонимно и под мустак. Дори свободните години на демокрацията не нарушиха тази привичка, а редките публични протести в първите месеци след 10 ноември 1989 и рехавите демонстрации на браншовици по време на стачки са по-скоро изключения, които потвърждават правилото.
Дали е добре това нацията да е относително кротка, независимо от повода, или е
по-правилно да реагира като гърците с кърваво партизанско движение, продължило много след като Чърчил и Сталин вече са поделили света; а в мирните години и с терористични организации, шумни манифестации, погроми и коктейли “Молотов”, е друг въпрос. Факт е, че от тази кротост понякога се възползват хора, които си прокарват интересите, знаейки, че няма да срещнат никакъв отпор.
Тази година у нас имаше поне два сериозни повода, които, ако се бяха случили в Гърция, привържениците на крайно-десните (при първия), а сетне и на левичарските движения в южната ни съседка задължително щяха да използват за масови протести и вандалщини. По странно стечение на обстоятелствата, и в двата основни движещи сили бяха посолства на велики държави. И бяха свързани с паметници на чужди военни, чиято роля в българската история не се приема еднозначно. Някакви протести, все пак, имаше, но те бяха все виртуални и
дълбоко скрити зад анонимните никове.
Първо народната чувствителност тестваха от руското посолство. На 25 юли чуждите дипломати откриха на входа на Созопол мемориален комплекс в памет на съветските подводничари, загинали край българските брегове по време на Втората световна война. Макар официално да бе обявено, че инициатори за комплекса са “български обществени организации”, на практика церемонията си беше изцяло изпълнена от руснаците. Та дори и прессъобщенията, преди и след нея, бяха разпращани от амбасадата и руското консулство в Бургас.
В български териториални води през 40-те години на миналия век са потънали общо 5 подводници на Черноморския флот на СССР, навлизайки там не като наши съюзници. В тях са намерили смъртта си 237 военни моряци. Именно на тях бе посветен комплекса, чието откриване стана с пълното съдействие на община Созопол.
Разликата с второто събитие е, че тези подводници не са обстрелвали български населени места и не са причинили цивилни жертви. Макар като цяло съветската армия да е предизвикала много повече от това – подпомагайки един преврат, довел след 9-ти септември цялостна промяна на обществено-политическото устройство в държавата, при което е преобърнато на 180 градуса битието на редовия българин, за добро или лошо.
От друга страна, в Созопол и преди си е имало паметник на тези подводничари, открит през 1969 – във времената, когато съветските паметници вече
гонеха по бройка българските.
Сега просто той бе разгърнат в нещо по-голямо. Доводите на руските дипломати звучаха съвсем резонно – съветската армия се е борила срещу фашизма и заслужава да бъде почитана. Населението, поне официално, нямаше нищо против.
Още през лятото следваше да се предполага, че от американското посолство няма да преглътнат току-така тази руска проява в държава, която САЩ сега смятат за толкова верен сателит, колкото някога за Брежнев бе социалистическа България. И, съвсем очаквано, щатските дипломати в спешен порядък се организираха да отвърнат на удара и да открият и те нещо си. Справиха се за само два месеца.
Паметникът на американските летци, загинали, докато сипят смъртоносни бомби над цивилното население, не бе издигнат с помпозности. Но пък и той бе получил благословия от официалните власти. Резонни бяха и доводите на американците – да, сипели са бомби, но срещу столицата на държава-сюзник на фашистка Германия в Тристранния пакт.
Като изключим мрънкането по форумите, народонаселението като че ли нямаше нищо против. А Съюзът на възпитаниците на военновъздушното училище, тоест на някогашните противници на тези летци, гордо се похвали, че също нямал нищо против: “Американските военни и дипломати потърсиха мнението на нашия съюз, представляващ техните живи бивши противници с идеята да почетат с паметник своите загинали пилоти. Подходът беше изключително коректен, откровен и уважителен. Представителите на УС на Съюза на възпитаниците на ВНВУ изразиха своето становище, че подкрепяме и приветстваме почитането на воинската памет, стига това да стане във форма и по начин, който не накърнява българското достойнство и интереси”.
Последните няколко думи щяха да бъдат приемливи, ако и в миналото САЩ извършваха нападенията си с подробни изчисления и внимателен подбор на целите, като точковите удари да не засягат (поне доколкото е възможно) цивилното население. Уви, по време на Втората световна, че и по-сетне в Корея, а накрая и във Виетнам цивилното население бе последна грижа за американските летци.
Но и в по-нови времена България е имала “щастието”
да опознае от близо бомбите им.
Докато съсипваха инфраструктурата на непокорна Югославия, една такава се приземи успешно в къщата на семейство Върбенови в кв. Горна баня през 1999 и по чудо не ги уби. Откритият на 4-ти октомври американски паметник е само на 7 километра оттам.
С него вече е завършен нацяло кръгът от обекти в памет на военните от всички велики сили, моделирали България през 40-те години. Малцина знаят, че в градинката “Мадара” на бул. “Прага” в София още през 2004 бе поставена паметна плоча и на немския нацистки пилот Герхард Венгел, намерил смъртта си по време на голямата американо-британска бомбардировка на 10.01.1944. Застъпниците за плочата също извадиха логични аргументи: макар и част от фашистката военна машина, Венгел е загинал само 4 дни преди 29-ия си рожден ден, докато със самолета си се е опитвал да прогони американските бомбардировачи, защитавайки така по някакъв начин и цивилното население.
Съвременните жители на София, по всичко личи, нямат нищо против това.
В създалото се разнообразие от монументи, посветени на чуждите армии, всяка от които в различни периоди на лъкатушещата българска външна политика ни е била ту ненавистен враг, ту първа дружка, като че ли липсва само паметник на османската армия. Засега такъв не е издигнат, но не защото няма желание.
Още преди 6 години тогавашният зам.-кмет на Пловдив Здравко Зафиров, като шеф на Комитета за войнишките паметници, опипа почвата за поставяне на паметна плоча на Вейсел паша и 14-хилядната му орда на Шипка. Трябва да му се свали шапка на бившия зам.-вътрешен и зам.- военен министър в кабинета на Иван Костов, защото Зафиров също извади непробиваеми аргументи.
Той каза, че от комитета решили да бъде поставена плоча в Одрин в памет на загиналите 1500 български войници през 1915 г. И на реципрочен принцип е редно да се възстанови
паметта на османските войници,
загинали около Шипка, бранейки имперските територии и раята. Още повече, че от посолствата на Украйна и Русия не възразили.
А и какво толкова като се турне на върха една плоча, възхваляваща мъжеството на пашата, след като до село Трънак по онова време вече имаше цяла чешма в памет на турски терористи. Издигната през 1993 г. от лидера на ДПС за Бургас Сабри Мехмедали, върху нея имаше поставена паметна плоча за брат му Емин и неговите сподвижници Абдула Чакър и Саафет Реджеб. Те бяха осъдени на смърт и разстреляни през 1989, след като съдът ги призна за организатори на бомбените атентати на гара Пловдив, във влака на гара Буново и в сладкарницата на хотел “Сливен”, взели човешки жертви.
Сега чешмата я няма вече. Събориха я през ноември 2009. Ама не с политическо решение на управляващ орган или с такова на съда, обявяваща я за неприемлив паметник на терористи. Няма такова нещо. Бутна я строителният контрол, защото нямала необходимите документи. Което значи, че днес или утре, когато роднините на терориститет си ги сберат тези необходимите документи, могат да си я издигнат пак.
Този път напълно законно.
