„Зелените патрули“ са имали за цел да бдят за възникването и предотвратяването на пожари
Автор: Станко Михайлов
През лятото на 1978/9 г. неканен влязох в кабинета на председателя на Софийския градски съвет на Отечествен фронт и зам.-председател на ЦС на ОФ Тодор Киров. Тогава пред входовете нямаше днешните охранители, заплашително размахващи със сурови лица палки и белезници, нито пък решетки, скенери, рентгени. Пристъпих и застинах притеснено. Защото в момента при него се бяха вече насъбрали 7-8 мъже, очевидно за някакво заседание.
Моят приятел седеше зад бюрото си вглъбен и с делово лицеизражение. Щом ме съгледа на вратата, той скочи пъргаво и се ръкува с мен, извинявайки се, че започвал заседание. При все това ме запита важно ли е това, за което искам да говорим. Обясних му каква е идеята ми и той просия, като ме придърпа навътре към кабинета си.
„Другари, моля за няколко минути внимание – изрече той. – Това е мой стар съгражданин и приятел Станко Михайлов: кинорежисьор, журналист и писател. Той е дошъл да ни предложи една своя изключително важна идея – как да спасим България от пожари, бракониери, крадци и разсипници. Нека го чуем, преди да започнем с нашата работа“.
Започнах пред всички да излагам проекта си. Като споделих набързо замисъла му, заключих: „Предлагам към Отечествения фронт да се създаде Национално движение за защита на природата. По всички окръжни и околийски градове в страната, включително и София, да се изградят щабове от доброволци – млади и стари, мъже и жени, ученици, студенти и всякакви други, обичащи природата и милеещи за нейната цялост. Тази армия природозащитници трябва да бъдат снабдени със специални карти на инспектори с правозащитни правомощия да осъществяват по всяко време и навсякъде контрол над онези, които унищожават горите, палят, предизвикват пожари и пр. Всеки от тях ще трябва да носи със себе си и кочан с актове за парична глоба“.
Всички единодушно приеха идеята ми и буквално в същия миг Бюрото на ОФ протоколно реши без никакво отлагане още през първите дни да се създаде Главен щаб в София, като неотложно се отпечатат картите на инспекторите заедно с кочаните за съставяне на актове.
Правилникът за дейността на доброволните природозащитни отряди и командите „зелени патрули” бе публикуван в ДВ, бр. 93 от 1979 г.
Но как завърши цялото това замислено от мен национално природоопазващо дело и колко години просъществува – не знам. Чувах само при честите ни срещи с възхита от моя приятел Тодор Киров, че Националният комитет вече активно функционирал в цялата страна и обхванал членска маса от хиляди инспектори.
Не знаех също и как после е бил създаден клуб „Екогласност“, ръководен от актьора Петър Слабаков, Александър Каракачанов, поетесата Блага Димитрова, писателя Георги Мишев, Нешка Робева и др. Случи се няколко пъти да ходя на техни сбирки в Софийския университет. Ала още в първите мигове разбрах, че той няма абсолютно нищо с моите идеи. Защото клубът бързо се трансформира в политическа формация с открити користни цели, а не да защитава екологичните проблеми на страната. Пролича, че целта на всички е да се заиграят на репресирани, дисиденти и пр., със закодираната амбиция да стават утрешни лидери, депутати, кметове и пр. (и наистина скоро след това Петър Слабаков стана депутат във Великото народно събрание, Каракачанов – столичен кмет, Блага Димитрова – вицепрезидент и т.н.).
Оттогава бяха изминали вече повече от 12 години, когато през лятото на 2001 г. страната ни буквално започна да се задушава от безчетно възникналите пожари по гори, села, планински масиви, стърнища и пр. В продължение на месеци (предизвикани случайно или съзнателно причинени) това бедствие не спираше и ме обхвана ужас.
И как не! Та гори България! Страната и народът ми се душат от пламъци и дим. Вековните ни гори бяха изпепелявани от колосалните стихии на пожарите. Огромни планински територии, редки животни, заедно с хора, къщи, складове, фабрики – всичко за броени часове се превръщаше в пепелища.
Цели армии от пожарникари, войници, население, ученици и всякакви други доброволци с пожарогасителна техника, хеликоптери и какво ли не осъмваха и отново замръкваха сред пожарищата и отровния дим, в истинска геройска битка за тяхното погасяване и спасяване на хората, животните, къщите, имуществото.
И тогава започнах пак да мисля как мога да помогна, та поне малко да се ограничат, ако не и окончателно премахнати, тези огромни опустошителни пожари с невъзвратими поражения и материални загуби. А заедно с това как да се създадат работни места за 10-15 хиляди души.
Накрая написах проекта и още на другия ден поисках по мобифона спешна среща с новоназначения министър на екологията и водните ресурси Долорес Арсенова. С нея дълги месеци бяхме в една избирателна листа за депутати в 39-ото НС. Виждахме се ден след ден. Давахме си неприкрит израз на взаимно уважение, доверие. Така че можех ли да не споделя първо с нея идеята си.
Тя веднага прие и в уречения час двамата с асистентката ми Диана Димих се озовахме в кабинета й. Подадох й проекта ми и тя започна да го чете. Не свалих очите си от лицето й, по чиито реакции опитвах да разбера дали възприема и се вълнува от текста, или ще го отмине с чиновническа безтрепетност, тъй добре позната ми до тягост от години.
В проекта си предлагах през най-опасните за пожари летни месеци и райони в страната да се създадат щатни охранители – поне 10 000 въоръжени здравоспособни мъже, които на смени да бдят за възникването и предотвратяването на пожари. Те трябваше да бъдат оборудвани със съобщителна и транспортна техника – радио- и мобилни телефони, велосипеди, мотоциклети, коне и пр...
След като го прочете мълчаливо, министърката отрони, че предложението заслужавало внимание и ще го внесе без отлагане за вземане на процедурно решение по въпроса. „Но, пари, пари откъде? – запита тя изведнъж. – Ами оборудване, техника, оръжие?“. „Как откъде? От армията и от полицията – отговорих експресивно. – Чудят се къде да го дяват. Складовете са пълни с оръжие, с коли, с мотори, телефони...“
Като разменихме още мисли по някои актуални въпроси, свързани с парламента, предстоящите срещи с координаторите и пр., се разделихме с приятелска сърдечност. А преди да се сбогуваме на вратата помолих да ме държат в течение с взетото решение, независимо дали то ще е положително или отрицателно. Тя обеща, но за мое съжаление потъна в месечно гробовно мълчание. Но и аз не я потърсих повече за разговор. Дори няколко пъти съзнателно я отбягвах в парламента, когато се изправяхме по коридорите пред неизбежна среща.
Така хладината, която наложих помежду ни, продължи цели осем месеца. Министърката продължаваше да не казва нищо до 6 април 2002 г. при учредителния Конгрес на НДСВ в НДК, на който участвах като делегат от кандидатдепутатската си листа на 39-ото НС. Понеже седяхме на един ред, накрая не издържах и с укорен тон я запитах какво става с внесения ми проект? И защо мълчи?
Тя смръщи чело с израз, че не си спомня за какво й говоря, а после по детски чаровно се усмихна, отклонявайки въпроса ми с думите, че била страшно уморена... И отново нито вест, нито кост от нея.
Затова се отказах повече да се интересувам от този въпрос. И сигурно нямаше да отворя дума на тази тема, ако на 20 декември 2002 г. не прочетох във в. „Стандарт” следното съобщение: „Българският патриарх Максим отслужи вчера молебен за горските стражари. Облечени в нови униформи, 300 горски се строиха пред храм-паметника „Св. Александър Невски”, за да бъдат поздравени от премиера Симеон Сакскобургготски.
Той им пожела този ден да се превърне в празник на горските стражари и да доведат борбата с бракониерите до край. Земеделският министър Мехмед Дикме показа на премиера новите 40 автомобила „Нива” и 30 джипа УАЗ... С нови униформи, натовски модел, ще бъдат облечени всичките 2700 горски стражари. Освен автомобили, на горските са осигурени и 370 мотоциклета, 1300 пистолета „Макаров”, 50 броя гладкоцевно оръжие тип „помпа”, 1100 мобилни телефона, 11 очила за нощно виждане, 4 моторни лодки и 130 моторни триона...”
Е, не крия, че изпитах върховно човешко и гражданско удовлетворение, че вече са назначени няколко хиляди платени и въоръжени горски охранители, снабдени с необходимата техника за пряка комуникация при възникнал проблем, както бях предложил. Но заедно с това възникна и един подозрителен въпрос: ако моят проект бе послужил за основа на това решение или е бил дублиран с друг сходен, в което дълбоко се съмнявам, тогава защо Долорес Арсенова не ми се обади поне от кумува срама да изрече поне едно „благодаря“?!
Питам се и през всичките тези години на никой от тези, които бяха на държавна хранилка, не му текна идеята да направи това, което предложих на Тодор Киров в Отечествения фронт, а после и на министър Долорес Арсенова?!
