„Ако стане война и не знаеш на коя си страна, стреляй срещу българите, няма да сбъркаш”. Може ли да познаете кой изповяда и до днес тази зловеща максима?! Колкото и да не ни се вярва, това са нашите мили съседи – Сърбия.
Тази поговорка добре илюстрира какво е отношението на Белград към нашенци. И то е припомнено отново от сръбския историк Миодраг Янкович в белградския вестник „Прес“ на 5 декември м. г. „В сръбските семейства, казва той, особено сред
ония, чиито деди са воювали срещу българите, е запазено завещанието винаги да се застава на обратната страна, защото българите винаги са били погрешната страна“. Затова винаги сме търсили „възможности за исторически реванш“. Колегата му Сръджан Цветкович изтъква в същия брой на изданието, че през целия ХХ в. Сърбия и България са били образец на две противоположни политики, като сърбите винаги са били на страната на победителите, докато българите са се присламчвали към по-силните...
Ньойският договор откъсва 1545 кв. км. българска земя с около 50 000 жители българи и ги предоставя на тепсия на сръбската страна. Това са т. нар. Западни покрайнини, които днес белградските политици се опитват да прекръстят на Източна Сърбия. Останалите да живеят там наши сънародници са подложени вече близо век на непрекъсната дискриминация и опити за асимилация. Един от тях е активистът на Демократичния съюз на българите Димитър Димитров от Босилеград. Той минава през много перипетии, разпити в полицията по скалъпени обвинения и т. н. Последно е задържан от сръбските власти на 21 февруари, докато преминава границата, връщайки се от протестен митинг в София при посещението на Мирко Цветкович – само три дена след като съседите ни забраниха поклонението пред паметника на Левски в Босилеград. Димитров впрочем всяка седмица пътува до Кюстендил, за да си купи флагмана на патриотичния печат у нас – вестник „Десант“.
По повод цитираната в началото публикация във в. „Прес“, в която се изтъква, че българите в Босилеград се били изправяли едни срещу други и заради клеветите по свой адрес в репортажа, Димитър Димитров изпраща писмо до редакцията, която по закона за печата е била длъжна да го публикува. Но това и до днес не се случва. Затова той предостави на нас своя отговор, с молба поне ние да му дадем гласност. Текстът му разкрива една автентична истина за това как се манипулират българите в Западните покрайнини и как биват противопоставяни едни срещу други за целите на просръбската пропаганда. Писмото на непримиримият патрито публикуваме с известни съкращения поради ограничения обем на вестникарската ни страница.
***
„Статията във вестник „Прес” от 5 декември тази година „Ударил българин на българин” (единственото точно е само заглавието) познавачите на положението в Босилеград прочетоха и като „Скарай и владей”. Като един от „шепата националисти” (защо се вдига толкова шум, ако наистина сме толкова незначителни?), като човек, който бе цитиран в статията и чиято снимка на къщата с постерите на македонски революционери бе приложена към нея от автора Михаило Меденица, искам да попитам защо екипът на „Прес” не потропа на вратата ми, за да им обясня защо сложих тия постери, сред които се намира и портретът на Владо Черноземски, извършил атентата срещу крал Александър (другите снимки са на Мара Бунева, Тодор Александров, Иван Михайлов и Менча Кърничева, б. р.). Сложих ги същия ден, когато в Сурдулица бе открита паметната костница на „жертвите на българските окупатори” в двора на Техническото училище, с намерението да предупредя как един национализъм може да предизвика друг. Изглежда никой не е разбрал това послание, защото след известно време получих призовка от полицията във Враня, където бях разпитан по наказателно дело за „предизвикване на национална, расова (?!) и религиозна омраза и нетърпимост” и то по донос на свещеника от СПЦ Миодраг Драшко!
Разпитаха ме за петте постера на македонските революционери, с които се гордея и които са съставна част от моята идентичност, питаха ме също защо съм бил в село Извор и защо съм чествал 24 май и защо на къщата ми има българско знаме. А аз ще кажа, че живея на изконно българска земя и чувствата са ми такива, каквито са. Но съм сигурен, че и до ден-днешен никой не е поискал отговорност от авторите на „фабриката за произвеждане на омраза към българите”, като тези на паметната костница в Сурдулица, построена с патетични журналистически статии , озаглавени „Ден когато е плакала кралица Мария”, „Сърдят се, че са убивали” и пр. Да не мислите, че майките в Македония, в Босилеград и Цариброд са пеели, когато крал Александър е убивал синовете им в името на Велика Сърбия?
Симптоматично е, че някои сръбски медии поискаха изявления от братята Димитър и Владко Стойневи, които защитават „сръбските интереси” в Босилеград. Ако Сърбия разчита „сръбството” в Босилеград да бъде защитено от Владко Стойнев, тежко й и горко. Защото той бе представен като „бивш” полицай, но бе премълчано, че е изгонен от работа заради злоупотреба със служебното си положение и е осъден на година и половина затвор. Същият този господин през 2003 г. се жалеше пред Хелзингския комитет за защита на правата на българите, че са му застрашени човешките права, твърдейки, че това е „може би и на национална основа”. Сега той говори за „контрамитинг” от всичко на всичко трима души с по няколко висящи дела, които някой нарочно държи в чекмеджето, за да ги използва точно за такива „патриотични” цели, когато трябва да се разнася сръбското знаме през Босилеград със скандирания: „Сърбия, Сърбия”, за да се сплашат другите! Няма да се изненадам и ако на г-н Стойнев опростят наказанието заради такива заслуги в защитата на „сръбството” в Босилеград. Тежко и горко на държавата Сърбия с тия и такива „сърби”. Тежко и горко на такава Сърбия, в която свещениците, вместо да се занимават с духовното възпитание на вярващите, пишат доноси на държавна сигурност и прокуратурата срещу тях.
Симптоматично е и че в статията сте публикували изявление на братовчедката ми Анка Дойчинова, която казва: „Всичко, което имат, създадоха от Сърбия и в Сърбия и пак им не е добре. Срамно е това, което правят (има се предвид протестите на българите, б. р.). Манипулират с децата. Вместо да им предложат някаква перспектива и по-добро бъдеще, те ги зареждат със зла кръв към държавата, в която живеят”. Скъпа ми братовчедке, именно аз и съпругата ми поехме грижите за две деца, които бащите им – сърби-авантюристи, ги изоставиха. Моят син Александър Димитров, заедно с нас, е в основата на вероятно най-хуманното културно мероприятие с което се прочу нашия град – Великденския фестивал, на който посрещаме деца от цяла Сърбия и всички съседни страни. Именно ние бяхме в основата на създаването на Културно-информационния център в Босилеград, благодарение на който стотици деца ползват безплатни почивки на Черноморието, учат безплатно в българските университети, гледат безплатни концерти, пътуват на почти безплатни екскурзии и какво ли още не! Нашето семейство е в основата на изграждането на ТВ „Кодал”, благодарение на която гражданите на Босилеград имаха възможност да видят света по един друг начин, нищо че най-нахално ни изгониха после оттам. А що се касае за тов,а което сме създали, то е плод на способността на съпругата ми и на мен и на трудолюбието, което притежаваме и сме го постигнали с денонощна работа по Германия, бивша Югославия, Косово и т. н. Лично аз много съм изстрадал от Република Сърбия, бит съм още на 16 години от петима жандарми и перманентно и до ден днешен с измислени доноси и съдопроизводства ме осъждат без вина, само и само да се откажа от борбата за по-добро бъдеще на ония, които се чувстват българи в Западните покрайнини.
Можем обаче да си поговорим за „злата кръв” на ония, които години наред, отровени със сръбски шовинизъм, ни измъчват на границата при внасянето на Великденските и Коледните подаръци за децата. Как не се сетихте да попитате г-жа Дойчинова как съчетава българското си гражданство с членството си в Сръбската радикална партия и кое от тия две неща е по-важно за нея?
Това, за което наистина трябва да се говори, е положението и правата на българите в Сърбия и особено в Босилеградска община. С подзаглавието „Не сме обезправени, Сърбия е наша страна и имаме само два проблема – безработица и сиромашия“ вие се приближихте до същността на проблема: безработицата и сиромашията водят до духовна беда и озлобление, което е причината за всичко лошо, случващо се тук. Но и безработицата и сиромашията си имат майка – политиката на великосръбския национализъм към българите, изпълнена с шовинистична омраза, съзнателно възпитавана в сръбския народ с десетилетия и векове. Алармирането на българската, сръбската и европейската общественост и разговор за реалните проблеми на българското малцинство и тяхното решаване могат да бъдат в интерес както на сръбско-българските отношения, така и на членството на Сърбия в ЕС. Вместо това, продължават мантрите за „застрашаването на териториалната цялост и Конституционното устройство”, крясъци за териториалните претенции на България и „сърбуването” на разни съмнителни типове, на които „Сърбия е единственото отечество”.
