Старата крепост край Търговище пази приказни легенди
Автор: Христина Митева
С приятели, любители на излетите сред природата, бяхме посещавали неведнъж крепостта „Крумово кале“, която се намира на около 7 километра от Търговище по посока Омуртаг. Ала все през деня. Вероятно съвсем ново щеше да бъде преживяването за нас да се насладим на прекрасната гледка от възвишението при залез слънце, затова решихме да си устроим поход в един съботен следобед.
Маршрутът е лесен за запомняне. С градския автобус № 4 в Търговище, до спирката срещу ресторант „Ловна среща“ в местността Парка и оттам – с бодра туристическа крачка по старинния „Римски път“, вдясно от бившия хотел „Балкан“.
Пътят е живописен, минава през широколистна гора. Широк е до 2,5 м, като е изграден от внимателно подбрани почти еднакви по дебелина камъни, набити в дълбочина около 20-25 см и така плътно притиснати един до друг, че още хиляда години да минат, пак няма да се разкривят.
И така, вървим горди, че сме в стъпките на древни хора, живели в славни времена и участвали в страховити битки. След около стотина метра достигаме до каменисто място, завиваме вляво и ето ни на предния пост от наблюдателницата на старинната крепост. Оттук се открива чудесна гледка към пролома на р. Врана, с лъкатушещия асфалтов път към нея, който свързва Търговище с Омуртаг, В. Търново и Герловото.
На това място някога войници са охранявали прохода. Наричали са ги вардияни. Селището пък, създадено от тях с хубавото славянско име Вардун, в по-късни години се отдръпва встрани от прохода, за да оцелее от многобройните набези на крадци и главорези, тръгнали за яма (плячка).
Докато се изкачваме по склона, слънцето застава отсреща току върху ръба на планината. После леко се претъркулва зад нея, като обшива гребена й с дълга непрекъсната ивица в охра и златно. Цветовете на залеза непрекъснато се менят пред очите ни, като всеки миг ни дарява с вълшебството на прекрасни багри, неописуемо красиви.
Вече сме пред входа на „Крумово кале“. Дълго време жителите по тукашните места водели остър спор, че Крум разбил войските на Никифор точно в този проход, а не при Върбишкия. Но като по-голям и по-стар град, Шумен спечелва спора, макар край него да няма местности и селища, които да свидетелстват за това с имената си.
Сумракът някак набързо се сбогува с нас и се оттегля, за да може нощта да ни обсеби и потопи в пазвата на пълното си очарование. И останахме сам-сами в мастилено синята нощ с калето – примирено и притихнало, сякаш уморено от хорското любопитство.
Сега е толкова тихо, че всеки от нас чува мислите си. Опитваме се мислено да разгърнем страниците на миналото. И „опипваме“ с поглед тъмните силуети на каменните зидове. Стените на древната крепост са дебели близо два метра, на места днес височината им се извисява едва на метър от земята. Частично са запазени два входа, с кули до единия от порталите.
Погледът се спира на част от руините. На това място са били покоите на един известен римски големец царедворец. А историята за него, предавана от уста на уста, се е превърнала в приказка за старата крепост.
Живял царедворецът богато и достойно, чак до дълбока старост, а щом нозете му започнали да не го държат, заръчал да го донасят до най-високата кула, за да може, макар и отдалеч, да се радва на чудните градини, що се ширели, додето стигал погледът му. Те били пълни с ароматни цветя, изящни по форма и красота. Царедворецът имал двама сина, кой от кой по-левент и по-хубавец. За ума, сговора, храбростта и богатството им се говорело пред девет гори и планини.
Много местни и чуждестранни девойки изгаряли от желание да дойдат и видят градината, с тайна надежда да очароват и пленят някой от братята, та се омъжат за него. Но младите мъже не обръщали внимание на нито една, нямало такава, която да била достойна за тях.
Ала един ден, незнайно откъде, се появила една неземно красива непозната девойка. Дори цветята посрамено свели глави пред хубостта й.
Тя самоуверено и гордо тръгнала по онази алея, по която вървели братята и тихо си говорели. Когато ги доближила, момата изтръгнала една от гривните на ръката си и като застанала лице в лице с братята, подхвърлила бижуто леко към тях с думите: „Настигни ме! Ако не ме настигнеш и намериш, тези чудни цветя ще увехнат и никога повече тук няма да растат рози! Имотът ще бъде опожарен и разграбен, а вие, вече сбръчкани и остарели, ще продължавате да се скитате и търсите напразно любовта”.
Братята се спогледали в недоумение. От кого поискала тя да бъде застигната, от кого? Но нямало време за бавене и за разговори. Те се втурнали след нея, протегнали ръце, дано успеят да я догонят и уловят.
Спорили, лутали се из градината, карали се вече за нея, не съвсем по братски. Гонили я дълго. Гонят я и днес, превърнати в сенки, които обикалят „Крумово кале“. Сенки, дето не знаят ни покой, ни прошка.
Имението край крепостта действително започнало да запада. Появили се други стопани, но и те не успели да го закрепят. Градините, някога великолепни, пълни с красота, ухание и багри, постепенно започнали да умират. Тук никога повече не разцъфнала роза. Защото девойката не била коя да е, а царицата на цветята, която наказала братята за тяхната гордост и за стотиците разбити женски сърца.
Докато си спомняхме тази стара приказка, някой от групата се сети да запали огън. Калето се разбуди от дрямката си и сякаш задиша. Всичко придоби нова красота и вълшебство. Ние играхме, ръкомахахме, пеехме и се заливахме в смях, сякаш че участвахме в някакъв древен позабравен ритуал. Бяхме опиянени без вино. После се умълчахме и всеки се вглъби в собствените си мисли.
Изведнъж осъзнах, че нищо на този свят не е важно, не е наше. Умират навици, страсти, богатство, власт, слава, както и самите хора, постигнали или не мечтите си. Затова, дордето още сме сред живите, нека им дарим всичко добро и хубаво, което носим в душата си!
Някой спомена за едно старо българско поверие, че никой, посетил древни места, не бива да взема дори камъче, тухла оттам, за да не занесе разруха и запустение в своя дом. Като част от проклятието, което е споходило Калето и тегне над него, задрямало в усамотението над руините.
Всички от групата бяха приготвили и припалили вече своите факли от загасващата жар, когато ми напомниха и аз да направя това. Потеглихме в колона по един по обратния път сред мрачината като някакви древни възкръснали духове, за да се върнем отново при хората, заспали след уморителен пореден ден.
Вървяхме по стръмнината с леко подхлъзване и препъване, сподиряни единствено от планинския ветрец, който така и не се умори да ни придърпва дрехите, да ги мята около телата ни, шеговито побутвайки ни в гръб.
Луната се претъркули още по на запад, все така едра и пълнобузеста, за да ни свети с бяла вълшебна светлина по обратния път. Вървяхме към домовете си пеша и само за два-три часа се прибрахме доволни от разходката до „Крумово кале“.
В групата бяхме различни по възраст и образование, професия и навици, ала единодушни в едно. Тази чудна, приказна вечер никога нямаше повече да се повтори в живота ни, щото всеки следващ миг ни носи ново очарование, свежест и радост да изживеем онова, което идва към нас!
Прекрасно преживяване сте имали, патриотично настроение, примесено с развлечение, но това, че шуменци са "присвоили" битката е ,меко казано, завист по комшийски! Може след време да се докаже, че наистина тази прочута и все още оспорвана битка да е станала там при вас, но за сега това е становището на много наши известни и признати историци! Ех, тази наша българска завист, колко ни пречи да бъдем толерантни!
