Тук, на това място, цар Иван Шишман с храбрите си воини седем години брани последната твърдина на българската държава от отоманските поробители.
Автор: Диана Славчева
Българино, сведи глава пред чутовния им подвиг – този надпис вече едвам се разчита върху постамента на един паметник с визия на селска дворна врата и обрасъл в буйна растителност край прашното шосе от София за Самоков.
Наблизо от него, навътре покрай живописните меандри на река Искър, които се извиват в Лозенската планина, върху рида Среднобърдие, се намират останките на крепостта Урвич. Съществуват предположения, че строежът й е започнал още по времето на хан Крум, но със сигурност е доказано, че е градена основно по времето на цар Иван Асен ІІ за отбрана на прохода.
В своята «История славянобългарска» отец Паисий отбелязва: «И седем години стоял цар Шишман в Средец и покрай Искър. Имал манастир Урвич със силна крепост, наоколо го ограждала вода. Така с малко войска и търновските велможи преживели тук и се криели от турците.
Когато турците превзели от крал Вукашин охридската земя и го поробили и надвили, и тук окончателно заробили и погубили цар Шишман и войската и търновските и българските велможи». Тези данни Паисий черпи от един препис или стар превод на някаква Шишманова грамота.
Учените обаче са единодушни, че Шишман е загинал в Никопол през 1395 г., и това, че легендите датират смъртта му през 1389 г. в Урвич, създава пълна бъркотия около истинската история на крепостта. Всъщност повечето предания и образците от народното творчество на местното население свързват твърдината с името на цар Ясен, като дълго време се е смятало, че така са наричали Иван Шишман.
Но историците вече уверено твърдят, че Ясен е вариант на Асен и под това име се крие личността на цар Иван Асен V – най-малкият син на цар Иван Александър от първата му съпруга, т. е. братът на Иван Шишман. За него се знае, че е ползвал Урвич като основна резиденция.
Той е много популярен персонаж в народните песни с произход от близките села, които са свързани с борбите на България срещу османските турци. В една от тях, която Е. Каранов цитира в свое писмо до Марин Дринов от 1881 г. се пее: «Цар Ясен вино пиеше у тая града Урвича».
Според местните предания в околностите на крепостта се разразила тежка битка, в която царят загинал, заедно с много от своите воини. Предполага се, че името на съседното село Кокаляне произлиза от намерените наоколо огромни грамади от човешки кости. Тялото му по-късно е пренесено във Велико Търново и погребано в църквата «Св. 40 мъченици», за което свидетелства поставената там надгробна плоча.
Самата крепост, освен че е пазела подстъпите към Ихтиман и Самоков, е била използвана и за охрана на манастирите в т. нар. Софийска Света гора, включваща храма «Св. Илия», заедно със съседния Кокалянски манастир, Боянската църква, метоха «Св. Николай», а по-късно и Драгалевския манастир. През ХІІІ-ХІV в. в Урвич е имало най-малко две църкви. Основите на едната днес попадат под стените на възстановения наскоро манастир «Св. Николай Летни», който се намира съвсем близо до останките от крепостта.
Този манастирски комплекс впрочем може да бъде много по-лесно открит, отколкото руините на древното отбранително съоръжение. Поне две – поръждясали наистина, но все пак четливи табели, указват пътя до него. Докато никъде пътникът няма да срещне указание как да стигне до Урвич.
Като изключим една дървена стрелка, скрита в избуялата коприва, на която пише: «кула». Оцелелите до днес останки от въпросната югоизточна кула също са ревностно прикрити от растящите на воля храсталаци и обилно разлистени дървета и могат да се достигнат само с упоритостта и дръзновението на Шерлок Холмс.
Стига да преодолееш връхлитащия те при вида на високите до кръста шубраци страх от змии, гущери и прочее пълзяща сган, па нагазиш в тучната растителност към загадъчно мяркащата се като мираж сред трънаците каменна зидария. Каква е тази кула, кога е строена и защо можеш само да гадаеш, защото колкото и да се оглеждаш, няма да видиш никакви указателни знаци.
Самото достигане до крепостните «тленни останки» си е цяло приключение. Макар и само на двадесетина километра от София, малцина са столичаните, които изобщо са чували за Урвич. Това име им навява асоциация единствено със старото и вече несъществуващо едноименно кино.
Указанията, които се намират в интернет, посочват, че трябва да вземеш автобус № 3 и да слезеш на спирка «Паметника на трудовака». С изчезването на трудоваците обаче, такова име на спирка в маршрута на градския транспорт вече не съществува.
Днес тя се нарича «Манастир «Свети Никола», но това го разбираш, едва след като си го уточнил с шофьора и по-възрастните пътници в автобуса. Иначе паметникът още се извисява край острия завой, макар и окайващо занемарен.
Та тръгваш покрай каменния трудовак по една стръмна павирана пътека надолу към реката. По нея може да се мине дори с кола, въпреки че по-старите хора и до днес си спомнят с настръхнали коси как не едно возило е падало в урвата, която зее отстрани. Така се стига до река Искър.
Тук трябва да се мине на отсрещния бряг по един грозен, но пък здрав и масивен бетонен мост. Оттам пътят продължава през величествена гора, израснала колкото и да е невероятно, направо върху скалистия склон. И тъй като между дърветата се виждат на места огромни каменни блокове, неизбежно започваш да се чудиш дали това не са останките от крепостта.
В един момент се натъкваш на амфитеатрално разположени каменни стъпала – очевидно дело на човешка ръка, които ти изглеждат изключително древни, тъй като са плътно обрасли с мъх. Оказва се обаче, че това са твърде съвременни руини от съществуващия някога тук... летен театър.
Леко разочарован продължаваш напред и след още около половин километър вървене, тъкмо в момента, когато те наляга пълно отчаяние от необозначената неизвестност
накъде точно крачиш, стигаш до кръстопът с табела, която указва, че трябва да свърнеш надясно, за да стигнеш до манастира «Св. Николай Летни».
За Урвич отново нито дума. Извадих чист късмет, че в това време срещу мен се зададоха две жени, които ме упътиха да хвана стръмната пътека наляво, за да стигна до крепостта. Те обаче бяха разочаровани, че тя била затворена. Както по-късно се оказа, пътешественичките са стигнали до една частна вила, наподобяваща с архитектурата си крепост, и са я помислили за Урвич.
Вилата в средновековен стил се намира на стотина метра от останките. През 1942 г. меценатът Ботьо Бараков купува 6 декара от някой си бай Йордан от Панчарево и построява върху голата скала тази къща с идеята да я превърне в дом на изкуствата. Използва само това място, като останалия терен оставя на произвола на съдбата.
През 1990 г. той продава имота си на Владимир Живков. Само че това не е легендарният Владко – синът на Тато, а негов съименник, инженер геолог. За него местните казват, че бил дистрибутор на вносни хоби металдетектори, които масово се използват от иманярите.
В интерес на истината следи от търсене на скрити богатства в околността е установил още през 80-те години на ХІХ в. при научните си изследвания Е. Каранов, докато изготвя своите историко-топографски бележки за Урвичкия манастир.
По негови данни следствие на «страшната мания, която е овладела мнозина, за да търсят в тие места богатства», са били намерени сребърна лейка и златни чаши.
Той твърди, че се приказва, дето «имало некъде си цел зимник под земята, пълен с полилеи, свещници и други такива неща». Легендите предават, че там са закопани съкровищата и библиотеката на цар Иван Шишман. Всичко това несъмнено вълнува въображението както на иманярите, така и на археолозите.
Та като стана дума за последните, само преди двадесетина дни проф. Николай Овчаров обяви, че в края на тазгодишния археологически сезон – през октомври, след четвъртвековно прекъсване ще се подновят проучванията на крепостта Урвич, които впрочем са започнати през 60-те години на миналия век от неговия баща проф. Димитър Овчаров. Самият съвременен български Индиана Джоунс пък, десет години по-късно, като студент е взел участие в разкопките, заедно със своите съкурсници Георги Първанов и бъдещата му съпруга Зорка.
Оставаме с надеждата, че тази есен наистина екипът от специалисти ще успее да разкрие и проучи още останки от тази последна българска твърдина и най-вече ще ги обозначи с табели и информационни табла, така че много повече хора да имат възможността да склонят глава пред подвига на смелите български воини, дали живота си в защита на България, както призовава крайпътният паметник.
