Преди 111 години фантастиката не е била това, което е днес. Жанрът в световен мащаб е още в пелени.
Автор: Борис Цветанов
Затова повече от любопитно е, че Иван Вазов с дата 31 декември 1899 г. е написал разказа „Последния ден на двадесети век”, в който описва... осъществената кажи-речи чак век по-късно видеовръзка чрез скайпа, и то на видеостена, плазма.
Това е разказ за няколко часа от последния ден на века на „младия все още”, както го нарича, цар на българите Иван.
Кабинетът на двореца е окичен с Пиротски килими, а по тях – портрети от знаменити в целия свят български художници на царете Фердинанд и Борис ІІІ и членове на фамилията. Според Вазов цар Борис доживява до дълбока старост, което се вижда от портрета „с изразително, благо, белобрадо лице, озарено от умни, сини очи”.
Цар Иван се приближава до „фоноскопа” – преведено на съвременен език това е видеостена, плазма, скайп екран. Той го включва и говори със сина си княз Константин, вероятно престолонаследник, управител на българския град Одрин. Връзката е осъществена на минутата.
„Виждам по лицето ти, че си бодър...” –
казва князът на баща си, което си е така наричаната днес връзка онлайн. От следващите редове става ясно, че Иван Вазов е предвидил и влака стрела и че този транспорт е нещо обикновено за страната. Цар Иван казва на сина си: „Напусни Одрин и ела тая вечер да изпратим заедно века. Имаш на разположение цели два часа”.
Два часа време, в което княз Константин да се приготви за път, да се качи на влака и да пристигне в София, от там в двореца... А това означава ни повече, ни по-малко такова влаково разписание, на което биха завидели и съвременните японци. Дори Жулн Верн в онова време на пуфкащите, движещите се яваш-яваш тренове, не може да си представи подобна скорост.
Ние ще се върнем на продължението на разговора между цар и княз, но за малко ще прекъснем, за да уточним нещо, което е важно и също го има в разказа. Това е, че в края на века България, види се е осъществила националните си идеали – тя е на три морета (всъщност може би на четири), български адмирал току-що се е завърнал от Кавала, а там е командвал маневри на българския военноморски флот в Бяло море. България граничи с Албания и Охридския управител командва акции срещу албански терористи.
Но това не е всичко. Като отявлен русофил, Иван Вазов е „оженил” цар Иван за руска велика княгиня, чийто официален дворцови костюм обаче е модернизирана форма на облекло на кюстендилска селянка.
Сега се връщаме на продължението на разговора. Княз Константин благодари за поканата на баща си, но казва, че вече е обещал на княз Александър да участва на гощавката в двореца му на Босфора в Цариград. От Турция, според Вазов, в края на двадесети век май е останала само стара слава. След една голяма война през 1972 година.
Царят излиза на разходка, стига до Орлов мост, който все така си е в края на столицата, мястото срещу Борисовия парк е застроено от дву- и триетажни вили и дворци. Край Орлов мост внуците на царя летят с „флигтвег” – нещо като велосипед с каучукови криле.
От края на Борисовия парк се вижда не само „огромната” 350-хилядна София, но и Витоша. И там се издига до небесата гостилницата небостъргач „Резньовете”, „посещавана от туристи от цяла Европа и до където се стигаше от Драгалевци със зъбчата железница”.
Всичко до тук – добре. Но ние ще надникнем малко зад добре скриваните от безмълвна завеса тайни на дядо Иван Вазов.
По това време от пет-шест години на мода в България, пък и в света, е фонографът – един далечен предвестник на магнетофона.
Ето какво откровеничи тогава в дневника си Стефан Стамболов, след като изразява съжаление, че заради беднотията си не може да си купи фонограф: „По мое мнение този апарат има един непростим недостатък. Че не е снабден с един бързофотограф, който да възприеме и седне да възпроизведе всичките движения и жестове на говорещия.
Представете си, че този бързофотограф се приложи към фонографа. Представете си, че аз, честитият български гражданин, стоя и говоря пред него и всичко, което излиза от моите зурлообразни уста, и думите, и гласът, и ударенията, и точките, и запетайките, и многоточието се отбелязват във фонографа, а пък моята фигурка, хубавата ми главица, с лисината като танур на темето, брадичката ми, мустачките ми, късото ми вратленце, мъничките ми лукави очички, фракът ми, вратовръзката ми, се отпечатва и не само с когото говоря веднага ме вижда, ами оставя навеки да се гледа и поменува...”
Тия думи Стамболов пише по времето, в което Вазов току-що се е завърнал от Русия. Стамболов в знак на помирение го кани у дома си. „Вратите на моя дом са широко отворени за вас” – казва му той, на което Патриархът на българската литература отвръща – „Това нищо не означава, ако е затворено сърцето”.
Вазов и Стамболов се гледат изпод вежди, но и двамата посещават едно много уютно място в столицата – „Юнион клуб”. Вазов, то се знае, не е надниквал в Дневника на диктатора или супердемократа, за какъвто политици и историци в зависимост от конюнктурата представят някогашния хъш, съчинил „не щеме ний богатство, не искаме пари”. Но Стамболов е обикновено приказлив и в клуба поне на няколко пъти е разказвал за мечтата си по фонограф с бързофотограф.
Недай Боже някой да кипне сега: тоя какво – изкарва дядо Вазов плагиат! Не, но вероятно мечтата на Стамболов е дала тласък на въображението на народния поет. Чиито песни все ще се четат. И чиито мечти също би трябвало да се четат. Въпреки че са минали вече цели 90 години от смъртта му.
