Да коментираш политическите действия и личния живот на Волен Сидеров е неблагодарна дейност,
Автор: Велизар Енчев
защото въпросната персона е чужда както на логиката, така и на елементарната хигиена в междуличностните отношения. Дори и тези редове изискват морално усилие, защото е истинска мъка да бъркаш в помийна яма, каквато стана семейната партия „Атака“.
За нормалността на Сидеров не съм компетентен и я оставям на психиатрите. А и д-р Николай Михайлов убедено отсече: „За нас, професионалистите на психиатричния фронт, Волен Сидеров не е феномен, а диагноза“.
Парадоксът е, че вече шеста година в парламента се вихри диагностициран пациент, който е без поведенчески задръжки и е антипод на политическата нормалност и предвидимост. Сидеров е всичко друго, но не и предвидим човек, с когото можеш да обсъждаш бъдещето. Всеки, общувал с него, знае: обещанията му не струват нищо, всяко негово решение е предпоследно.
Как тогава такава неуравновесена личност създаде първата патриотична партия в България, влезе в Народното събрание с внушителна парламентарна група и още влияе върху политическите процеси?
Сидеров е случаен политически стопаджия, попаднал в правилното време на правилното място. Корумпираното управление на Сакскобургготски взриви заспалите рефлекси на избирателите, които видяха в предаването „Атака“ не само отдушник на гнева си, но и алтернатива на властта. Ракетата-носител на телевизионния говорител бе н ационална телевизия СКАТ, дала му трибуна в правилното време.
Дотогава той бе известен само с коментарите си в „Монитор“ и „Земя“ и с комичния си опит да стане софийски кмет от партията на Яне Янев. Всъщност комична бе двойката „Яне-Волен“, избрала за свой символ метални вериги, с които щяха да оковават монархокомунистическите управници. Десет години по-късно двамата кресливи позьори станаха кротки пудели на милиционерите от ГЕРБ, въпреки лютите им клетви към бодигарда на Живков и Симеон.
Ако не бе СКАТ, никой нямаше да знае кой е Сидеров и за какво се бори неуспелият първи главен редактор на „Демокрация“. Тази телевизия го създаде като трибун и го наложи като политик. И в името на патриотичната идея великодушно отмина петната в неговата биография – съмнителната му близост с босове като Илия Павлов и криминалното деяние „рекет на работодател“. Кой можеше да предположи, че един ден детето ще се отрече от родителите си и ще ги засипе с хули и клевети, от които би се засрамил и Юда.
Понеже стигнах до отцеругателството, нека кажа, че възмездието за библейския грях застигна Сидеров. От него се отказа доведеният му син Димитър Стоянов, който обвини благодетеля си, че го похитил духовно и го направил жертва на "стокхолмския синдром" – болестно състояние, при което жертвата се привързва към мъчителя си.
Както СКАТ отгледа Волен и му показа пътя в политиката, така и Сидеров е духовният баща на най-младия евродепутат. Но тъй като крушата не пада по-далеч от дървото, малкият Митко се превърна в големия неблагодарник, забравил най-важното - без рамото на пастрока си и подарения му телевизионен ефир, той никога не би припарил до депутатство.
Затова ще припомня на „похитения“ Стоянов: през април 2005 г., в двете стаи на току-що създадената нова партия, Митко търкаше бюрата като момче за всичко и инфантилно се представяше като внука на Радой Ралин. Малцина знаеха, че внучето е син на приятелката на Волен, която в нито един момент не влезе в централата на „Атака“.
Именно задкулисието позволи на амбициозната Капка Георгиева да наложи сина си като водач на депутатска листа в София. От този момент тръгна кариерата на 22-годишния младеж и само след година студентът-първокурсник седна на евродепутатска банка в Страсбург. Преди да е положил първия си изпит по право, момчето с жълто около устата раздаваше правосъдие на европейците.
Това не е естественият подбор по Дарвин. Това бе класически непотизъм, превърнал се в доктрина на партията още в първия ден на съществуването й. Доказателство за бруталната семейщина е и кариерата на престарелия тъст – без съгласуване с ръководните органи на партията, бащата на Капка стана национален координатор на „Атака“, веднага след влизането на формацията в Народното събрание. Така една властна жена облада парламентарната група на една партия (чрез съпруга си), местните структури в страната (чрез баща си) и един стол в Европейския парламент (чрез сина си).
Изживяваща се като кралицата-майка, Капка продължи да кадрува партийните редици, не пропускайки и длъжността "портиер". Без угризения инсталира вуйчо си за портиер на партийния офис и тайно от самия него го направи собственик на офшорка на Сейшелите. Същата офшорка, поробила десетки редови атакисти и депутати с гаранции за крупни заеми. Последното е отвратителна улика за тази жена, способна на всяка мерзост, за да задоволи нагона си за власт, пари и парижки тоалети.
Неслучайно отделям такова внимание на Капка Сидерова и Димитър Стоянов. Защото майката и синът не бяха безгласни марионетки на Волен Сидеров, а точно обратното – те са в основата на безумните действия на лидера на „Атака“, отблъснали хиляди достойни членове и симпатизанти. Така партията на обезправените българи се изроди в семейна фирма, ръководена не от принципи и идеи, а от себичието на една фамилия, изживяваща се като династия.
Свидетели сме на окончателния разпад на партията на народа, съградена с толкова любов и всеотдайност. Тъжно е, когато идеите се продават за пари, идеалистите се поругават като глупци, а циниците тържествуват. Но още по-тъжно е да живеем с измамата, че разобличената лъжа може да бъде заместена от нова илюзия, че един подлец трябва да отстъпи мястото си на друг негодник, че Капка и син са по-добри от лошия Волен Сидеров.
В този фарс няма добри и лоши. Завесата се спуска над блудкавата атакистка пиеса, в която всички са грешни, но най-много тези, които още унизително превиват глава и търпят диктата на едно болно семейство. Семейство, заменило патриотизма на половин милион българи за едната държавна субсидия. Който днес не си отвори очите за тази тежка истина, той не е способен да отвори очите на народа си.
Анализирай това Ако не бе СКАТ, никой нямаше да знае кой е Сидеров и за какво се бори неуспелият първи главен редактор на „Демокрация“.
