Значението на гръцката дума „исихазъм” е „покой, безмълвие, вглъбеност”. В по-широк смисъл това е аскетично учение за пътя към единението на човека с Бога чрез самосъсредоточаване на съзнанието и пречистване на сърцето. Това е ставало с особени психофизични техники. Но православният исихазъм е дълбоко философско учение. В основата му е желанието за единение на човека с Бога. Затова именно исихастите са изучавали най-вече живота на Иисус Христос, понеже той е
съвършеният човек. В следващите редове ще представим възможно най-кратко мнението на богословите относно исихазма.
Исихазмът е твърде старо учение, пряко свързано с древните аскетични практики. Основите на това учение са положени от първите отшелници – св. Антоний Велики, (ІІІ-ІVв.) Макарий Египетски (IV в.), Евагрий Понтийски (IV в.), Йоан Лествичник (VI в.) а също и Исихий Синайски (VIII в.). Особено голям принос към развитието му имат отшелниците в Синайската планина. Именно аскетите говорят за докосването на Божественото начало до човека, което за тях не е просто абстрактна идея, а факт, породен от специфичният им начин на живот. Според тях умът се освобождава от всички страсти вследствие на непрестанни молитви и се изпълва със светлина, което носи на душата абсолютен покой. Именно при аскетите се запазва в много по-голяма степен мистиката на християнството, която в общежитийните манастири в по-голяма или по-малка степен постепенно се загубва. Разбира се, това е свързано с манастирското стопанство и изобщо с все по-силната връзка на манастирите с обществото.
В края на Х и началото на ХІ в. исихазмът преживява ново развитие благодарение на Симеон Нови Богослов. Той бил византийски аристократ, който след една среща с духовник от Студийския манастир без колебание се замонашил. Именно Симеон Нови описал и техниките при изричането на молитвата, както и специалният начин на вдишване и издишване, докато тя се изричала. Но най-известен учител и наставник е св. Григорий Синаит. При неговите манастири в Странджа се събирали последователи от всички краища на Балканския полуостров. Той е автор на няколко съчинения, основното от които е „За безмълвието и молитвата”. В него св. Григорий описва двата стадия на отшелничество. Първият е „трудене” (праксис), който включва постене, отшелничество и отдалечаване от света. Вторият етап е „съзерцание” (теория), в основата на което е „недеянието”. Именно при този втори етап се постига опознаване същността на света и се достига абсолютна чистота на ума. За тази цел многократно се повтаря Иисусовата молитва – „Господи Иисусе Христе, помилуй мя грешнаго”. Молещият се застава седнал, опрял брадичка в гърдите. Целта е да се „насочи ума в сърцето”. За да се ограничат мислите, се забавя дишането; така се достига до момент, в който не човек казва молитвата, а тя преминава през него. Допълнителният похват, предложен от св. Никифор Усамотени, се състои в това, че вдишването и издишването се свързват с ударите на сърцето, а всяка дума на молитвата се произнася при един удар на сърцето. При това първите три думи на „Иисусовата молитва” се произнасят при вдишването, а следващите три – при издишването. Ритмичността на повтаряната молитва, свързана с дишането, води постепенно до това, че мислите угасват, а умът се успокоява и пребъдва в сърцето. Тези похвати възбудили доста духовете през ХІV в., при което се стигнало до сблъсък между теоретика на исихазма – св. Григорий Палама, и Варлаам Калабрийски. Последния е считал исихазма за учение, произхождащо от еретичните учения на месалианите и богомилите. Ето едно описание на исихастките практики, оставено ни от Варлаам: „Те ми съобщиха за удивителното разделяне и възстановяване на (единството) на разума и душата, за връзката на душата с дишането, за разликите между червената и бялата светлина, за вдишванията и издишванията, произвеждани от ноздрите при дишане, за някакви „заслони” около пъпа и най-сетне за виждането на Господа от душата, което по осезаем начин... се извършва вътре в пъпа”. Това любопитно описание много напомня на някои източни практики като Йога в Индия, Дао и Будизма в Китай и Индия, както и за техниките на някои ордени на суфите в мюсюлманския свят. Но отново ще напомним, че приликата е външна, въпреки че и исихазма, и източните учения целят не просто познание, но и единение с Бога.
В житията на българските светци-исихасти св. Теодосий Търновски и св. Ромил Видински има много данни за това как са живеели исихастите. Основно правило било всеки един начинаещ ученик да има учител – „старец”. Изисквало се е пълно послушание от страна на ученика. Веднъж св. Ромил отишъл на риболов, но неговият старец му поставил условие да се върне в точно определено време. Риболовът обаче бил успешен и младият монах се забавил. Въпреки че било през зимата и валял сняг, старецът прибрал рибата в килията си и оставил св. Ромил сам навън. На сутринта той бил покрит с купчина сняг, полумъртъв от студа. Самият Григорий Доброписец – автор на житието на св. Ромил, е бил наказван за това, че веднъж си позволил да чете книга, която не била негова. Така че несъмнено правилото за послушание се е спазвало много строго. Основното било да се постигне смирение, както е казал Йоан Лествичник: „От послушанието – смирение; от смирението – безстрастие”. Това се постигало също и чрез усамотяване. Отново в житието на св. Ромил има описание на това как светецът е преживял пет години сам в изградена от него килия. Всеки монах от братството се е хранил и молил насаме. Само в определени дни монасите се събирали заедно на трапезата.
В крайна сметка всички описани практики имали една единствена цел – пълно изчистване на сърцето и душата от всякаква страст и връзка със земните наслади. Именно това води до единение с Бог и истинско познание на света. Център на учението през Средновековието били манастирите на св. Григорий Синаит в Странджа, Атон и Кефаларевският манастир на св. Теодосий Търновски. Именно оттук традициите на исихазма продължили да се развиват в Сърбия, Влашко и най-вече в Русия.
