Някак си е странно човек да си представи един учен в ролята на комита. Не че мнозина от българките революционни дейци не са били твърде образовани за времето си хора. Но един истински академичен ум, с интереси в научната сфера и впоследствие станал родоначалник на цяло научно направление у нас, е наистина труден за възприемане феномен. Но, както казват, неведоми са пътищата Божии...
Именно такъв е случаят с първият български почвоизследовател, поставил
основите на почвознанието в нашата страна. Става дума за видния учен Никола Пушкаров, който през 1911 г. разкрива Агрогеологическа секция към Централната земеделска станция на Министерството на земеделието, която по-късно прераства в Централен земеделски изпитателен институт с отдел „Почвознание”. А днес е известна като Института по почвознание „Никола Пушкаров”. Същият този изявен деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация публикува през 1931 г. и първата почвена карта на България.
Той е роден на 14 декември 1874 г. в Пирдоп, който по това време се намира в границите на Османската империя. След завършването си на гимназия в София, две години учителства в пирдопското село Мирково, а след това изучава естествени науки в Софийския университет, откъдето се дипломира през 1901 г. По съвет на своя учител Тодор Влайков за известно време става даскал в родния си град.
Още докато е гимназист юначният младеж живо се вълнува от борбата за освобождението на Македония и през 1885 г. избягва от къщи и отива пеша в София с още двама свои съученици с идеята да се включат в някоя „комитетска” чета. Пътьом две нощи преспиват в метоха „Св. Петка”, но е открит от по-големия си брат Стоян Пушкаров – офицер-кавалерист, преди да реализира това си хрумване и е върнат обратно в Пирдоп. Вече завършил университета Никола е непреклонен, че трябва да се включи в македонската революционна борба и по съвет на Гоце Делчев заминава като учител в Българското педагогическо училище в Скопие. Там той става член на ВМОРО и получава задачата да укрепи Скопския революционен окръг, като междувременно е избран за негов председател. Тази организация, която непосредствено преди въстанието е преименувана в VІ въстанически окръг „Овче поле”, е съставена предимно от учители и той хвърля усилията си да привлече в нея представители и на други прослойки от българското население в околностите. Негова е заслугата в Скопската революционна мрежа да се включат много занаятчии, търговци и селяни.
Само че оръжието не достига за цялото население. В своите спомени за това време войводата разказва: „Тогава аз дойдох в София да взема динамит, бомби и 10-20 души опитни хора. Това беше през великденските празници. Върнах се назад с чета от 18 души като неин началник. В София стоях почти два месеца та се завърнах в началото на юлий. Бях служил войник преди да постъпя във военното училище при брата си, офицер, та все по нещо разбирах”. Четата на Никола Пушкаров пренася и 100 кг динамит и 200 бомби.
На 17 юли 1903 г. в Кратово се състои конгрес, на който присъства неговата чета и кратовската чета на войводата Диме Стоянов-Берберчето. Двамата войводи изработват план за въстание, в който, покрай другото, планират да хванат главния инспектор на Румелийските вилаети Хюсеин Хилми паша, който в това време обикаля из Скопско.
На 1 август четата на Пушкаров взривява жп линията Скопие-Солун при Новачани и дерайлира военна композиция с 32 вагона, превозваща войска срещу въстаниците в Битолско. На 3 и 5 август съответно, нападат лагера на турско отделение, което охранява моста на река Вардар и водят сражение с аскера във Ветърския манастир. Няколко дни по-късно четата влиза в бой с турска войска и албанска потеря над Гюришкия манастир. На 20 август, притисната от преследвачите си, четата минава сръбската граница през Враня, където оставя ранените четници да се лекуват и усядат в Кюстендил. Никола Пушкаров сформира нова чета, с която навлиза в Македония към Крива паланка, а през октомври след сражение в Прелесия разбира, че не може да проникне по-навътре в Македония, заради струпаната многочислена турска войска и се завръща отново в България.
Никола Пушкаров разбира, че докато турската полиция го издирва, няма да може да отиде повече в Скопие. Той започва работа като учител в Пловдив, а по-късно учителства в София и Видин. С времето насочва интересите си и към научната работа, като се посвещава на проучването на почвените типове у нас и различната им потребност от наторяване. И въпреки посвещаването си на науката, той продължава да участва в живота на легалните македонски организации в България, като става редактор на организационния бюлетин „Свобода или смърт”. Този голям българин напуска този свят на 18 февруари 1943 г. в София, а родната му къща в Пирдоп днес е превърната в музей.
Не по-малко интересна е съдбата на неговата съпруга Славка Чакърова от Струга. Тя е родена в семейството на видния възрожденец и отявлен радетел на българщината Георги Чакъров – близък съратник на Димитър Миладинов и голям приятел на Григор Пърличев. През 1876 г. той е избран за български депутат от Охридско в Османския парламент. За него Симеон Радев пише в своите „Ранни спомени”: „Той бе човек образован, със смел дух и властна природа. На едно по-широко поле той можеше да остави, при свояте блестящи дарби, бележито име”.
Двамата славкини братя – Александър (Сандре) и Станислав Чакърови също са дейци на ВМОРО, а сестра й – Анастасия Узунова, е майка на известния революционер Христо Узунов. По време на Илинденското въстание Александър е член на Горското ръководство на Охридския революционен район. В мемоарите си стружкия главен войвода Милан Матов казва: „Сандре бе много известен и почитан както от българското население и интелигенция, така и от турските кръгове - властта... Държането на Сандре в училищните и църковни дела бе отлично. Той не държеше никога партийна страна, както обикновено ги имахме навсекъде, а мъчеше се да бъде всекога справедлив. Сред ръководните кръгове на ВМОРО Сандре бе крайно почитан, а мненията му уважавани”. Другият брат – Станислав, е член на околийския комитет на ВМОРО в Струга и като доброволец в Македоно-одринското опълчение, служи в Нестроевата рота на Кюстендилската дружина и в 7 кумановска дружина. Награден е със сребърен кръст „За военна заслуга”.
Самата Славка след завършването си на българската девическа гимназия в Солун става учителка в родния си град, където става основателка на женско дружество „Светлина”.
Когато в околността се сформира първата революционна чета, Славка тайно изработва нейното знаме – от едната страна от черно кадифе, от другата – от червен атлаз. Две години по-късно знамевезката прави двойно по-голям байрак, с избродиран от едната страна лъв, а от другата – мома във вериги и с разплетени коси. Това единствено по рода си знаме, което днес се намира във Военно-историческия музей, е признато за шедьовър от Илинденско-Преображенското въстание и е развявано от войводата Милан Матов. Също така участничките в Славкината женска група с платно от чеизите си ушили бельо за четниците и им оплели чорапи, а Славка извезала на калпаците им надписа „Свобода или смърт".
По-късно юначната българка заминава за Охрид, където отново започва да учителства. Там събира около себе си голяма група жени революционерки. Една от най-мащабните им акции е доставянето на голямо количество оръжие на четниците, което пренасят по време на сватбата на сестра й Елисавета, като пътьом ги складират в манастира „Пречиста”, недалеч от Охридското езеро.
От Охрид Славка се премества в Скопие, където се запознава с бъдещия си съпруг Никола Пушкаров и със Стоян Каблешков – брат на Тодор Каблешков и става секретарка на местния революционен комитет. В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание с група жени организира чрез лотарии, посещения на празници, именни дни и пр. събирането на парични средства за закупуването на оръжие. Самите учителки междувременно се обучават в стрелба с пушки по време на излетите си в околността. Когато Пушкаров заминава за България да събира чета, именно Славка му става заместник в работата. След разгрома на въстанието, тя се опитва да се върне в родния си град Струга, отново пренасяйки патрони и оръжие. Но е заловена на солунската гара, където е обискирана и арестувана. На съдебния процес срещу нея, на който присъстват огромна публика и представители на световния печат, тя се държи смело. Очаквайки да бъде обесена, Славка поръчала да й донесат най-хубавите й дрехи. Благодарение на буйните протести от България и чужбина обаче, след престой в турския затвор, тя е освободена и изгонена от родината си. Датата и мястото на нейната смърт засега остават неизвестни, но името на тази потомка на един славен революционен род и достойна съпруга на именития ни учен и бунтовник не бива да бъде забравяно.
