Софийският десант на Хилари Клинтън

Автор: Велизар Енчев

Когато външен министър на една държава посещава друга само за няколко часа, това демонстрира поне две неща – пренебрежение към домакина или инфаркт в двустранните отношения. Но ако гостуващият е от велика държава, а приемащият – послушен васал, броените часове на визитата предполагат и дискретно дърпане на ушите. Колко дискретна ще е възпитателната процедура, зависи както от прегрешението на слугата, така и от накърнените интереси на господаря.  

Че САЩ са всемогъщ господар, а България – техен васал, се видя и от протоколната страна на визитата. Вместо българското Външно министерство първо да обяви деня и продължителността на престоя в София на Хилари Клинтън, това направи агенция „Франс прес”, която съобщи: „Американският държавен секретар ще посети следващата седмица Германия и България.

Клинтън пристига в България на 5 февруари и ще остане в страната пет часа. В рамките на посещението си Хилари Клинтън ще се срещне с президента Росен Плевнелиев, с министър-председателя Бойко Борисов и министри от кабинета. Основни теми на разговорите ще бъдат двустранното сътрудничество, ситуацията в Близкия изток, Югоизточна Европа и приноса на България в Афганистан.  Енергийната сигурност на България ще бъде сред ключовите теми, които държавният секретар ще обсъди с българските домакини...“

Два часа след съобщението на „Франс прес”, българското Външно министерство потвърди информацията, но без да издаде писмено съобщение. Вероятно защото външният министър Николай Младенов не е осведомен за намеренията на Хилари Клинтън на българска земя. И как ще е информиран, след като и посланичката ни в САЩ Елена Поптодорова не е наясно със съдържанието на софийските папки на държавния секретар.

Обидното е видимо и с просто око – Държавният департамент ни информира за детайлите от визитата на Клинтън чрез „Франс прес”, а не по обичайните дипломатически канали, каквито са посолствата на двете страни. Този пропуск на американския протокол издава истинското му отношение към София, третирана по класическите правила на колониалната дипломация.
Че България е щатска провинция, виждаме от още два факта.

Първата покана за визита на Клинтън у нас отправи министър Младенов, по време на първата им среща във Вашингтон през октомври 2010 г. Само три месеца по-късно, през януари 2011 г., покана към Хилари отправи и Борисов. Това се случи в Бразилия, където двамата си побъбриха при встъпването в длъжност на президента Дилма Русеф.

Във фотогалерията на стогодишните българо-американски отношения бразилската снимка е впечатляваща – обективът е уловил мига, в който балкански премиер, с физика на масивен бодигард и с плещи на трикрилен гардероб, мощно прегръща държавния секретар на Щатите.

Едва 14 месеца след първата покана, при това отправена от държава, безрезервно подкрепяща американската политика по всички стратегически направления, Клинтън внезапно реши да посети София. Тук има още една протоколна подробност, издаваща зле скритото пренебрежение към българското правителство.

Първоначалната програма предвиждала гостенката да пристигне в късните часове на 4 февруари и преспи в резиденцията на американския посланик или в хотел „Шератон“. Но поради важността на срещите й на Мюнхенската конференция по сигурността, която по традиция събира лидери от цял свят, тя предпочела да преспи в Германия, а в София да свърши работата си на крак.

Защо американският държавен секретар ни навестява по никое време, разкъсвайки се между световни величия в Мюнхен и васалите в София?

Когато САЩ говорят за енергийната независимост на малките страни, това значи две големи неща – че малките трябва да отхвърлят руската зависимост от нефтените, газовите и ядрените доставки и  потърсят помощ от янките. Което не е лошо, ако американската енергия е по-евтина от руската и ако нефтопроводите на Тексас са на една ръка разстояние.

Първата причина за инфарктното гостуване на Клинтън е шистовият газ. След като Народното събрание забрани със закон проучването и добива му и така ощети американската компания „Шеврон“, посланик Уорлик спонтанно възкликна: „Вие наистина ли не искате да знаете имате ли шистов газ?“   
 
Уорлик изрече това с недипломатично ръкомахане, едва скривайки раздразнението си от българския парламент. Но той или не знае, или не иска да си спомни, че точно в Ню Йорк е въведена пълна забрана за прилагане на технологията „Хидравлично разбиване“ – поради реална опасност от замърсяване на питейните води. И е странно как държава, която не е убедила собствените си граждани в безопасността на шистовата технология, може горещо да лобира за въвеждането й в друга страна.

Без да претендирам за пророчески дарби, мога да предвидя реакциите на правителството за шистовия газ. След като икономическият министър подкрепи американския посланик и „Шеврон“, слабохарактерният ни премиер едва ли ще изневери на истинската си същност.

Софийският воаяж на г-жа Клинтън поне ще изтръгне обещанието за проучвателни процедури на „Шеврон“, за които впрочем американският гигант вече е платил. Що се отнася до Седми блок на АЕЦ „Козлодуй“, за който американското лоби в енергетиката отдавна настоява, нищо чудно и това чудо да се случи. Да не забравяме, че наскоро Борисов обеща да каже последната си дума за АЕЦ „Белене“ през февруари. Може би 5 февруари е тази сакрална дата за атомната ни енергетика.

Афганистанският въпрос е втората тема на визитата, но тук неизвестни няма. Както при иракската война, когато България влезе в незаконната „Коалиция на желаещите“, така и сега президентът и премиерът ще дадат подкрепа за обречената афганистанска кауза. Пък и за ГЕРБ, Сините, БСП и ДПС българското пушечно месо е най-евтината експортна стока.

А и армията ни отдавна се трансформира в експедиционен корпус за спешни геополитически поръчки. В който за 100 долара на ден можеш да проливаш кръвта си по афганистанските чукари или в иракската пустиня и докараш на власт талибани и ислямисти.
Ако провалът в Афганистан е гарантиран, войната срещу Иран е многообещаваща. Поне така твърдят стратезите в Пентагона, вече изработили плановете за иранската операция. В тях нашето небе е гарантиран коридор за американските бомбардировачи.

Четирите американски бази на българска земя, наречени за благозвучие „армейски съоръжения за съвместно ползване“, фигурират в тактическите карти на щатските генерали, ако Турция бойкотира акция срещу Иран. Както направи при кървавото иракско шоу „Шок и ужас“ през март 2003-а, поради което американски и британски самолети излитаха от италианската писта „Авиано“, а не от базата „Инджирлик“.

Каквото и да е развитието на иранските планове, Турция печели, и то солидно. Отложат ли персийския поход на новите кръстоносци заради втория  мандат на Барак Обама, Анкара ще заздрави още повече позиците си в Техеран. Ако пък ракетите „Томахоук“ паднат в ядрените силози на аятоласите, турците пак ще са първи партньори на всяка власт в Иран. Каквито станаха на управляващите ислямисти в Ирак, Тунис, Египет и Либия, „освободени“ от военната дипломация на Хилари Клинтън.

Като гледам с какъв колониален възторг посрещаме държавния секретар и как бандустанът се самопредлага за американски визи, разбирам защо албанското здравеопазване е по-добро от българското, а следвоенните сръбски пенсии са два пъти по-високи от българските в мирно време. И правя най-тъжното си историческо откритие: САЩ показаха за 200 години как от колония се прави държава, а България за 20 – как от държава се прави колония.  


Анализирай това
След като икономическият министър подкрепи американския посланик и „Шеврон“, слабохарактерният ни премиер едва ли ще изневери на истинската си същност.

В категории: Анализи , Горещи новини