Марин Кацаров е роден на 29 юли 1873 г. в Шумен. Завършва военно училище през 1895 г. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
След примирието през 1918 г. той, офицерите и войниците от полка, който командва, са взети за заложници при Дебър. Условията в лагера са много тежки, но подп. Кацаров най-много се тревожи за полковото знаме, което комендантът на лагера – френски капитан, иска да му бъде предадено като военен трофей. Марин знае, че никога българско бойно знаме не е попадало в плен, затова се ужасява само от мисълта, че байрякът на неговия полк може да бъде първият позорен такъв случай в нашата военна история.
Затова на 5 срещу 6 октомври 1918 г. взима знамето и го отнася в палатката, в която нощува. Сваля го от дръжката и го увива около тялото си. На негово място връзва две ризи и ги покрива с калъфа. На сутринта строява полка пред запаления огън и се обръща към офицерите и войниците с думите: „Храбри български воини, вие геройски се сражавахте за свидното ни отечество. Сега сме заложници, но има опасност да вземат знамето на полка и да го обявят за пленено. Затова аз реших, че по-добре е да го изгоря, отколкото да попадне във вражи ръце.“ След това хвърля дръжката с калъфа в огъня.
Месеци наред студува в палатката, защото иска да е сам, за да не би някой да види знамето. За всеки случай е приготвил шише със спирт и кибрит, та ако бъде открито, наистина да го изгори. От студа, лошата храна и тежките условия в лагера се разболява и поради това е освободен. На 11 май 1919 г. пристига в Разград, където е новата дислокация на полка, на който е командир.
Представя се на командира на дивизията в Шумен, с когото се познават още като курсанти във военното училище. Той обаче го посреща много хладно и му казва, че при това положение, има предвид случая с изгореното знаме, едва ли ще може да разчита да остане командир на полк. Тогава Кацаров сваля куртката си и изважда знамето.
Дивизионният командир прегръща Кацаров и му казва, че е герой. Нарежда да донесат дръжка, на която закачат байрака. Почетната рота е строена и извикват свещеник, който да освети знамето. Когато офицерите и войниците от почетната рота узнават как е запазено знамето, понасят подполковник Кацаров на ръце. Случаят става известен на новия цар Борис ІІІ и с негова заповед на 5 юли 1919 г. Кацаров е повишен в чин полковник, награден е с орден за храброст и вимпела „За опазване на бойното знаме“.
Цар Борис ІІІ иска да се срещне с героя, но все не му остава време. Това става чак през 1928 г., в навечерието на празника на войската – Гергьовден. След аудиенцията в двореца, следва цермония във Военния клуб, на която Мартин Кацаров е произведен в чин генерал-майор и е награден с орден „За военна заслуга“ с брилянти. Във военния парад на Гергьовден предвожда представителна част на шуменската дивизия.
Скоро след това е назначен за командващ Втора армия в Пловдив и на този пост остава 6 г. Освободен е от военна служба през 1934 г. поради навършване на възраст, когато вече е на 61 г., а според устава генералите служат до 60 г. Цар Борис ІІІ му предлага да го назначи за свой военен съветник, но Кацаров благодари и отказва.
Той се включва в Съюза на пострадалите от войните и отделя средства от пенсията си за тяхното подпомагане. Изнася сказки в армията, в училищата, пред студенти, граждани и селяни, след което ги приканва да направят волни пожертвувания за пострадалите от войните и техните семейства. Така преминават 10 г.
В началото на ноември 1944 г. е арестуван с обвинението, че е бил царски генерал. Прекарва 3 г. в затвора без съд и присъда. Там се разболява и затова е освободен, но вече е късно. Със съсипано здраве, останал без средства за лечение, преживява само още 2 години и умира на 1 април 1949 г.
Опазеното от него знаме сега се намира във Военноисторическия музей.
