Волен Сидеров е националист, колкото Сергей Станишев е социалист, Иван Костов - християн-демократ, а Ахмед Доган - либерал. Лидерът на "Атака" не се отличава по нищо от лидерите на старите партии. Също като тях той експлоатира една идея, с единствената цел да оправдае присъствието си в политиката.
Преди 5 години Атака се появи и представляваше надеждата на хората за повече
национална отговорност и грижа за България от страна на политиците. С това тя спечели симпатиите дори на онези, които не гласуваха за нея. Постепенно обаче Сидеров се превърна в част от същото това статукво, против което се бореше. А в последния мандат е негов основен крепител във властта. На всичкото отгоре започна да се опитва да приватизира и да експлоатира националната идея в своя полза.
Лидерът на "Атака" например се възползва по най-вулгарен начин от инициативата за референдум за членството на Турция в ЕС, организирана от телевизия СКАТ и партия МВРО и обединила повече от 300 000 българи. Цялата кампания продължи няколко месеца и в крайна сметка се увенча с успех, след като подписката бе внесена в НС.
В последния момент Сидеров внесе свой законопроект с такова искане. Той обаче беше отхвърлен от парламента не заради друго, а защото не бе съобразен със закона за референдумите. Но това не попречи на Волен да напусне пленарната зала малко след гласуването и да отиде на митинг в Пловдив, където да обяви
как Атака е искала такъв референдум.
Сидеров не се посвени да се погаври и с най-тъжната годишнина в нашата история, а именно тази от подписването на Ньойския договор. Той натовари на автобуси към 500 от своите хора и тръгна към границата със Сърбия знаейки чудесно, че сръбските граничари от съображения за сигурност няма да пуснат толкова голяма група.
Това обаче бе чудесен повод за Сидеров да влезе в новините, биейки се в гърдите като най-големия патриот. Лидерът на Атака иска да го възприемат като сериозен политик и шеф на парламентарно представена партия. Това обаче няма как да се случи, докато се държи като
тартор на футболна агитка.
Сидеров се очертава като най-циничния политик на прехода, що се отнася до идеите, които си е избрал да експлоатира. Идеологиите на левите и десните партии са привнесени отвън и винаги са звучали малко отвлечено на редовия български избирател. Те никога не са били особено скъпи на сърцето му. Но националната идея е нещо съкровено за всеки истински българин.
За тази идея са дали живота си много велики личности, на които Сидеров не е достоен дори да им четка прахта от обувките. Още по-малко пък да се снима до техните портрети, опитвайки се да се представи за техен наследник.
Да се възползваш от чувствителността на българите по отношение на Турция, за да трупаш политически дивиденти е цинизъм. Да се гавриш с най-черните дати в нашата история с идеята да си правиш евтин пи ар е омерзително. Най-жалкото за Сидеров е, че независимо от всичките му усилия той продължава да си бъде просто пуделът на Бойко, който джафка силно, но не хапе.
Лидерът на Атака не веднъж се закани да преосмисли подкрепата си към правителството, ако то не проявява загриженост към националните интереси. Едва ли обаче и най-големите оптимисти смятат, че той ще изпълни дори една от всички тези закани. А и дори да изпълни някоя от тях, това ще бъде възприето по-скоро като предизборен ход, не толкова като искрена загриженост за българите в западните покрайнини или за нахлуването на Турция в ЕС.
Тъжният резултат от всичко това е, че национализмът започва да се превръща в мръсна дума. Защото претендиращият за негов представител в българския парламент Сидеров е просто една карикатура.
