В родното ми село Мокреш дворът на Дронзини беше срещу нашия. Всяко лято професор Теофил Дронзин идваше с жена си и децата и ние си измисляхме безкрайни игри в този нескончаем двор, който понякога наричаха „казарма“. Навсякъде из него се носеше дъх на стара слава – стопански постройки, кухня, работилница, големи делви, някога пълни с мед и маджун, огромни кошове за царевица...
И всичко е било дело на един човек – Димитър Дронзин.
Той отглеждал чифт волове, два впрегатни коня, две биволици за мляко, 60 брави овце, свине, кокошки, гъски... И никога не е имал слуги. Само едно чобанче, което било като у дома си.
Убит е от първосигналните деветоюнци преди 90 години. Една особеност в това време на обикновена жестокост – убит бил не заради богатството му, нито за няколкогодишното му кметуване.
Убит бил заради невиждания авторитет, който сам си създал. Заради своята честност, благородство, отзивчивост и услугите и помощта, които оказвал на всеки нуждаещ се.
Заради това, че развил в Мокреш невиждано благоустройство и за това, че изградил у съселяните си нови нравственост и морал.
Една исполинска круша (вече вековна) като стожер се извисявала над голямата му къща, в която вдигали глъч седемте му деца. А под дървото от изгрев слънце се разпъвала трапеза за цял взвод – кошнички с плодове, зеленчуци, манджа, вино, ракия. Пътната врата, само на десетина метра от крушата, винаги била отворена. Който и да дойде, първо сядал на трапезата, а после се заговорвало за работа. Димитър не връщал никого за каквото и да било.
Затова и после – и като кмет, и като мокрешчанин, казвал ли „Хайде", хората тръгвали след него като гвардейци след любим пълководец.
Всичко било дело на ръцете му. Сам си майсторил каруците – писаните, пеещите, в работилницата сам си приготвял муниции и всичко за нивата, а в пчеларството бил по-добър от професор.
Бил от ония чорбаджии, за които народният поет бе писал „богатия с парите"... За разлика от други в селото, като Миленко Георгиев, профукал за броени години 350 декара земя – то аргати, изполичари, чобани, слуги за жена му, а той – от заран с кабриолета в Лом, където цял ден го карал като турски бей.
Бай Иван Ботин, също мой съсед, ми е разказвал, че като седемгодишно момченце бил чобанин на Димитър Дронзин. „По-добре бях, отколкото у дома. Не ме делеше от децата си“ - подчертаваше той.
Дронзин е сред основателите на Земеделската служба в селото. Избрали го с пълно мнозинство – за него гласували и комунисти, и народняци, и радикали...
Кметувал без формалностите на закона – закон била думата му. А тя идвала само след разговори с всеки.
Захванал се с шосето – сам пръв тръгнал с волската каруца за ломни камъни и пясък до близката река Цибрица. След него – цялото село. От Лом и от Плевен идвали да видят това първокласно за онова време шосе. Същото сторил и за улиците. За полските пътища...
И с административната работа било същото. Всичко вършел на часа: жалби, молби, покупко-продажби на имоти, наследства – не оставял мокрешчани да ги скубят адвокати и съдии в Лом. Това било нравствено морална революция за съселяните му. Но ако се случи нарушение на закона, бил безкомпромисен.
Не цепел басма и на своите – жена му станала в махалата нещо като рода на „не съм от тях как` Сийке". Веднъж се върнал ядосан по обяд: Да знаеш – казал й, – аз цял ден съм из селото и не знам толкова, колкото ти. Да престанеш!
Заел се и с училищна сграда, защото селото имало стара слава с школо и учители. А бюджетът и тогава бил оскъден. Измислил: налози, икономии, доброволен труд, дарения, помощи...
До Девети юни 1923 г.
Новият властник наредил още през нощта: „Искам го вързан!“. Само че комшията Сандо Велков насила го отвел в дома си и го укрил в пресъхналия кладенец, въпреки че Дронзин се дърпал: „Нищо лошо не съм сторил, няма да бягам".
Отминали данданиите, прибрал се в дома си да сложи ред. Но през септември го натикали в ломските шлепове. Щял да бъде един от изкланите. Тогава пък приятели го скрили в трюма. Прибрал се с последните амнистирани през май 1924 г. Оставала му година живот...
След атентата през 1925 г. за него дошли двама конни ломски жандари. Обърнали къщата – търсели „документи за съучастие", всъщност каквото могат да окрадат... Не го оставили дори да се сбогува с жена си и чедата си. Успял само да каже: „Вече няма да се върна“.
Децата му двадесет години търсили гроба му – безкръстния. Истината се разбрала чак след Девети септември. Заедно с още петима другари по съдба били зверски убити, главите им отрязани, натикани в торби с камък и хвърлени в Дунава, а телата – в някаква яма. Дело на Мурад Турчина и пристава Сапунджиев.
Една от дъщерите му – баба Розка, доживя до 96 години. Синът му Теофил, военен лекар във Втората световна война, се отдаде на професията, стигна до професор във Военната медицинска академия, преподавател. Една от внучките му – Дешка, се омъжи за Ангел, внук на спасителя на Батак Петър Горанов.
От рода му е и Здравко Александров, художник, известен повече в света, отколкото в България, да не говорим за Мокреш, където оная нравственост и морал от времето на Димитър Дронзин отдавна са спомен далечен...
Всички отдавна са в София. Дворът „казарма“ остарява като галош, както остарява всяко българско село... Само вековната круша исполин все още се извисява над всичко и старее, но като катедрала, вероятно защото и в нея Димитър Дронзин е оставил душа и сърце и тя го е запазила...
