Век и половина след събитията спомените за българите, участвали в отрядите на италианския революционер, вече избледняват
Автор: Борис Цветанов
Нашата история никога няма да разполага с пълна картина за епохата на Възраждането, ако в нея липсва участието на българи за обединението на Италия. Съвестта на Европа в ония години е имало едно име: Гарибалди. Цялата прогресивна общественост е следяла с нескрита симпатия неговите борби и победи.
Българският възрожденски печат също не пропуска нито едно от събитията, ставащи на Апенините. За нас – българите, връзката с италианците е от по-особен характер – няма друг народ за нас, по-близък от италианския в областта на народопсихологията и традициите.
В много отношения това се дължи на вечния зов на кръвта – дори в наши дни в Италия живеят над 5 млн. етнически българи, потомци на масово заселили се на "Ботуша“ по време на исторически катаклизми от VІІ до ХІV в. нашенци.
През Възраждането няма наш революционер, който да не се възхищава от борбите на италианския народ за обединение. „Гарибалди – пише Раковски – това е историята!“ Не е случайно, че уставът на революционния комитет в онова време е пълно подражание на устава на италианските карбонари.
Все още недооцененият Иван Касабов изпраща свои представители в Лондон, за да се срещнат с дясната ръка на Гарибалди Мацини. Освен ценните наставления, италианският революционер връчва на делегацията, водена от Теофан Райнов, също и писмо на Гарибалди, в което той изразява готовност да се яви със свои дружини в Балкана, щом българският народ се вдигне на бунт.
По време на Априлското въстание при него отново е изпратена мисия, а през октомври 1876 г. в комитета в Букурещ се получава писмо от видния италианец, в което той пише: „Драги ми приятели, италианският народ има към вашия народ симпатии, заслужени поради неговите злощастия и неговия героизъм. Аз скърбя, че не мога лично да участвам във вашите боеве. Пожелавам ви постоянство в светлата ваша мисия. Ваш Джузепе Гарибалди“.
Нашите гарибалдийци
Историческата ни наука все още не е установила точния брой на българите, участвали в отрядите на гарибалдийците. Нашата задача не е да решим този въпрос, а да дадем само обща картина, в която на преден план да излязат типичните образи на дейци на националноосвободителното ни движение – революционери, хъшове, хайдути, войводи, луди глави, отмъстили си за лични злощастия, но дораснали до национално самосъзнание.
Ще започнем с Капитан Петко войвода – само защото все от някъде трябва да започнем, а и тъй като е един добре познат титан от онова време. За това впрочем много е допринесъл и неотразимият майстор на словото Николай Хайтов, възпявайки го в едноименната си творба.
Първата работа на Петко Киряков, пристигайки в Италия, е да се срещне очи в очи с Гарибалди. По-късно българинът ще сподели със Ст. Шишков:„Наставленията, които ми даде прочутия италиански родолюбец, пазих строго и те много ми помогнаха отпосле, па и аз започнах да гледам по съвсем иначе на себе си“. Под тези думи биха се подписали всички наши доброволци в отрядите на червеноризците.
Името на Стефан Дуньов е малко, да не речем напълно неизвестно. Но пък той е бил един от най-прославените командири на батальон на Гарибалди. Банатски българин е, но дедите му са от бунтовно Чипровци, изселили се от родината след въстанието.
В Италия Стефан се озовава, след като години прекарва в Унгария – отначало като студент, после като боец от революцията и затворник на реакцията. По време на битките в Будапеща той организира отряд от банатски българи, другарува с Лайош Кошут и става кавалер на десетки ордени на републиката, като достигна до чин полковник, а накрая е и военнополеви съдия.
Представяният от редица историци като унгарец нашенец е осъден на смърт и затворен за десет години в най-страшния затвор Йосефщанд. След затвора той намира за напълно естествено да замине за Италия, където му бива поверено командването на полк. В него той изгражда отряд от българи, главно банатски, сред които и брат му Йосиф.
„Полковник Дуньов – пише му генерал Гарибалди, за хора като вас не стигат похвали от моя страна, желая само доброто на вашата родина...“ И в Италия Дуньов окичва юнашки гърди с десетки военни отличия.
Там той свързва живота си с италианката Антоанета Таламини – самата тя участничка в отрядите. Има шест деца. Негови внуци живеят днес в Торино, но и в българското село Асеново, Плевенско. Стефан се е занимавал и с научна дейност, като подарява с автограф една от книгите си – „Земята и постепенното й завладяване“, на големия италиански пълководец.
Стефан Дуньов, седналият
Георги Капчев пък е близък не само с Гарибалди, но и с цялото му семейство. Нему генералът поверява опазването на живота на болната си съпруга Анита – бразилка, амазонка, участвала в битките с генерала като негов адютант и като командир на отделение. За големите грижи към нея лична благодарност на българина изказва синът на Анита и Гарибалди Ричоти.
Художникът скитник
Още един българин е бил от самото начало на борбите на Гарибалди – Димитър Добрович. Животът му е истински авантюристичен роман – чираче абаджия, емигрант от дете, върнал се за кратко в родния Сливен, седемнадесетгодишен отново емигрант – сега в Цариград, гимназист в Куручешме, където дели квартира с Раковски и учи със Сава Доброплодни и Гаврил Кръстевич; спасява Раковски с риск на живота си; тръгва към Атина – по пътя гемията, с която пътува, е пленена от пирати, но той успява да избяга след ръкопашен бой; скита по острови, взема уроци по рисуване при Пиер Бонерот, а по-късно и при италианеца Рафаело Чеколи. Талантът му е оценен веднага и той заминава за Рим, за да усъвършенства майсторството си.
Там го заварват битките на черноризците и той застава на тяхна страна, рамо до рамо до Гарибалди. За героизма си получава италианско гражданство. През 1893 г., вече 77-годишен, след 61 години скитане по други страни се завръща в родния Сливен.
Носи със себе си над 150 картини, рисува нови. Много от тях откупва княгиня Мария Луиза, други пък – Министерството на образованието и читалището в Сливен. Днес името му носи художествената галерия в родния му град. Негови родственици, живеещи в Бургас, в по-ново време даряват няколко творби на гарибалдиеца на Националната художествена галерия.
Теофан Райнов, когото вече споменахме по-горе, е отбелязан от историка Енрико Диамани в „Итало-български преглед“ като „единствения известен българи, взел участие в знаменития поход в Сицилия“, но сам Райнов оспорва това, като пише, че на остров Малта имало много нашенци, на мнозина не помнел имената, а един назовава като Чолак Гюро.
Гюро Начев
Това всъщност е Гюро Начев. Той участва в битки на гарибалдийци в най-трудните години. Записаните негови спомени ни осведомяват за други българи-гарибалдийци: Димитър Николов от Велес, Иван Хаджидимитров от Стара Загора, Нено Маринов от Кочмаларе и други.
Министерството на войната на кралство Италия му издава удостоверение, че „Грую Начо – Варли Булгаро, роден през 1827 г. е разпуснат като доброволец, поради разтуряне на корпуса и за участието му има право да носи възпоменателни италиански медали от 1859, 1862 и 1866 години“.
Прякорът Варли Булгаро идва от това, че са наричали Начев още и Върли Гюро. Наречен е така още в България за безстрашието му, проявено като участник в четата на Илю войвода, във въстанието в Берковица и в четата на Първан Велюв.
Той бил останал сакат с едната си ръка, след като спрял с нея воденичен камък по време на една битка. Италианците по своему превели Върли Гюро във Варли Булгаро в смисъл Великанът Българин. След приключенията си в Италия Гюро Начев взима участие и в Ботевата чета.
Като стигнахме до прякори, не можем да не отбележим, че признателните съграждани на нашите гарибалдийци лека-полека са им дали прякори като Гарибалди, Гарибалдето, Гарибов(един от тази фамилия е Милан Гарибов – забравеният герой от Шипченската епопея) и пр.
Често прякорът естествено преминавал във фамилия. Такива „гарибалдови“ има в Стара Загора (Иван Хаджидимитров), във Велико Търново (Никола Смилов), в Пловдив (Тома Николов) и много други. В старите телефонни указатели на София можеше също да се прочетат неколцина носители на фамилията Гарибалдови.
Че е нужен нов прочит на старите спомени можем да съдим и от едно писмо на д-р Вълкович до Раковски от 1861 г., в което той споменава: „Имаше един софиянец, който... отиде със Гарибалдовите самоволци, а не се знае що е станало“.
Оставихме за накрая смутителя на спокойствието Димитър Общи. Той също се е сражавал в Италия с имената Димитър Николич Косовац, Македончето, Николов, Митри Николи, за което има и грамота, която се пази в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.
Във Военноисторическия музей пък се съхранява оставен от него на Данаил Попов италиански трибагреник и сребърен орден. Филип Симидов твърди, че трикольорът е попаднал в ръцете му, защото Общи е бил знаменосец в отрядите на Гарибалди.
В интерес на истината, италиански бойци, изпратени лично от Гарибалди, взимат участие в Сръбско-турската война. В боевете при Шипка пък с Георгиевски кръст за храброст се окичва Франческо Рива. През Балканската война пък български военни дейци биват обучавани от известния италиански летец Сабели.
