В обителта, където се замисля Велчовата завера, „историята блика от всяка тревичка и всеки полъх на вятъра“
Автор: Диана Славчева Снимки: Авторът
Околностите на старопрестолния град Велико Търново са осеяни с множество стари манастири. В момента над петнадесетина от тях са действащи. Освен високата си културна стойност, те са ценни и като светини от героичната ни летопис, тъй като зад техните стени са се разиграли не едно и две съдбовни за нашата история събития.
Един от тях е Плаковският манастир „Св. пророк Илия“, който някак си незаслужено не е споходен от славата на относително близко разположените край него Дряновски, Килифаревски, Преображенски или Патриаршески манастир „Св. Троица“ и т.н. А тъкмо в него търновският търговец Велчо Атанасов – Джамджията, заедно с вуйчото на Г. С. Раковски – капитан Георги Мамарчев, игумена на плаковската обител отец Сергий и други наши революционни дейци, организира т. нар. Велчова завера – един от най-известните опити за въстание на българите, останали поданици на Османската империя след подписването на Одринския мирен договор.
Тук, зад манастирските дувари, в размирната 1835 г. се леели куршуми, ковали се щикове и се шиели въстаническите калпаци. За зла беда, намерил се предател и заговорът бил разкрит от турските власти, които осъдили на смърт водачите му и опожарили манастира.
„Слава на героите, събрали се преди сто години и загинали за свободата на своя народ:
Велчо Атанасов Джамджията от В. Търново, Иванаки Йонков Кюркчията от Враца, отец хаджи Сергий, игумен на манастира „Св. Илия“, Кольо Гайтанджията от В. Търново, майстор Димитър от София, хаджи Йордан Брадата от Елена, даскал Андон Никопит от Македония и мнозина други родолюбци начело с кап. Георги Мамарчев от Котел, вдъхновител и организатор на заверата. Български народен комитет, София, Великден, 1935 г.“ Този надпис, поставен от Български народен комитет, първи посреща всеки, престъпил в двора на плаковската света обител.
Тридесетина години след въпросните бурни събития, закътаният в гората манастир дава подслон на войводата Панайот Хитов, който се отбива за няколо дни тук през юни 1867 г., след като четата му е разбита в Котленския Балкан. Често тук е отсядал и Васил Левски, който се измъквал в гората през таен тунел, отвеждащ от магерницата извън манастирския двор, който за съжаление днес е напълно разрушен.
В миналото, освен тайния проход, светата обител е имала и други необичайни „екстри“. Като 30-тонен резервоар за вода, който съхранявал живителната течност за по-сушави времена и обслужвал дейностите в манастира.
Сред известните личности, които често са гостували тук, се нарежда и Неофит Бозвели, който през далечната 1794 г. е обмислял с монасите как да подготвят и разпратят из страната свещеници, които да водят църковните служби на български език. Чест гост в Плаковския манастир бил и Софроний Врачански, подвизаващ се като поп Стойко Владиславов, който в един момент става игумен на близкия Къпиновски манастир. Той подарил на плаковските монаси екземпляр от своята най-известна творба – сборника „Неделник“, явяващ се първата печатна книга на новобългарски език. В съседната къпиновска обител пък занесъл препис от Паисиевата „История славянобългарска“.
Заради все още запазената в голяма степен автентичност на манастирския комплекс край Плаково, състоящ се от църква, жилищни и стопански постройки, през 2013 г. тук започват снимките на първия игрален филм, посветен на Апостола на свободата – „Дякон Левски“, чиято премиера предстои да се състои в Зала 1 на НДК на 16 февруари тази година. В Плаковския манастир са заснети сцени, засягащи периода 1861-62 г., като заради една от тях избата на обителта е превърната в плевня. Освен това снимачният екип е поосвежил фасадите на сградите в комплекса, за да може те да изглеждат като нови, тъй като запазените постройки са вдигнати през 1856 г.
Тогава легендарният майстор Кольо Фичето изгражда елегантната 26-метрова камбанария и възстановява монашеските килии. Иначе първоначално манастирът е основан през ХІІІ в. и е бил един от най-големите в тогавашната Търновска епархия.
Но съдбата го обрича на зла участ и той е опожаряван цели седем пъти. И след всяка нова разруха, наново е бил съзиждан. Оказва се, че не могат да го заличат нито турските изедници, нито родните комунистически деятели, които го подпалват последно през 1947 г. След това посегателство светинята е възстановена през 1950 г., но само година по-късно игуменът на обителта е принуден да я напусне и се премества в Троянския манастир. Така тя остава необитаема в продължение на 20-30 години.
През това време са изнесени на практикта всички ръкописи, които се съхранявали в библиотеката на манастира, която минавала за най-голямото светско и духовно хранилище на книжнина още в средновековните времена. Окрадени са и иконите от манастирската църква, част от които са зографисвани от големия самоковски иконописец Захарий Зограф. До наши дни от старите изображения на светците е достигнало само едно с образа на свети Мина.
В момента прекрасният резбован иконостас е украсен с нови икони. Неговата постройка е на 700 години и е дело на майстори от тревненската и самоковската школа.
Самата манастирска църква е вдигната през 1845 г. и се отличава с архитектурното си решение в т. нар. атонски тип, който е много характерен за епохата на Втората българска държава. Ктиторски надпис над входната й врата отбелязва, че единственият стенопис – „Възнесение на пророк Илия“, е направен по поръчка на габровския кожухарски еснаф от 1852 г.
Може би най-уникалното в този храм е една плоча с релефно изображение на слънцето, монтирана на пода точно под купола, върху който е изрисуван Исус Христос. Това е единствената църква, в която се среща такъв символ.
Някога в манастирския двор са съществували два храма, които обаче са напълно разрушени. От едната постройка днес личат единствено каменните й основи, които може да се видят недалеч от сегашния нов храм.
В него се съхранява и една необичайна реликва – пръст от гроба на кан Кубрат, донесена тук и дарена от Национално движение „Достойни за България“.
След като дълги години Плаковският манастир „Св. пророк Илия“ бе изоставен да тъне в разруха доста занемарен, съвсем наскоро църквата му е обновена, поставена е и указателна табела край отбивката за него от шосето. И обителта постепенно за пореден път се възражда към нов живот. От година и половина в нея служи отец Гервасий, който е запретнал ръкави и се е заел вдъхновено с грижата за църковния имот, признат за паметник на културата. Той има намерение да постегне хотелската част. Вече е оправена ВиК канализацията, готово е и подовото покритие в някогашните монашески килии.
Отецът не е много привърженик на това миряните да преспиват по балкантуристки в светинята, но си дава сметка, че това ще засили потока от поклонници и обикновени туристи към този изключителен църковен и исторически обект.
Иначе дядо Гервасий с внимание посреща всеки посетител, развежда го из манастирските светини и с увлечение разказва историята на светинята. Самият той 10 години е служил като монах в Света гора на полуостров Атон, бил е архийерей в Самоков, но в крайна сметка избира усамотението в покрайнините на старопрестолнината ни.
Той много разчита, че с благодетелни дарения ще успее да поддържа светата обител в достоен за ценността й вид. Иска да възстанови и параклиса с изящни старинни икони, скрит зад магерницата, чийто вход предишният игумен неизвестно защо зазидал. Той се намира точно до огромното манастирско огнище, където отец Гервасий често приготвя по своя рецепта джолан в гърне, заринато в жаравата.
Тук е мястото да отворим скоба и да признаем, че не само този специалитет и богатата летопис на обителта, но и природата в околността може да даде достатъчно основания, за да се отбие странникът от пътя си и да посети това скътано сред кичестата балканска гора място. Само на 500 метра от манастира има прекрасен вир и живописен водопад, който мелодично оглася стихналите горски потайности.
Достатъчно красноречиви са отзивите, които може да се открият в интернет пространството от хора, които са посетили вече Плаковския манастир.
„Това е място на Духа и Вярата! Място, което всеки българин трябва да посети! Място, където усещаш истински душевен покой и смирение, далеч от помпозността и суетата на „накипрените“ божи храмове“, споделя Димитър Здравков. На същото мнение е и Огнян Георгиев, който отбелязва: „Мястото е красиво, спокойно, история блика от всяка тревичка, от всеки полъх на вятъра”.
Историята е оставила свой отпечатък и в недалечното село Плаково, дало името си на манастирския комплекс. Там и до днес е запазена къщата на хаджи Стою, в която от 30 юни до 12 юли 1877 г. отсяда командирът на Предния отряд по време на Руско-турската война ген. Гурко. Гост в този дом преди това е бил и Васил Левски.
Легендата разказва, че по време на турското робство, близо до днешно Плаково имало населено място, зовящо се Киселчово, което било опустошено от кърджалиите. Оцелелите му жители потърсили убежище в планината и си уредили ново поселище. Но те така и не можели за прежалят загубата си на бащините огнища и свидните свои близки и дълго време продължили да плачат от мъка. Затова новото им село било наречено Плаково.
