През миналата година се навършиха 70 години от освобождението на Южна Добруджа от румънската окупация и възвръщането й към България. Отбелязахме седем десетилетия от мига, в който населението от този изстрадал наш край, посрещна с неописуем възторг своите освободители – войниците и офицерите от Трета армия.
За това какво е изтърпяло местното население по време на чуждото господство твърде показателен е уводният текст на една листовка, издадена от дружество “Добруджа” във Варна през 1930 г.: „Днешното робство в Добруджа е по-страшно от турското”. В продължение на повече от две десетилетия целенасочено провежданата от окупатора антибългарска, денационализаторска, асимилаторска политика е дала своите горчиви плодове и дедите ни са приели възвръщането на Южна Добруджа към България като дългоочаквано избавление. За това свидетелства възпоменателният надпис, изписан върху мраморна плоча по инициатива на балчиклии: „21 септемврий 1940 г. Деньтъ на нашето освобождение.”
Свободата има цена. Обикновено тя се измерва със свидни жертви в името на тържеството на националната кауза. Не прави изключение и многострадалният ни добруджански край. Преди 70 години българската дипломация изигра ключова роля за мирното му освобождение от втората румънска окупация. Четвърт век преди това обаче, през есента на 1916 г., победоносната военна кампания на Трета българска армия довела до разгрома на руско-румънските войски в Добруджа, за 4 месеца сложи край на първата анексия на областта. Цената на този голям военен триумф бяха хилядите наши войници и офицери паднали на бойното поле със смъртта на храбрите.
Чувството за признателност някога явно е било твърде присъщо за българина. Само две години след края на румънската окупация, през 1942 г., над 30 селища в Североизточна България са преименувани и кръстени на имената на офицери-герои и бойни части, прославили се при освобождението на Добруджа. И други наши населени места носят имената на достойни български офицери, проявили героизъм на бойното поле – Капитан Андреево, Полковник Серафимово, но в Южна Добруджа те са десетки – Генерал Тошево, Генерал Киселово, Генерал Колево, Генерал Кантарджиево… Преди около един век тези висши български офицери са дали уроци по бойно майсторство по добруджанските полета на своите учители – прославените руски генерали. Те биха правили чест на всеки офицерски корпус по света, биха се вписали достойно в елита на всяка една армия, имената им биха намерили подобаващо място сред най-изтъкнатите личности съставляващи цвета на всяка нация. Защото да победиш руснаци или германци на бойното поле е като да биеш бразилци на футбол, с тази разлика, че такава военна победа е много по-трудно осъществима от спортната.
Десетилетия имената на тези прославени герои обаче тънат в забрава. В продължение на около половин век налаганите идеологически догми и съблюдаването на интернационализма изключваха тяхното популяризиране и отдаване на заслуженото им уважение. Двадесет години след началото на радикалните обществено-политически промени у нас интернационализмът отстъпи място на ширещия се нихилизъм. И макар че идеологическите бариери вече не съществуват, победоносната военна кампания на Трета българска армия в Добруджа и героите които я спечелват, вписвайки забележителни страници в българската военна история, продължават да остават в сянка.
Любопитно е какви биха били резултатите от една анкета в добруджанските училища понастоящем, целяща да установи нивото на исторически познания относно тези паметни страници от новата история на добруджанския край. Вероятно ще бъдат твърде печални, след като дори ученици от Генерал Тошево не знаят чие име носи техния град.
Дори и да издигнем гора от паметници в прослава на нашите изтъкнати генерали не направим ли нужното да издигнем паметник на признателност за храбростта им в душите и сърцата, на тези които сега са по училищните скамейки, значи да продължаваме да бъдем в дълг към славните ни предци. Колкото и да е парадоксално, вече близо един век по различни обективни и субективни причини (румънска окупация, Втора световна война, 45 години тържествуващ интернационализъм последван от 20 години ширещ се нихилизъм) победоносната ни военна кампания от 1916 г. и двете румънски окупации на Южна Добруджа не са предмет на изучаване в училищата и остават извън учебниците по история.
Седем десетилетия, след като дедите ни в Добруджа приветстваха славните си освободители, техните потомци в Балчик пишат възторжени статии в прослава на кралица Мария. Чуждата владетелка, олицетворяваща един антибългарски режим, чиито действия са насочени към асимилирането на българския етнически елемент и бързото румънизиране на Южна Добруджа, е обект на идеализиране и възхвала. Тя се обрисува в розови краски, представя се като висше олицетворение на хуманизма. В луксозни книги от български автори тя се славослави до забрава. Фактът, че по време на нейното владичество хиляди добруджанци намериха гибелта си в лагерите в Молдова, че много други станаха жертва на систематични насилия и репресии, скромно се премълчава. От няколко години в крайморската част на Балчик има механа “Реджина Мария”, до неотдавна украсена с нейния барелеф. От скоро новопостроен хотел СПА - център също носи името ù и както узнаваме, той е добре декориран с нейни портрети. Миналата година в града плъзна слух, че има идея да бъде възстановен паметника на кралицата, който се е намирал в непосредствена близост до сградата на общината. Тази година се заговори, че се обмисля да се направят постъпки за връщането на стъкленицата със сърцето на кралицата в параклиса на територията на бившата ù резиденция (вероятно в чест на настоящата годишнина). Споменатите факти само ни карат да се запитаме дали вече се е изчерпило съвсем чувството ни за национално достойнство. Горепосочените примери със сигурност могат да бъдат продължени, но и тези са достатъчно за да илюстрират един изключителен парадокс, един невероятен абсурд да славославяме, идеализираме и издигаме в култ окупатора си. Сигурно е много трудно, а вероятно и невъзможно да се намери подобен аналог на величаене на окупатора в близки или далечни нам държави. Генезисът на тази ерозия на националното ни самосъзнание, на заемащия все повече територии в общественото пространство вихрещ се нихилизъм е именно в липсата на историческо познание за споменатия период от миналото ни в учебниците по история. Тези, които сега развяват по заведения и хотели румънски знамена в Балчик и славославят чуждата владетелка, са получили образованието си в период, който изключваше обективното отразяване на тази част от историята и “белите полета” в нея не бяха едно и две. Именно липсата на елементарни исторически познания за двете румънски анексии на Южна Добруджа и същността на окупационния режим е причина за безкритично отношение към него понастоящем. Двадесет години по-късно този исторически период отново не се изучава в училищата, което е гаранция, че и в бъдеще някои ще възхваляват окупатора, както това става сега.
Какво от това, че вероятно догодина в чест на 95 годишнината от забележителните победи на Трета българска армия в Добруджа ще бъде издигнат паметник на генерал Иван Колев в Добрич. Това ще е поредния монумент, увековечаващ талантлив български пълководец, който ще се подминава с безразличие. Неговата личност едва ли ще говори нещо на съвременниците. В това отношение примери много. През 2001 г. в Балчик бе открит паметник на българската брегова артилерия, който увековечава героичния отпор който нашата брегова отбрана дава на отряда руски бойни кораби, подложили града на разрушителна морска бомбардировка през декември 1916 г. Известно време по нечия родолюбива инициатива, в деня на националния ни празник 3 март, там бяха полагани венци на признателност в прослава на българските брегови артилеристи. Липсата на информация в училищата за това централно събитие от военноморския ни летопис доведе до комичния парадокс на един от венците да се мъдри надпис: „На братята освободители – от признателните потомци”. В Добрич и Каварна паметници на героите пък издигат румънците. Питаме се неволно на кои герои? Може би на тези, които при Тутракан бяха просто пометени от неудържимия настъпателен вихър на Трета българска армия. Да припомним, че тутраканската крепост бе овладяна от победоносните български войски в движение, с фронтален щурм за 36 часа на 5-6 септември 1916 г. Тоталната военна катастрофа, сполетяла северните ни съседи, не се отразява на самочувствието им, които, игнорирайки факта, че участието им във войната завършва с пълен военен погром, се нареждат на „трапезата на победителите” и с протекциите на великите сили почти удвояват територията си. За съжаление нашите победи продължава да тънат в забвение. Неосветен и непопулярен остава и периодът на двете румънски окупации, за които липсва необходимия обем елементарни знания в учебната литература. Дано просветните ни ръководители намерят най-сетне най-подходящата форма да включат в общообразователните програми нужната информация, маркираща основното от паметните събития, бележещи важните моменти от новата история на Добруджа. Това ще е най-големият дар на признателност към дедите ни, покрили завинаги с безсмъртна слава българското оръжие.
