Епопеята Баташко клане и мъчениците за свободата

Автор: Страхил Керелов

Пак е април. Животворен и бунтовен. Цялата природа се събужда за нов живот... Пак през април звъняха камбани, които възвестиха раждането след петстотин години на робство и мрак на великани, наречени Априлци. Те бяха силни, смели и корави мъже, но с първия изстрел и свещените думи „свобода или смърт“ прегръщаха се като братя и ронеха сълзи от радост и мъка. Радост от свободата –  мечтана, сънувана, сбъдната. И от мъка, трупана столетия от робски неволи и беди.

Същите те тръгнаха на бой с кремъклии пушки и черешови топчета срещу една империя, чиито владения се простираха на три континента.
Преди 139 години в ранното утро на 22 април (3 май по нов стил), без в него да се получи кървавото писмо, Батак въстава. В продължение на осем дни батачани не само ликуват от мимолетната свобода, но се готвят за предстоящата битка с врага.

Съгласно решението на военната комисия, избрана от ВНС на Оборище, Батак е определен за въстанически център. Член 28 от протокола гласи: „Сичките жители от югозападната страна на Марица от Перущица до Костенец трябва да отидат в Доспат чрез Батак; в средоточието на Батак ще се намират още други 12 села в Разлошкия окръг“.

В изпълнение на това решение революционният комитет прави всичко възможно за преселението на брациговци и българите от Чепинското корито в Батак за водене на съвместни военни действия, но не успява. Въпреки това предложението на баташките въстаници не остава чуто само от представителите на селата от региона, а става известно на много хора по света.

За тези паметни дни на баташките въстаници вестник „Ла Тюрки“ – официоз на султанското правителство, който излиза на френски език, в броя си от 10 май 1876 г. цитира думите на Петър Тр. Керелов, член на революционния комитет и главен преговарящ, с които се обръща към първенците от чепинските села:
„Българският народ не признава османската държава. От една седмица ние сме строшили османския ярем. В този момент повечето от селата са провъзгласили свободата. Новата българска държава е решена да създаде българска войска. В много от селата нашите селяни започнаха да се обучават.

За да не бъдат разпръснати войниците ни, всяко село ще изпраща своите войници в главното село в околността. Мюсюлманите, които мирно си гледат работата, няма да бъдат закачани. Разберете, ракитовци, каква е работата. Веднага се върнете в селата си и всеки, който може да носи оръжие, тази вечер по полунощ да бъде изпратен тук.”
Тази информация потвърждава интереса на Високата порта към въстаналите райони и мерките, които взема за потушаване на въстанието със съдействието на пазарджишкия каймакамин Али бей Гаванозоглу, пловдивския мютесариф Хамид паша, одринския валия Акиф паша и други османски велможи.

Батак остава сам и трябва да разчита на собствените си сили. Срещу него са изпратени редифът и мустахфъзът от 22 села от Доспатско, Чепинско, Девинско, Якоруда  и други райони, които настъпват със знамена, зурни и тъпани и ограждат Батак от всички страни. Начело на тази сган са Ахмед Барутанлията, Мохамед Имамов, Ахмед Чауш, Левицата и др.
В ожесточените сражения на 30 април и 1 май въстаниците успяват да защитят селото. Мисълта за лесна победа и плячка помръква.

Башибозушките водачи разбират, че със сила не могат да превземат бунтовното населено място и в ход влиза измамата и предателството. За тази цел е намерен и извикан в лагера на Ахмед ага Ангел Кавлака – представител на чорбаджиите и „благоразумните“. Коварният план успява и по-голяма част от оръжието е събрано и предадено.
Но и след разоръжаването си въстаниците продължават да се бият. Всяка къща се превръща в истинска крепост. След ожесточени сражения къщите са превзети и опожарени. С огън и меч е превзето училището „Св. св. Кирил и Методий“ и идва ред на църквата „Св. Неделя“ – последната крепост на въстаниците.

В продължение на близо две денонощия ордите на Ахмед ага се мъчат да сломят съпротивата в двора, а след това и в самата църква.
Боят е жесток и ужасен. Дъждът от куршуми и огън е смесен с варварски викове, ругатни и стенания, които цепят небето. Майки се молят, пищят деца, а „господ от свода през гъстия дим, гледаше тих, невъзмутим… “.

Най-после вратите се отварят и най-смелите падат с гордо вдигната глава. С парчета от иконостаса и счупени столове, с нокти и зъби въстаниците продължават да се бият. Боят е неравен и жесток. Сред закани, вопли и стенания се чува гласът на учителя Андон Шопов, който със сетни сили извиква: „Ех, братя, загивам за българската свобода и се подписвам с моята гореща кръв за спомен на дувара“!

Няколко дни след тази жестока битка заптиета, изпратени от пловдивския мютисериф, „погребват“ част от телата, изчукват напоената с кръв мазилка и надписа, но той остава да кънти за цял живот в ушите на спасилите се бунтовници и деца.
Баташките въстаници губят сражението, но печелят битката, защото въпреки погрома, Априлското въстание постига своята цел, показвайки на света, че на Балканите има един народ, който не може повече да търпи робията и е готов да се жертва в името на свободата.  

Когато в Батак догарят последните къщи, от дебрите на Средна гора Георги Бенковски изрича пророческите думи: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей…“.
И тези думи се сбъдват. България е освободена с цената на много свидни жертви, които полагат костите си край Плевен, Шипка, Шейново, Стара Загора...

Батакчани посрещат свободата сдържано, защото раните още кървят. Навсякъде се виждат руини и кости, а сред тях стърчи единствено каменната църква –  окъпана в кърви, осквернена, горяла, недогоряла. Без да имат някакъв опит в музейното дело, оцелелите въстаници, вдовици и сираци превръщат легендарния храм в мавзолей костница. В него подреждат на полици и по пода костите на своите близки, а редом с тях – кървави ризи, дръвниците и няколко кремъклии пушки, за да знаят и помнят поколенията, че свободата е безценна и е извоювана с много скъпи жертви и трябва да се пази.

По този начин в онези години, когато държавата не е имала възможност да изгради паметник на героите, ветераните и потомците изразяват почитта си към борците за свобода и завещават последната крепост на баташките въстаници на историята. Какъв паметник! На смъртта и безсмъртието! Какъв завет! На онези, които преминаха през кръв и пожари, за да извоюват свободата на България.

Историческата църква костница става символ на Батак. С нея той става известен в целия свят с борците, презрели смъртта в името на свободата. А Захари Стоянов в своите „Записки по българските въстания“ ги провъзгласи за мъченици на свободата. През годините този завет е защитен и от законите, а мавзолеят костница – признат за паметник на културата от национално значение, свързан не само с борбите на нашия народ, но и като оригинално творение на възрожденските майстори.

В него непрекъснато идват хора от цялата страна и чужбина, за да се поклонят пред подвига и саможертвата на героите, останали верни на думите, извезани на зеления пряпорец:  „Свобода или смърт“.
Баташките въстаници бяха възпитани във възрожденски дух и морал и остават завинаги в народната памет с кристално чистите си души, чужди на разкоша и лукса, обичащи до безумие всичко българско, мразещи от дъното на душата си тирани и грабители, лакеи и доносници – чужди и свои.

Те имаха един идеал – свободата. Към този идеал вървяха неотклонно, последователно и уверено, без да се страхуват от враговете и смъртта. Минаха по хайдушките пътеки и поляни, което стана причина Батак да стане известен с прозвището хайдушко гнездо. Първи в Родопа планина батакчани построяват каменна църква, където слушат божието слово на старобългарски език. Първи изграждат двуетажно училище за чудо и приказ, чиито недогорели останки удивляват Макгахан при посещението си в Батак, който не само се убеждава, но разбива мита, че в тази земя живеят аборигени. Но батакчани много скоро разбират, че не със смирение и молитва ще могат да извоюват своята свобода. И тръгват по пътя на борбата, който се оказва труден, но те не се отказват, както много селища по време на въстанието.

Българският народ има завидна историческа памет и той никога не може да забрави бунтовния април 1876 година, когато най-будните селища въстанаха не за спасение на църквата, а за освобождение от турско робство и бяха удавени в кръв, а Батак беше изгорен до основи и по-голяма част от населението избито. Остава да стърчи единствено каменната църква, която става известна като историческа.
България е осеяна с паметници и паметни плочи, защото нашият народ е водил много битки през вековете. Но мавзолеят костница в Батак е най-величественият паметник – символ на смъртта и безсмъртието на въстаниците от април 1876-а, платили с живота си цената на свобода – най-съкровеното благо на човека.

В огъня на борбата баташките въстаници и техните съратници от Четвърти революционен окръг презряха смъртта, минаха през зандани, лекуваха рани, за да възкръсне България. Тяхното велико дело бе наречено „епопея“. И в нея най-завидно място заема славният и героичен Батак. Неслучайно патриархът на българската литература народният поет Иван Вазов отбелязва: „Излишно е да прибавим, че без Батак нямаше да има свободна България”.
Априлското въстание в Батак роди горди и велики синове и дъщери на българския народ, чийто чутовен подвиг продължава да предизвиква гордост и възхищение в умовете и сърцата не само у българите, но и на всички народи по земята. Със своята саможертва Априлци доказаха на Европа и света, че са достойни чеда на България и родината им ще пребъде.

Авторът на статията е родом от Батак – наследник на хайдушкия и възрожденски род Керелови. Той е дългогодишен преподавател по български език и литература, понастоящем е председател на Културно-историческо дружество „Будител“ в Батак.


В категории: История , Горещи новини