Нелегалното прекарване на бежанци не е от вчера и винаги е криело огромен риск за живота на имигрантите
Автор: Боян Драганов
На 20 септември 2006 г. в центъра на София рухна пететажна сграда и под нейните отломки загинаха две млади момичета. Трагедията припомни, че до 9 септември 1944 г. въпроснияг дом е принадлежал на очния лекар д-р Барух Конфино, който произхожда от богата еврейска фамилия и завършва медицина във Франция. В началото на 40-те години името му нашумява, след като се забърква в нелегален превоз на евреи от България и Румъния за Палестина, която по това време се управлява от Великобритания.
През периода 1912-1913 г. много еврейски семейства от Беломорието и Одринско се преселват в България. Повече от 25 години те живеят спокойно, независимо че не получават българско поданство. Но през 1939 г. са задължени от властите да напуснат България. От цялата страна към Варна се насочват стотици мъже, жени, деца.
Пристигат и много евреи от Полша, Унгария, Румъния. Всички трескаво търсят начин да отпътуват към Палестина – Обетованата земя. Нямат документи и не могат да използват регулярните параходни линии – Пирейската и Александрийската.
Единствената възможност е пътуване по нелегален начин. Евреите дават мило и драго, за да стъпят на палестинска земя. Зад гърба им стоят редица благотворителни организации, но в крайна сметка спасението е лична грижа. Точно това използва богатият евреин български гражданин Конфино, който с практичния си ум замисля да започне извозване на бежанците със собствени плавателни съдове.
Това се оказва трудно начинание, защото кораби с нормална мореходност струват страшно скъпо, а и почти не се продават. Предлагат се само напълно амортизирани малки дървени гемии, които отдавна трябвало да бъдат бракувани. Техните собственици търсели начин да се отърват от ненужните им съдове. Появата на Конфино е рядък шанс за тях и те го използват максимално.
Гемиите се продават на ниска цена, но това удовлетворява и двете страни. За трагичните последствия, които предстоят, никой не мисли. Болшинството от бежанците също смятат, че тези кораби са единственият начин да се спасят. Това становище се поддържа и в наше време от редица израелски изследователи.
През 1939 г. практичното семейство Дора и Барух Конфино стават собственици на 400-тонния „Рудничар“, построен в Стокхолм през 1875 г. През 1937 г. Самуил Пизанти и Крум Горчев го закупуват от братята Дилавериус от Пирея и сменят името му от „Св. Никола“ на „Рудничар“. До 1939 г. „Рудничар“ превозва въглища от Бургас за Варна, след което е изоставен в канала, свързващ морето с Варненското езеро. Впечатлението е такова: „жалка развалина с форма на кораб“.
Д-р Конфино осъзнава огромните рискове, които крие „Рудничар“, и започва да търси капитан, готов да осъществи трудните плавания. Насочен е към Антон Прудкин, родом от Русе. Той е опитен мореплавател – единственият български капитан, който преминава без лоцман подводните скали и плитчини на Босфора и Дарданелите. Охотно приема всички машинации и рискове. Прудкин като управител на кооперация „Нептун“ предоставя моторница за бягство на група комунисти в СССР.
Конфино обещава богато възнаграждение и възстановяването на капитанските права на Прудкин. Вечният авантюрист приема офертата. Започва мъчително потягане на грохналата гемия за трудния преход. След дезинфекция от трюмовете са извадени 23 коша, пълни с мъртви плъхове. Срещу много еврейски пари Прудкин получава от пристанищните власти необходимите документи, които в наше време се оказват фалшификати. През лятото на 1939 г. „Рудничар“ товари първата група евреи – повечето „заможни и богати“, и потегля за Палестина. Прудкин успява да ги отведе невредими до палестинските плажове.
Там, в открито море, евреите са прехвърлени на лодки, които ги отвеждат нелегално в Обетованата земя. Едва дишайки, „Рудничар“ успява да се прибере във Варна. Доволният Конфино дава банкет в ресторант „Морско око“. Следва кратък ремонт и „Рудничар“, претоварен със стотина души над определения брой, отново поема рискован рейс. Този път влачи на буксир гемията „Успех“, натоварена също с бежанци. По време на пътуването връхлита буря. „Рудничар“ просмуква вода, а на „Успех“ се разваля кормилното управление. Един моряк се хвърля в кипящото море и успява да отстрани повредата. Корабите стигат благополучно до Палестина.
За двата рейса Прудкин получава 250 000 лв., но отказва да извърши третото плаване, защото не успява да се договори с Конфино да получава бонус за всеки извозен евреин. На 6 октомври 1939 г. подава оставката си като капитан на „Рудничар“. Замисля сам да започне печелившата дейност, но начинанието се проваля.
Съдбата на „Рудничар“ е трагична. През 1941 г. е нает от германците за превоз на военни материали. На 14 февруари 1942 г. на път от Костанца за Цариград попада на ледоход при Босфора и получава пробойна със слаб теч. Капитанът Георги Карловски не преценява реално обстановката, проявява страх и напуска кораба с екипажа със спасителни лодки, вместо да го отведе до спасителния бряг на Буюк дере. „Рудничар“ се задържа на вода още около 20 часа и потъва заедно с товара си.
Семейство Конфино не плачат за Прудкин. Вече разбират за своеобразната „златна мина“ и започват да развиват своя гешефт още по-мащабно и напористо. През пролетта на 1940 г. се сдобиват с тримачтовия ветроход „Шипка“, построен през 1918 г. в Русия, преминал през няколко ръце. Тонажът му е 80 бруто регистър тона. Ветроходът е преименуван на „Либертат“ и регистриран под уругвайски флаг. Гемията е грохнала, но Конфино знае как да отваря вратите на пристанищните власти. Изпитаният способ действа безотказно и „Либертат“ получава свидетелство за плавателна годност.
Еврейската община в Пловдив превежда авансово на семейство Конфино сумата от 100 000 лева. На гемията е извършен частичен ремонт – главно се преустройват вътрешните помещения, за да поберат колкото се може повече хора и багаж. Тъй като в Палестина зачестява пристигането на нелегални кораби с бежанци (първият курс с полски евреи е извършен от гръцкия кораб „Велос“ през лятото на 1934 г.), английското правителство уведомява еврейската общност у нас, че всеки заловен кораб ще бъде конфискуван, капитанът – осъден на 8 години и глобен, а бежанците – върнати обратно. Но нищо не спира порива на евреите към жадуваната свобода.
На 14 юни 1940 г. рано сутринта „Либертат“ потегля за Палестина. На борда му са натъпкани 360 души. Вероятно добре мотивирани с финикийски знаци, варненските пристанищни и митнически органи си затварят очите и никъде не документират отплаването на съда. (Тази практика ще продължи и в бъдеще). „Либертат“ стига благополучно до палестинския бряг, но е конфискуван от англичаните. Съдбата на екипажа и капитана е неизвестна. За да се улесни нелегалното дебаркиране на бежанците в Палестина, Конфино закупува и изпраща в тамошните води малките гемии „Св. Георги“ и „Орион“.
Следващата покупка на Конфино е моторният дървен двумачтов ветроход „Хан Крум“ (бивш „Св. Никола“), построен през 1918 г. в Херсон. Съдът е прекръстен на „Салвадор“ и получава уругвайски флаг. Корабът е напълно износен. Обшивката му е толкова прогнила, че като я ударят с тесла, тя се пробива. Отново се извършва козметичен ремонт, в който вземат участие с безплатен труд и бежанците евреи. На кораба са монтирани 80 нара и са подсигурени само 80 спасителни пояса. Нито един сериозен капитан не се наема да поеме управлението му. На всички е ясно, че пътниците и екипажът са обречени на гибел.
Конфино изисква от бежанците декларация, че доброволно се качват на кораба и всички рискове по време на пътуването са за тяхна сметка. За капитан е назначен един цинцарин (говорел румънски), който няма понятие от корабоплаване, дори не се снабдява своевременно с навигационни уреди. Екипажът е в състав от четирима моряци.
На 26 декември 1940 г. „Салвадор“ потегля от Варна с 320 души евреи (в различни източници цифрата варира от 327 до 360 души), от които 89 са деца до 12-годишна възраст.
Корабът е претоварен. Бежанците заплащат скъпо и прескъпо илюзорната си мечта за свободен живот – билетът на всеки възрастен струва от 10 до 20 000 лв., децата – по 5000 лв. В същото време цените на билетите за една каюта, включително храната на българските пътнически кораби „Бургас“ и „Фердинанд“, обслужващи линията Варна – Палестина – Египет и обратно са: първа класа – 6000 лв., втора класа – 5000 лв., трета класа – 4000 лева. По груби сметки от тази сделка Конфино спечелва 900 000 лв.
Гемията е теглена на буксир от български влекач до входа на Босфора, от където трябвало да бъде поета от турски, но такъв не се появява и тя продължава пътя си посредством ветроходните платна. През нощта на 11 срещу 12 декември 1940 г. във водите на Мраморно море я застига силна буря и тя остава на произвола на съдбата. Жестоките вълни я захвърлят върху крайбрежните скали на Джамбаз тепе – недалеч от град Силиври. Оцеляват само 123 души, всички останали загиват.
Вестта за драмата на „Салвадор“ достига до България. Във връзка с катастрофата се разгарят дебати в Народното събрание. Повдигат се остри обвинения срещу Конфино, чуват се гласове да бъде съден, но скоро трагедията на нещастните евреи е забравена. Д-р Конфино трескаво организира поредния си търговски рейс с бежанци до Палестина. Гемиите на смъртта продължават да пътуват…
Този път семейство Конфино закупува от дружество „Струма“ гемия със същото име. Корабът е построен през далечната 1867 г. в Нюкасъл (Англия) като яхта на английски лорд. През 1932 г. Димитър Ненков от Варна го закупува от гърка Георги Мелонас, променя името му от „Есперос“ на „Македония“. До продажбата корабът сменя десетина собственици. „Македония“ има следните данни: 144 брутотона, дължина 46,40 м, широчина 5,70 м и газене 3,20. Притежава полудизелов двигател „Болиндер“ с мощност 80 кс. Корпусът му е метален. През 1937 г. корабът е превърнат в шлеп. От 1940 г. е собственост на дружество „Струма“. През 1941 година е продаден на семейство Конфино, което го приспособява за превоз на хора.
„Струма“ плава под панамски флаг, но с български екипаж. Капитанът е българин от руски произход – Григорий Горбатенко. От Варна „Струма“ отива до Костанца, където се качват 778 евреи, сред които 103 са деца. Още в пристанището моторът му се разваля и се налага да бъде нает румънски влекач, който да го влачи на буксир до Босфора. Бежанците заплащат услугата със злато, венчални халки и семейни бижута. Турските власти задържат кораба на рейд пред Босфора в продължение на 71 дни – без вода и провизии.
На борда пламва дизентерия, но въпреки това бежанците не са допуснати на сушата. „Струма“ получава нареждане да напусне Босфора и да излезе в открито море. Сутринта на 24 февруари 1942 г. корабът е торпилиран и потопен на 14 мили североизточно от Босфора от руската подводница „Щ 213“ с командир Д. Деженко. Това е трагична грешка – руснаците вземат „Струма“ за германски транспортен кораб. Само 19-годишният украински евреин Давид Столяр успява да се спаси от ледената прегръдка на морето.
Фаталното плаване на „Струма“ слага край на нелегалната емиграция за Палестина.
