Не разбирам, пише в руски форум някакъв юнак, защо само футболни агитки организират антицигански протести в България?
Автор: Севдалина Пенева
Тези фенове ли представляват българското общество и защо на улицата ги няма жертвите на циганския произвол?
А някакъв умник му отговаря – какви жертви, българите са свикнали да търпят, на тях така им харесва.
Тези двамата обаче не живеят тук и понятие си нямат за какво иде реч. Те не знаят, че ние сме толерантни към „малцинствата“ и много ни е страх от Хелзинския комитет да не ни размахат пръст, че сме нарушили нечии права.
Те не знаят, че сме свикнали на глад, затова не ни тежи да дадем последния си залък хляб на онези, дето същата Европа ни ги връща. Те не знаят, че лишаваме децата си от хиляди неща, за да може държавата с нашите данъци да отглежда другите, които нямат сметка да се интегрират. И не ни е до протести, защото трябва да работим, за да имат те права. И свободи...
Иначе ще ни нарекат расисти, а ние живеем за едното одобрение на ЕС (не че някога ще го получим).
Аз обаче съм наясно с всичко това, затова мен ме мъчиха други въпроси.
Къде бяхме ние, докато нашите деца се бунтуваха на улицата? Защо се затворихме в домовете като страхливи сеирджии да чакаме чии нерви първи няма да издържат – на полицаите, които бранеха гетата, или на настървените хлапета без житейски опит, които смятат, че с викове „Циганите на сапун“ България ще се оправи?
Оставихме ги те да ни представляват пред света, а нашата гражданска позиция си я запазихме в тайна. Оставихме децата ни сами да носят отговорност, та ако оплескат нещата, после да им креснем, нали ви казахме, да не правите така, лумпени надрусани и невъзпитани! Но и не им казахме, как се прави... Нито пък им дадохме да разберат, че можем да ги защитим.
И оставихме някой друг да яхне този техен първи гняв. И после да ги смачка.
