Какво разказва дневникът на Иван Дидов – Дръндарски от състава на Родопския отряд
Автор: Йордан Йорданов заслужил краевед
В края на 2010 г. към богатия архивен фонд на Иван Александров Иванов, съдържащ 600 архивни единици, постъпва дневникът на неговия дядо. Той представлява бележник, джобен формат, изписан с химически молив, който е воден от деня на обявяването на общата мобилизация за участие в Балканската война – 17 септември 1912 г., до 1 август 1913 г. Всичко 50 листа, изписани ден по ден.
Авторът на този безценен документ – Иван Младенов Дидов – Дръндарски, е роден на 6 януари 1875 г. в монтанското село Долна Вереница. Той постъпва в планинска батарея във Враца, където завършва учебна команда в полка. Повишен е в звание бомбардер, след което поделението му е прекомандировано в Берковица. Повишен е в запаса в младши фейрвейкер. Удостоен е с бронзов медал за заслуга, а по време на честванията за 25-годишнината от Руско-турската война през 1902 г. получава и сребърен медал с лента „Св. Станиславски“ за участие в Шипченските маневри.
При започване на Балканската война Иван Дидов е на 37 години. Месеци наред преди това той е изпълнявал длъжността кмет на селото, като остава такъв и след завръщането си от фронта до провеждането на изборите. По-късно още няколко пъти става кмет на община Долна Вереница. Съучредител е на местната кооперация и е избран за член на нейния Контролен съвет.
В Балканската война от родното му село вземат участие 252 бойци, от които загиват 10 души. Иван влиза в състава на Родопския отряд, който е предвождан от командира на 2-ра пехотна дивизия генерал-майор Стилиян Ковачев.
Основната задача на отряда е ясна – да излезе на беломорския бряг и да прекъсне връзката между Източната и Западната турски армии. В това направление действа и отрядът на ген. Васил Делов. В Родопите турците са разположили отряд под командването на Явер паша, наречен Кърджалийски, в състав от две дивизии. Неговата задача пък е да отбранява Родопите и Бяло море от българите и да осъществява връзката между Източната и Западната армии.
С особена прецизност Дидов проследява пътя си от обявяването на мобилизацията, явяването му в Берковица, където е зачислен във 2-ро скорострелно отделение, както и движението на неговата част до Якоруда и от там по първо направление Ракитово-Мехомия-Неврокоп-Драма-Кавала. А след това и целия път край Беломорието, та чак до Мраморно море. Сведенията, които черпим от неговия дневник, почти не се срещат в официалните исторически свидетелства. В него намираме и интересни географски данни, и имена на селища, които не се срещат в бойната карта на Родопския отряд, както и данни за безчинствата на отстъпващата турска армия.
Така например сред превземането с бой на село Рибна (с чисто турско население) и влизането в Неврокоп (дн. Гоце Делчев) той описва града, който тогава има население 15 хиляди души и споменава, че жителите му се занимават най-вече с отглеждането на тютюн и ориз и че в него има 12 джамии. По пътя Драма-Кавала, преминавайки на 12 октомври 1912 г. през село Визина, установява, че на 30 км от него отстъпващите турци са подпалили сели Писивна с 400 къщи и избили хората в него.
По частта му е открит огън от 3 полски и 3 планински батареи, след което тя достига Драма. Дидов описва този град като търговски център с 15 хиляди жители, след което извървеният пеша от там до Кавала път е възнаграден от тържественото им посрещане в петхилядното градче на Бяло море – Кавала.
Така се подреждат и дните през ноември и декември – в бой с башибозука и с редовната турска армия и с нови издевателства от страна на отстъпващия противник.
Минавайки през Съръ шабан, авторът на дневника ще отбележи, че тук извиращата от Якоруда и вливаща се в Бяло море река Места е наричана от населението Кара, т. е. „суха“. Българските войници ще имат възможност след сраженията да отпразнуват Архангеловден на 8 ноември и на 12-и същия месец, подминавайки Чук осман, Таказлъ и Ксанти, ще направят ден почивка в населеното с гърци село Елнки и на 15-и вече ще са в Гюмюрджина. Изцяло този град с 15-хилядно население е български – подчертава Дидов.
От статистическите сведения научаваме, че тогава цяло Гюмюрджинско има 21 438 българи, а гърците са 7 840 души. Преминавайки после през село Шапча със 600 турски и гръцки къщи, стигат до изцяло българското село Дервен. Там турците, отстъпвайки, убиват 100 българи.
Но вече пристигайки в град Фере, Дидов оставя цяла страница с пространна информация. Той пише: „Пойдохме с П. Донев напред и в 9 часа преди обед стигнахме до Фере, то е станция. Тамо е убит на 16 ноември на генерал Генев синът му – 18-годишен доброволец. Но генерал Генев с неговите доброволци е хванал 10 хиляди пленници, 10 оръдия, 280 коня, 280 офицери. Станало на река Марица между село Мерхамлъ и Чешмеджик“. Този случай после е описан в „История на Македоно-Одринското опълчение“ от началник-щаба Петър Дървингов, откъдето става ясно, че пленниците от армията на Явер паша са 9 645 души“. Но следват и други издевателства от отстъпващите турски части. В село Оръжек – на 14 км от Фере: „Селото с гръцко население е изгорено, хората са избити, черквата обрана – ужасна картина“.
През това време нашите войски превземат и Дедеагач. А тогава в Дедеагачко е имало 19 192 българи и само 3 390 гърци. След ден почивка в село Каважик частта на Дидов тръгва за село Деделя. На 7 км от него е разположено гръцкото село Кара Бунар с 500 къщи – цялото изгорено от турците. Но стигайки град Софлу на 22 ноември, ги заварва съобщението, че бойните действия се прекратяват. В дневника Иван отбелязва, че градът има 15 хиляди жители и околийски началник там е българинът Косто Григоров. И още, че „срещу този град е турското село Еде куно, чието население пък е изклано от гръцките части – жени и деца са хвърлени в бунарите“.
Явер паша вече е пленен с останалите му 5 хиляди войници. От други източници научаваме, че той е заплакал, когато е пленен, но после е споделил пред френския майор Матерел: „Мен ме учуди съзнателността и интелигентността на българския войник. Аз имах случай да беседвам с тях и нека си призная – мислех, че това са преоблечени офицери“.
Ние пък от разстоянието на 100 години бихме добавили – нашият войник се е бил за освобождаването на земите ни и не е мислил и дръзнал да ги опожарява.
Нанасял е на новата карта всяко селище и с километри разстоянието между тях, защото ги е изучавал още в хода на боевете. Не е очаквал, че със свършването на войната те няма да останат в нашите граници.
След почивката в Софлу частта на Дидов потегля за Димотика и след 25 км достига гръцкото село Кара бесли със 100 къщи и през Старо село на 1 декември пристига в Узум куприя. Тук с подробности е описан мостът на река Еркене (Ерма), който е правен когато България пада под османска власт. Той е дълъг 1000 метра и е строен 18 години. Затова и градът носи името на това съоръжение – на български Узум куприя означава Дълъг мост. След 23 януари 1913 г. започва „Втората война“ и на 13 март авторът записва в дневника си: „Днес нашите превзеха Одрин“. Той има щастието да се срещне до село Сюргун с части от 35-и пехотен Врачански полк, за който момент отбелязва: „На 5 км от Мраморно море се срещнах с нашенци и на другия ден бях произведен във фелдфебел“.
След подписания на 18 май мирен договор с Турция започва изтеглянето. Но в дневника продължава описанията на гара след гара по километри от Цариград, и час по час от пътя от Одрин до София – по пътя за война със сърбите. Започнала е Междусъюзническата война...
Ще изминат години и десетилетия, ще се сменят обществено-политически строеве и ще последват нови оценки на Балканската война. Ще научаваме все нови и нови сведения за онзи устрем и триумф на българския национален дух и стремеж към свобода и саможертва. Нека споменем, че когато командирът на Македоно-Одринското опълчение генерал-майор Никола Генев получава известието, че синът му е загинал, за което вече споменахме, той промълвил глухо и болезнено, но твърдо: „Освобождението на тези свети наши земи изисква жертви“.
Днес, сто години след тези събития, на нашата общественост става известно, че от Северозападна България, от бившата Фердинандска околия (дн. община Монтана), един български воин е водил свой дневник, който е озаглавил „Войната на Родопския отряд – 2-ра Тракийска дивизия с турците“.
