Трагедията на българите в Македония

В днешни времена една потомка на тази героиня – Добрила Здравеска, подложена със семейството си на нечувани репресии в изправилата се пред прага на ЕС Република Македония, успява да намери спасение в родината на дедите си.

Впрочем, тя е и внучка на славния български войвода Георги Стоянов, загинал в сражение с турската войска, защитавайки сформираната по време на Илинденско-Преображенското въстание Крушевска република. Въпреки това, от малка е напътствана от близките си: „Ти си българка, ама ще си мълчиш, за да не те вкарат в затвора“.

Защото през всичките години, след създаването в края на Втората световна война на НР Македония и започналото тогава „формиране“ на македонска нация, потъпкването на човешките права на всеки, самоопределил се като българин, не е преставало нито за миг.

Но наследничката на именитите български революционери Добрила не е от хората, които се примиряват с потисничеството. Тя не може да си представи как тъй тя ще се чувства българска, а ще внушава на децата си, че са македончета!

И двамата с нейния съпруг Здравко Здравески, чийто дядо е бил кмет на чисто българското село Варош (сега квартал на Прилеп), а самият той – дълги години капитан в спецчастите за бързо реагиране с кодово име „Лъвове“, никога не са преставали да се самоопределят като българи. И плащат висока цена за това.

През 90-те години на миналия век Здравко и Добрила са емигранти в Холандия. Там той е председател на тамошното ВМРО. Двамата хвърлят всичките си сили, за да организират зад граница клубове на българите от Македония.

Един ден, след като се завръщат във вече уж независимата от Югославия република, се извършва атентат срещу македонския президент Киро Глигоров. Един от обвинените за това деяние е Здравески.

През същата тази 1995 г. той е обявен за антидържавен елемент и му е забранено да напуска Македония до 2020 г. Домът му е обискиран нееднократно. Всичката намерена у тях литература на български език е иззета, децата са изгонени от училището, а от университета връщат документите, с които кандидатства едно от тях.

Когато го отвеждат, жена му с дни не зна е къде се намира. Звъни в полицията, в болници, на познати. А той е затворен не в някое полицейско управление, а в таен апартамент в Скопие. Оттам е преместен в мазето на един почивен дом, използван само от военния министър, където зверски е измъчван.

По-късно му е повдигнато обвинение за търговия с оръжие, и тъй като така и не могат да изфабрикуват доказателства за това, на следващия ден е обвинен в измама. По бързата процедура е осъден задочно без изобщо да стъпва в съда. Обяснението на магистратите за това е, че не са могли да го намерят. В същото време той всеки ден е на работа като полицай.

Срещу него свидетелстват трима души, които семейството му никога не е виждало през живота си. Самите те не могат да го разпознаят. Но обичайна практика е да се обещава работа на случайни хора, които срещу това гарантирано свидетелстват срещу когото им се каже.

Въпреки недоказаните и скалъпени обвинения Здравко е осъден на 2 години и 6 месеца затвор, без изобщо да присъства на процеса срещу него, от които неправомерно излежава 3 години и половина. По същата схема са осъдени още близо 700 души, като около 40 от тях зверски са убити.

Самият той е каран да вдишва киселина, дрогиран е с наркотици... Само и само да подпише признание, че се отказва от това, че е българин и се признае за македонец. Той обаче не се пречупва. Лекарката, която се застъпва да му се окаже медицинска помощ е уволнена. Семейството му така и не е допуснато да използва правото си на свиждане.

На портала личните им карти са взимани, данните им записвани в журнала за посещенията, но документите им са връщани, без да бъдат допуснати да видят затворника. За това, че за всички български национални празници Здравко изпраща от затвора поздравителни картички до правителствени институции и посолства на България, получава по 15-30 дена карцер. След като пише писмо на новия президент Георге Иванов, с което заявява, че не признава македонското си гражданство и че е българин, без упойка изтръгват зъбите му с клещи.

В килията е държан, облечен в полицейската си униформа. Всъщност е бил затворен заедно с теротистите, които лично е залавял докато е бил в спецчастите. Очевидно с цел да стане жертва на саморазправа с него. Но затворниците толкова са възхитени от това как защитава българската си националност, че самите те правят подписка в негова защита.

В скоби ще вметнем, че лично Здравески залавя водача на албанските сепаратисти Али Ахмети, който обявява награда от 300　000 евро за главата на българина.

Поредната гавра с него е когато като представител на Хелзинския комитет за човешките права изпращат в затвора човек, който години наред преди това го е малтретирал нееднократно и психически, и физически!

Бял ден вижда едва, когато в покрития със зловеща слава зандан в Идризово – място, където в края на Втората световна война е създаден концентрационен лагер, в който намират смъртта си много патриоти, не се отрекли от това, че са българи, пристига еврокомисарят по разширяването Щефан Фуле.

Когато той се запознава на място с условията, в които са настанени затворниците, от носа му потича кръв – стаите са без тавани, направо под открито небе; няма завивки, а в помещение метър на два са натъпкани между 45 и 50 души, като отходните води текат направо по пода му. По негово настояване излежаващите присъдите са прехвърлени в друг затвор.

Преди това неустрашимият патриот веднъж пък лежи зад решетките и за... изпяването на една българска песен, посветена на Тодор Александров. Това геройство му коства... 1 ден в тъмницата. Тогава той попитал съдийката: „Ако бях изпял песен за Сърбия, колко щеше да ме осъдите”. Отговорът й е показателен: „Тогава нямаше да те съдим” – казва му тя. Здравко доброволно влиза в килията и там отново си пее песента.

Докато ни разказва това, жена му вметва, че тази година в Бургас за първи път са могли свободно да положат цветя пред паметника на славния лидер на ВМРО и допълва: „В Македония има два варианта – или признават българските исторически личности, но ги наричат македонци, или изобщо не ги признават”!

Това се отнася и за всички днешни жители на страната, които имат смелостта да се самоопределят като българи. Всеки етнос, който населява македонската територия, има право на образование, на свой език, на свои политически и културни организации, на свои медии – радио, телевизия и т. н. И това е така, що се отнася до албанци, сърби, турци, власи...

Циганите в Македония например се радват на 3 политически партии, радио, телевизия, вестник и 4 депутати. В македонския парламент заседават също народни представители от албанско, турско, босненско, сръбско и дори... египетско потекло. Да, не е шега. В Македония съществува египетска партия, която се представлява от един депутат. Но представител на българската общност няма, защото просто такъв етнос като българския, според македонските власти, не съществува.

„Когато си вадих личната карта, в графата за етническа принадлежност на формулярите бяха изброени: македонец, сърбин, албанец, турчин, влах. Аз написах: „българка“, но служителката ми каза, че така няма да си изкарам лична карта и задраска написаното от мен“ – разказва с огорчение Добрила.

Последното официално преброяване на населението в Македония отчита, че там живеят само около 1600 души българи. „Това число е най-малкото нереално, ако се има предвид факта, че около 50 000 души имат български паспорт... а още 100 000 чакат за такъв“ - коментира „Дойче веле“.

В същото време като сърби са се самоопределили 40 000 души, което не пречи в страната да се излъчват 10 сръбски телевизии, но пък нито една българска!

„Смятам да заведа международно дело и в ООН, и в Хага и в Европейските правозащитни институции срещу Македония за асимилация, за нарушаване на човешките права и затова, че като българин съм бил непрекъснато дискриминиран. А защо не и за това, че през 45-та година промениха писмеността и наставката на имената ни от българското окончание -ов, на – ски. Имам много силни аргументи в подкрепа на тези обвинения, имам множество документи и доказателства. Крайно време е Европа да научи, че в Македония има репресии срещу българските граждани и повече да не си затваря очите пред това. Как може навсякъде да може да си българин, само в Македония – не!“ – искрено се гневи Здравко.

А жена му добавя, че смятат да включат в това и други репресирани техни сънародници, тъй като драмата на тяхното семейство не е някакъв изолиран случай, а съдба на хиляди македонски българи, които се страхуват за живота си, а и няма къде да се оплачат от своеобразния апартейд срещу тях.

Въпреки че Здравески са имали възможност да избягат в Швеция или в САЩ, те избират да намерят спасение в България. Първоначално се установяват в Благоевград, но там така и не намират голяма подкрепа. А и големият им син по цели нощи не мигва и не отлепя лице от прозореца, изпитвайки постоянен страх, че през близката граница от Македония ще дойдат да ги върнат обратно там.

В интерес на истината македонската полиция наистина ги открива в Благоевград и неведнъж звънят по телефона на Здравко да го питат още ли е жив!

Тези дни най-сетне лицата на изстрадалите за българщината наши сънародници се озариха с усмивка, след като успяха да подадат подадат документи да им бъдат издадени български лични карти. Сега с помощта на подкрепата на приели присърце покъртителната им съдба граждани, семейството живее под наем в Бургас.

Огромна помощ за уреждането на установяването на героичното семейство у нас им оказва журналистът Асен Йорданов, син на големия наш поет и драматург Недялко Йорданов.

В тяхна подкрепа във фейсбук е основана група, която вече наброява близо 2000 човека. Идеята й е да се организира благотворителен концерт с участието на Ансамбъл „Пирин“ и известни певци на автентичен форклор от македонския край, а с приходите от него да бъдат подпомогнати Здравко, Добрила и трите им деца, докато си стъпят на краката и започнат новия си свободен живот.

Но това, от което най-много има нужда семейството в настоящия момент е двамата родители да си намерят работа, за да може с достойнство да посрещат нуждите си, а не да разчитат на подаяния, колкото и да са дадени от сърце. За да бъде пълно щастието им, че са българи – име, за което толкова много са страдали.