„...Ами ти, бре, хаджи, защо...? Какво ти трябваше? Нали всичко си имаш?“, питат турците хаджи Станьо от Тетевен. „...Свобода на България ми трябва, ефенди...“, им отговаря той.
Автор: проф. д-р Пламен Павлов
В запазените документи, спомени и изследвания за нашия най-тачен и обичан национален герой, Апостола на Свободата Васил Левски, се споменават редица имена на негови близки сподвижници. Сред тях срещаме повече или по-малко известни, а често и почти забравени личности, сред които са Христо Иванов – Големия, бай Иван Арабаджията, Никола Сирков, Марин Станчев, Вутьо Ветов, Васил Ганчев, Христо Цонев Латинеца, Никола Цвятков, Димитър Пъшков и др.
Един от тях е и видният тетевенски първенец и търговец хаджи Станьо Хаджистанчев Врабевски – несъмнено ярка, но полузабравена, а нерядко и противоречиво представяна фигура на човек от този водещ социален слой на възрожденското българско общество.
Хаджи Станьо по твърде оригинален начин олицетворява общонационалното действие, породено от идеите и дейността на Левски, което Вазов е обезсмъртил в известните си стихове:
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът...
Хаджи Станьо Врабевски е повече от показателен пример (за жалост един от не толкова многото...) за прякото участие на онова съсловие, което развива успешна търговска, финансова и предприемаческа дейност. Бидейки образован за времето си човек, той съвместява успешно ролята на „богатий“ и „учений“...
Нека, макар и накратко, хвърлим един поглед към живота и дейността на този възрожденски българин, още повече, че върху признатите му още от неговите съвременници заслуги, уви, понякога пада сянката на необосновани и обидни твърдения.
Първият по-подробен „портрет“ на хаджи Станьо е даден от Стоян Заимов - известният революционер, който през 1876 година е главен апостол на Трети (Врачански) революционен окръг.
В своята мемоарно-белетристична книга „Миналото“ (1884 г.), на основата на сведения на познавали го хора, Заимов го представя по следния начин: “На ръст хаджията е възкъсичък, но снажен, набитъчък с месо; лице кръглесто, червендалесто, гъсти вежди и дълги гъсти клепачи (…), с червеникава коса, остригана алафранга; чело високо и широко, намръщено; очи сини като бърдачки сливи. Облечен в шаячни опнати дрехи, но без вратник и вратовръзка ходи. По вънкашност въобще хаджията много напомня войводата Панайот Хитов.
На възраст той е около 45-50 години, тук-там с побелели коси. Името му е хаджи Станьо Станчев, член е в градския съвет; брои се за най-богатия не само в Тетевенско, но и в Троянско, и в Ловченско, и в Орханийско; има до десет хиляди лири. Турските и църковните власти гледат на него като на писано яйце. Каймакамите в Ловеч и Орхание му стават на крака, кога се яви в конака.
В Тетевенско той и Петко Милев (също първенец и богаташ) “колят кучето“, както се изразява народът за хора, в ръцете на които е съдбата на населението. Мюдюрите и полицейските чинове (заптиетата) по негов личен кеф се турят и вадят. Тетевенско (и помаци, и българи, мало и голямо) гледа на него с дълбоко уважение и почитание...“
Роден през 1822 г. в Тетевен, Врабевски учи в местното килийно училище, след което заминава за гр. Фокшан във Влашко, където продължава образованието си. После учи в Унгария, а по-късно и в Пловдив. Владее говоримо и писмено румънски, унгарски, гръцки и турски език, а това му дава възможност да развива голяма търговия в Маджарско (Унгария) и Влашко (от 1859 г. в Румъния).
От книгата на Д. Стойчев „Тетевен – минало и днес“ (София, 1924 г.) научаваме, че по време на престоя си във Влашко хаджи Станьо си създава връзки с българските емигранти.
Не по-малко интересно е написаното за хаджи Станьо не от някой друг, а от емблематичния познавач на българската народопсихология, а и на възрожденската ни история Иван Хаджийски:
“Днес мнозина общественици са привърженици на доктрината на постното дробче (...) Във време на Възраждането първите ни „министри“ отбелязваха като Левски в своите финансови отчети дори похарчените две пари за игла и конец, с които си кърпили раздраните от драките ризи. Дядо Станю Врабевски след Освобождението върна на българската държава лирите на Тетевенския революционен комитет, останали у него преди заточението му в Диарбекир...“ „Оптимистична теория за българския народ“ (т. І, София, 1940 г.).
Хаджи Станьо е бил лично познат със самия Георги Стойков Раковски, очевидно е бил посветен в неговите идеи и замисли, дори е притежавал „Горски пътник“ с автограф от „патриарха на българската революция“!
Всичко това ни насочва към Първата българска легия (1862 г.) в Белград, към енергичната, разностранна и удивителна по мащабите си активност на Раковски в Сърбия, Русия и Румъния. Именно в тази посока могат да се търсят нови данни за връзките и участието на хаджи Станьо и неговите близки в революционните процеси в България през 60-те – 70-те години на ХІХ в.
Като образован човек, хаджи Станьо е тясно свързан с училищното и читалищното дело. Именно по негова инициатива през 1869 г. будни и родолюбиви тетевенци основават местното читалище „Съгласие“. Както е записано в неговата история, „в началото то се помещавало в старото мъжко училище, където била неговата книгопастреница (книгохранилище)...”
Подобно на ситуацията в други български градове и селища, читалището скоро се превръща в таен център на местния революционен комитет. За председател на читалището е избран именно хаджи Станьо Врабевски.
Сведенията за създаването на комитета в Тетевен са противоречиви. Според данните, публикувани от музея в Тетевен, Левски пристига в града през 1869 г., придружен от Васил Йонков (от близкото село Гложене) и Сава Младенов от Тетевен.
На събрание в къщата на Иван Кефалов е изграден революционен комитет, в който влизат Хаджи Станьо Врабевски – председател на комитета, и членове: Петко Милев Страшния, Сава Младенов, Иван Фурнаджиев, Иван Петков, Станчо Иванов (племенникът на хаджи Станьо), Марко Йончев, Дончо Мръвков, Иван Ибришимов, дядо Лало Пеев и др.
Според други автори Левски пристига в балканския градец през юли 1870 г., като се свързва със Станьо Хаджииванов, племенникът на хаджи Станьо, и брат му Станчо. Л. Бобевски твърди, че запознанството на племенника с Апостола на Свободата, придружаван и от Ангел Кънчев, е станало в Плевен през октомври 1871 г.
На 27-28 ноември Левски, този път заедно с Димитър Общи, идва отново (според Л. Дойчев за трети път), като именно тогава, т.е. през 1871 г., е създаден Тетевенският революционен комитет, чийто председател става хаджи Станьо.
Според днешното състояние на проучванията голямата част от комитетите са създадени именно през 1871-1872 г., което ни най-малко не противоречи на сведенията за по-ранните посещения на Левски. Несъмнено ядрото на комитета е изградено още през 1869-1870 г., а „официалното“ учредяване, както и в много други български градове, е през 1871 г.
Така или иначе, Тетевенският комитет е един от най-големите в състава на Вътрешната революционна организация (ВРО), като има 51 членове – впечатляващо число за една по принцип тайна, конспиративна организация. Нейното функциониране, активност и влияние в не малка степен се дължат на авторитетния председател.
Впрочем съвременниците са казвали, че хаджи Станьо не е просто председател на комитета – на практика „той е комитетът“, който е отъждествяван в голяма степен със самия него и най-близките му хора...
Васил Левски дава на комитета името „Кардан“ - на името на древния български владетел Кардам (777-802 г.), както е предадено то в тогавашни школски учебници, следващи отец Паисий Хилендарски.
Прикритие на комитета, както стана дума, е читалището „Съгласие“ с председател хаджи Станьо. Впрочем, читалищната каса се оказва добро прикритие на събирането на средства за оръжие – на практика членският внос и даренията за читалището са схващани от посветените в комитетското дело като "... пари за огън"! Според спомените на рода, Левски показва на хаджи Станьо писмо от покойния Раковски. Възможно е обаче този детайл да крие някакво по-старо познанство на хаджи Станьо с Апостола на Свободата от Влашко или Сърбия.
Хаджи Станьо, неговият приятел и касиер на комитета Петко Милев (или Мильов) Страшния, племенниците му Станьо и Станчо Хаджииванови, а и още десетина членове на Тетевенски комитет, са въвлечени от Димитър Общи в авантюрата с обира на турската поща в прохода Арабаконак.
Акцията е финансирана от хаджи Станьо и неговите сподвижници. След разкриването на обира, те са арестувани и съдени в София.
При разпитите са жестоко малтретирани, а после изпратени на заточение в Диарбекир. Вероятно по внушение на хаджи Станьо, неговите млади племенници му „прехвърлят“ цялата вина за комитета в Тетевен.
Независимо от противоречията в спомените на някои съвременници, фактите са показателни сами по себе си - „Дядо Хаджи“ е осъден на „вечно заточение, докато младежите Станьо и Станчо, съответно на 4 и 3 години.
На въпроса на софийския паша: „...Ами ти, бре, хаджи, защо...? Какво ти трябваше? Нали всичко си имаш?“, хаджи Станьо отговорил „...Свобода на България ми трябва, ефенди...“
Комитетската дейност на хаджи Станьо и до днес остава недостатъчно оценена. Свидетелствата за ролята му в революционното движение не са едно и две, но нека обърнем внимание на нещо много показателно, а именно на изключително тежкото му наказание – доживотно заточение, на практика най-строгото след смъртните присъди на Левски и Димитър Общи!
Голямата част от заловените комитетски дейци са осъдени на заточение със срок между 3 и 10 години, включително и за председатели на местни (наричани в онази епоха най-често “частни“) революционни комитети.
Осъдените „до живот“ са третирани от властта като особено опасни за Османската империя личности, съответно като най-верни на Апостола дейци: Димитър Пъшков и Марин Поплуканов (и двамата от Ловешкия комитет, имащ статут на Централен), Анастас Попхинов (Плевен), Гаврил Брънчев (Орхание, днес Ботевград), хаджи Станьо, неговия най-близък приятел и сподвижник Петко Милев Страшния и Васил Петров Цаков (Бояджията или Тетевенчето), и тримата от Тетевен.
Хаджи Станьо, наричан почтително от своите другари „Дядо Хаджи“ или „Бай Хаджи“, прекарва повече от три години в Диарбекир. Успява да избяга заедно с верния си приятел Петко Милев, Константин Доганов и Бойчо Русев на 4 юли 1876 г.
Четиримата съмишленици прекосяват пеш Анадола, до Трапезунд (Трабзон) на Черно море! Успяват да се качат на руски кораб и да пристигнат в Одеса, а после да се преместят в Букурещ – по-близо до България и назряващите събития.
Хаджи Станьо и Петко Милев, макар и не „в първа младост“, придружават един казашки отряд, най-вероятно като разузнавачи, с който влизат в родния Тетевен.
Хаджи Станьо е първият кмет на вече свободния Тетевен. За жалост е покосен от инфаркт по време на сватбата на сина си Станчо (1879 г.), който се жени за Тота, дъщерята на Петко Милев. Потомците му вписват имената си в историята на Тетевен и на България – сред тях има герои от Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) и войните за национално обединение през 1912 – 1918 г.
Както стана дума, не липсват публикации, в които върху личността на хаджи Станьо се хвърлят обвинения, непремерени и пристрастни внушения. Резервите на „традиционните комити“ и революционери към „чорбаджиите“ са характерен белег на епохата.
За обвиненията, които подменят историята, както и защо Димитър Общи топи хаджи Станьо пред турските власти за обира при Арабаконак, четете в следващия брой.
