И до днес връщането към трагичния завършек на поета Христо Банковски с неговото самоубийство ми причинява болка. И не бих разказвал за него, ако той не докосваше темата за човешкото равнодушие и бягство от чуждото страдание, каквито тогава неволно проявих и аз към този млад и талантлив поет, отразил с гибелта си жестокостта на времето ни.
„Смъртта е безкрайна и непрогледна висина, до която човешкият разум никога не достига.
И всеки опит за проникване в нейното тайнство е нелеп, налудничав и греховен. А човекът става още по-нищожен, когато от низините на своя духовен мрак иска да прозре възвишението на божествената неразгадаемост. И тъкмо поради това – плод на ограниченото познание на човешката душа и на смъртта ние често даваме погрешни оценки и още по-погрешни присъди за тях“ – написах през май 1992 г.
Забулени в тази мъгла, можем да внушим неверни представи за смъртта на поета Христо Банковски, каквито вече – волю-неволю – някои негови приятели правят в устни и писмени коментари. Един пример за проникване в недостъпния душевен свят на поета, с неприкрито внушение, че Банковски намира трагичната си гибел не умишлено, а следствие на фатална случайност, е възпоменателната статия „Виждам планина” от Йордан Милев, поместена в „Литературен форум” през 1991 г.
С Христо Банковски се запознахме във в. „Народна младеж”, когато през годините на младостта заедно обикаляхме различни редакции и издателства, търсейки мястото си сред другите вече „изгрели” с първите си литературни изяви млади творци. От тогава до смъртта му през 1976 г. с Христо се срещахме и разминавахме по улиците стотици пъти. Но никога тези случайни срещи с кратък разговор за едно-друго не оставяха усещане (поне умен) за някакво особено преживяване.
С него не бяхме повече от добри познати. Без да го отбягвам, но нито и да го задържам с излишна бъбривост, при всяка наша среща с него се стремях по най-естествен начин да поддържам трайното ни взаимно внимание. Затова никога не му налагах присъствието си, нито пък исках да го превръщам в изкупителна жертва на свои душевни терзания.
А имаше толкова много да си кажем и изплачем един другиму през онези изтерзани години. Нямахме постоянно жителство и квартира, осигурена и добре платена работа. Нямахме семейства, любими, пари, нито творческо удовлетворение… Колко отровни жила носехме в сърцата си, побити от коварни и безчовечни хора!
Ала злото винаги безжалостно спохожда тъкмо тези, които най-малко го заслужават. Сред тях – най-много от всички, струва ми се, беше и поетът Христо Банковски.
И до днес не мога да се освободя от чувството на вина, че към този горд и печален самотник не пристъпих с онази вродена в естеството ми сърдечност, която винаги (но не всекиму) съм давал на познати и непознати и която смятам за единствен мой Божи дар.
През един делничен следобед – малко повече от месец преди смъртта на Христо, отново се срещнахме в градинката пред Военния театър. Като по някакъв белязан знак или предопределеност, най-честите ни срещи ставаха именно в тази градинка и точно на определено място: пред няколкото сребърни ели откъм страната на театъра и малката чешмичка пред тях.
Не всякога имахме готовност да разменим помежду си дума-две и понякога се разминавахме само с едно „Здрасти. Как си, какво става?”. Обаче при всичката недоразкрита докрай близост между двама ни, като че всеки от нас изпитваше потребност да изрече на другия поне няколко оскъдни, но добронамерени думи и да се раздели с успокоено сърце, че е срещнал свой събрат по съдба.
През този именно мартенски или априлски ден на 1976 г., изчистен от мъгли и сажден дим и осветен от топли лъчи, които у всеки печално устроен човек пробуждаха духа за борба със скърбите и неуспехите, неочаквано иззад боровете изскочи Христо.
Деляха ни десетина метра, които с всяка крачка стремително намаляваха. Той се движеше към мен нервно забързан и леко приведен, като твърде забележимо олюляваше тялото си, сякаш напразно се стремеше да запази равновесие и да върви в права посока.
Когато приближи на крачка-две от мен, внезапно спря, простря решително нагоре дясната си ръка и без поздрав или някакъв друг звук, изрече с неопределена закана: „Ще се убия, да знаеш… Ще се самоубия. Ти си много добър и честен човек, затуй искам да го знаеш. Няма да се оставя. Ще се убия, ще видите“ – и също тъй неочаквано се устреми по пътя си.
Целият му скръбен израз и трескав поглед, с пречупено по средата тяло и вдигната като за заклинание ръка издаваха неконтролирана решимост. По думите му – тежки, неопределено ропотни, строго предупреждаващи и обвиняващи, можеше да се усети, че той с усилие надмогваше носения ужас пред онова, което бе решил да извърши.
Малко повече от месец след тази среща с Христо прочетох с пресъхнал дъх върху стената, където беше книжарницата на Съюза на българските писатели на ул. „Ангел Кънчев”, самотен некролог, известяващ с неопределена загадъчност за внезапната му смърт. Как беше настъпила тя и какви обстоятелства я предизвикаха – така и не узнах. Чух само от някого, че в нетрезво състояние бил паднал от балкона.
Мнозина се опитваха да внушат, че Банковски не се е самоубил, а е загинал случайно. Когато описва детайлно предполагаемото падане на Христо през злокобната утрин на 21 май 1976 г. от деветия етаж на Международния дом на журналистите във Варна, Йордан Милев пише: „Парапетът на балкона ми изглеждаше по-нисък, отколкото привичната стандартна височина. И когато преди малко се навеждах над него, имах усещането, че и аз ще полетя надолу. Забелязах тогава, че вдясно бакъреният обков беше почти изкъртен. Явно поетът със сетни сили се е мъчил да се задържи в „пак тоя упоителен живот”.
Можем да се съгласим, че изводът на Милев звучи като достоверен и логичен. Известни са не един или два случая, когато при днешното панелно и необезопасено строителство, с ниски и клатещи се перила на балконите, са падали и други. Сигурно и аз щях да приема подобно съмнение за убедително, ако нямах устната декларация на самия Банковски, че ще се самоубие.
Отваряйки черното куфарче, намерено край леглото при огледа на стаята след смъртта му, Йордан Милев отбелязва: „Заприлича ми на черна кутия, която откриваме след самолетна катастрофа. И какво имаше в нея: черно бельо, черни чорапи, две черни химикалки, черен бележник…”
Всички лични вещи на поета били все в черен цвят. Не означава ли това, че той съзнателно е полагал своеобразен траурен знак като израз на своя гнетящ и тъжен творчески път? Не означава ли, че в предела на житейския си завършек е оставил безмълвен белег за своята печал? Не означава ли, че сбогуването си с живота Христо е искал да извърши с черния символен знак на смъртта, знаейки че няма да има нито една ръка да постави погребален креп над гроба му?
Въпреки всичките ни усилия, „смъртният идол” на поета ще остане вечно неразбран, необяснен и загадъчен като мъдрото тайнство на смъртта. Защото за нея се иска притежание на друг разум, който живите нямат. С него са дарени само прекрачилите отвъд, сред които е и светлият страдалец Христо Банковски.
Неразгадаема е чертата, отделяща само с една крачка горчилката на живота от бленувания покой на отвъдното. Тази крачка, която само най-изтерзаните души правят сами...
Да, бяхме още в зенита на „светлия хоризонт” на комунизма и не можеше да се говори за душевни страдания, депресия, самоубийства, насилническа смърт и пр. Отнесеше ли се подобно деяние като това на Банковски към тази зорко пазена идеологическа догма, означаваше признанието, че те могат да бъдат валидни за обществен строй като комунистическия.
Христовият приятел Рангел Златков разказва как веднъж поетът го попитал: „Какви добрини направи днес?”, на което той отговорил шеговито: „Добрини малко – лошотии колкото щеш”, след което Банковски добавил: „А Демокрит е казал, че човек трябва да бъде добър или да подражава на добрите“. В своя спомен, публикуван във в. „Пулс“ през 1982 г., Златков казва: „Такъв беше Христо Банковски – талантлив в отношенията към хората, обичлив. Често ние, неговите приятели, си казвахме: „Да имаме Банчовата доброта!”
За него добротата беше неизчерпаема, защото винаги се усъвършенства, придобива нови измерение съобразно епохата и времето. Но към нея трябва да се стремим. За Банчо, както го наричаха приятелите му, максимата беше: „Вграждай себе си в добрини”.
