Професор Марко Семов пръв написа за него. В началото на 90-те години на миналия век мислех, че идат години,
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
когато ще го опровергаем, ама не стана. Обикновено по време на своята история народите се развиват към по-добро и по-цивилизовано. Австралийците от измета на обществото и интернирани престъпници, в момента имат едни от най-строгите закони за изнасилване например.
Германците от неспасяеми ксенофоби в момента имат едни от най-грамадните малцинства от гастарбайтери (че вече си патят от тях е съвсем друг въпрос). Англичаните също. Скандинавците от полудиви племена, облечени в кожи и постоянно изколващи се безмилостно, сега са с най-добрите социални закони...
Очевидно на нас ни е писано през вековете да не мърдаме метър напред. Или ако се замислим за съвсем в началото – дори да регресираме. Представете си храбър народ, пристигнал от дебрите на Азия, преминал чудовищен път и заселил се на чужда земя, която отвоювал с упорство и характер. С течение на времето принудил всички съседи да се съобразяват с него. Станал фактор в Европа и разпрострял се на три морета.
Как продължава историята на такива хора?
Скарват се помежду си кой да води бащина дружина и кой да пипне бащино имане. В тяхната земя идва завоевател, притежаващ някогашния хъс, упорство и свиреп характер, ако щете, на населяващите това пространство. И ги завладява. И ги владее толкова много години, че след същия срок на владеене те продължават да се оправдават „ми то, заради робството, затуй сме на такъв хал”.
Не стига това, ами след някакви години, през които аха-аха да се наемат напред и нагоре, тези хора си избират владетел, който ги закопава наново. И още един. И още един. И още...
Какъв е всъщност този прочут синдром на халището?
Това сме аз, ти, комшията и още стотици и хиляди като нас, които вечер в кухнята, по потник и на три ракии, пламенно псуваме всичко, що се показва по новините и му обясняваме как да се оправи работата и че всички са мръсници и мошеници.
Обаче, когато дойде ред да покажем, че не ги харесваме или пак гласуваме за тях, или отиваме не до урните, а за гъби и за риба. Това сме всички, ругаещи подрастващите, но не помръдващи пръст да ги разберем. Не правим опит и да принудим управляващите, от които зависи това, да спрат безумните реформи в образованието...
Синдромът на халището е онази съсипваща смес от публичен страх и юрганджийски героизъм, която ни кара да продължаваме да се въртим в омагьосан кръг и наникъде да не поемаме вече от много десетилетия насам. И мигновените проблясъци само потвърждават печалното правило.
Във всяка друга бивша социалистическа страна многохилядните митинги против диктаторския режим доведоха до истински пазарни отношения и качествен скок напред в обществено-политическото развитие. Тук обаче времето на истински действия все остава за после, защото, за да правиш нещо, се изисква да понесеш отговорност.
Такава, каквато извън твоя юрган може да бъде болезнена, а понякога да граничи със същински подвиг. А това никак не се харесва на българина. Той държи да се възхищава на други герои, но да прилича на тях, пази Боже! Какво го интересува, това е извън неговата черга.
Защо се случва така? Отговорът е изключително услужлив и моментално кара всички да си отдъхнат – дългото робство е принудило българина да превива врат, да не желае да се интересува от съседа и народа си като цяло, защото извън портичката на землянката може и да бъде опасно. А ето на, всеки път, когато е избухвало въстание, то е удавяно от кървави реки.
Удобно, а? Нека отидем малко отвъд, искате ли?
А защо сме паднали под това дъълго, предълго робство? Нека ви напомня – князете и болярите се карали кой е по-по-най и разпокъсаната държава станала лесна плячка на агресивната османска империя.
Този факт обаче някак си го пренебрегваме, а се блъскаме в гърдите, че давайки врата си, за да бъде поробен в ярем, сме спрели нашествието на турците в Европа.
И все пак имало е години, в които сме работили единни за своето бъдеще и за бъдещето на България. И тогава сме вършели чудеса с лопата и трудовашка количка. И сме правили пътища, по които се движим и днес. И сме съграждали – градове, заводи, жилища...
Можели сме го. Можем го и сега.
Стига да искаме да превърнем думите в дела. А не само да мрънкаме, че „така повече не може, че трябва ясна идея за бъдещето, че изпитваме крещяща нужда от гражданско общество и съвест, че българите са изпаднали в опасна социална апатия и изобщо, че нищо хубаво не чака тази страна, ако продължава да се развива по този начин”.
