Помещението, по-точно двете продълговати стаи, свързани с декоративен портал, беше по-скоро библиотека, защото лавици, препълнени с книги на всички европейски езици, покриваха стените от пода до тавана. До прозореца – неголямо бюро, купчина ръкописи, неизменната пишеща машина и препълнен пепелник. Отсреща – кожен диван, патиниран от многобройните си посетители. И толкова.
Казват, че най-добрият начин да си изградиш мнение за един човек е да разгледаш библиотеката му. Но това беше кабинетът на Петър Увалиев в Челси, Лондон! Как ли бих посмял аз да си изгадя мнение за него? Все пак не издържах на изкушението и хвърлих поглед към полиците. „Българската секция” се оказа огромна! Липсваше само копие на Рибния буквар или поне не го намерих.
„ А, моята малка България ли гледаш – чух зад себе си мелодичния глас на домакина. – Е, всички знаят, че българщината ми е голямата любов и големият инат. Ама с този инат търся само това, което може да бъде похвалено, показано на другите като имане. Виж, глупаците напротив – все търсят как да осмеят, да омаскарят родината си, ама забравят, че така първо унижават себе си”.
Честно казано, стоях на дивана срещу последния българин, дошъл сякаш направо от Ренесанса, и още не си вярвах. Петър Увалиев или Пиер Руф, както пишеше на европейската му картичка, беше работил и дружал с Марсел Паньол, Марчело Мастрояни, Карло Понти, Ромен Гари и кой ли не още. Почетен лектор на американски и английски университети, превел на френски и италиански Пенчо Славейков, Теодор Траянов и Стоян Загорчинов, а аз му бях донесъл няколко броя на вестник „Демокрация” с мои дописки и толкова много се гордеех.
„Следя вестника ви доколкото мога – прие подаръка ми Увалиев– но да ти кажа, не сте на прав път. Демокрацията не е омраза, а култура, познание, квалификация, ако щеш. Това е истинската й цена. Защото страна, в която можеш всичко да кажеш, може и всичко да се случи. Ако сеете непрекъсното остракизъм, как ще продължите да живеете заедно? Вечно ще се зъбите през стобора ли? Не става така! Но ви разбирам. Аз имах щастието да не преживея тези тежки години в България, а вие сте ги изстрадали. Обяснимо е. Да видим сега как ще я караме по-нататък!”
Този неповторим за мен следобед продължи дълго. Дотолкова, че започнах да се чувствам като крадец на ценното му време. Да припомня, че това беше през далечната 1990 г. Дотогава, по сполучливия израз на един колега, България се делеше на две – тези, които слушат есетата „Пет минути с Петър Увалиев” по Би Би Си, и тези, които не ги слушат.
„За мен – запали нова цигара събеседникът ми – микрофонът е като глухарче. Духвам в него думите си и то ги пуска по вятъра, разпилява ги до слушателите. Важна е интонацията на гласа, паузите, акцентите – всичко. В един написан текст това няма как да се предаде и съдържанието, мисълта на автора се губят. Просто не е същото”.
Вече трябваше да си вървя, въпреки че като всеки жаден не можех да се наситя на излъчването на този човек. Разликата между нас тогава, пък и сега, беше светлинни години, но той нито за миг не прояви неуважение или ирония към чуждото мнение. Напротив! Приятелски, скъсявайки всички разстояния, ми обясняваше къде греша в позициите си. Не записвах, разбира се. Но всичко остана като гравирано на камък в паметта ми.
Май е време да кажа как стигнах до „Малката България” в Лондон и неголямата група българи имигранти, които се събираха там. Между тях, по каприз на съдбата бе и братовчед ми Аструк Калев. Той бе напуснал България веднага след Войната и уви не се бяхме виждали лично. Той беше невъзвръщенец, а аз, простете ми отклонението, нямах честта да принадлежа към златната кохорта от елитни журналисти, на които бе разрешено да пътуват „на Запад”. Бяхме разменили няколко снимки и честитки по празниците без излишна информация. Сега бях дошъл да видя другата част на семейството си, а попаднах там, където не бях и мечтал да попадна.
Друг общ приятел и член на групата бе Пашанко Димитров –колега на Увалиев от българската редакция на Би Би Си и челист в оркестъра на радиото. Тук пак трябва да отворя една бърза скоба, защото човеколюбието на Увалиев не се декларира, а доказва. Пашанко беше преживял едно нещастие и двата му крака бяха ампутирани до коленете. За витален човек като него това е по-лошо от смърт. Тогава Увалиев му подарил колекцията си с материали за цар Борис III и за останалите членове на царското семейство. Тикнал му машината под носа и едва ли не насила го извадил от депресията. По-късно и другите приятели му предават каквото имат по темата и резултатът е няколко книги, които правят чест на всяка библиотека.
Гостуването ми продължи близо месец, затова и срещите, на които присъстваше Увалиев, се умножиха. До тях, в сутерена на ъгъла, имаше малко френско бистро, където той канеше мъжките си компании. Даже май имаше запазена маса. Атмосферата бе непретенциозна, клиентите – малко и тихи. Идеално място да се бистри политика.
Мисля, че една от любимите му теми беше Съединението. Всички бяха познавачи на историята ни, но този ден нещо зациклихме. Както се казва: трима души – пет акъла. Накрая Увалиев скочи, завтече се до кабинета си и се върна с енциклопедията на братя Данчови. Оказа се, че бе сгрешил едно име. Прочете ни пасажа на глас и сложи спокойно книгата на съседния стол. Никога не бях виждал човек така да губи достойно. Видимо, това също е сила, дадена само на истински свободния ум...
Бях дошъл в Лондон и с една тайна надежда – да се опитам да си намеря работа в Би Би Си и да остана в Англия. Недоизрекъл още идеята си, Увалиев сам ми предложи да ми уреди среща с шефа на екипа там. „ Ама мисля, че нямаш много шансове – намигна ми през блясъка на очилата си той. – Откакто екипът се смени, атмосферата там доста се е променила”. Опитах, разбира се, и някои детайли бързо ми подсказаха, че мястото ми не е там. Но как да забравя жеста му!? Заложи авторитета си срещу няколко посредствени дописки. Особено на фона на познатото ми родно шуробаджаначеството.
След няколко дни някой от компанията им направи у дома си българска вечеря, благодарение на бутилката троянска сливова и пакета чубрица, които бях донесъл, та разговорите пак тръгнаха по познатите пътеки. Изненадах се, защото мислех, че хора, които са в Англия от половин век и повече, все имат да си говорят и за нещо друго. Пък и Увалиев тъкмо приключваше прочутия си труд „Търнър – структурален анализ”. Но за него говорихме друг път, за което още веднъж му благодаря. Уви, посмъртно.
Сега отново се разискваше бъдещето на България и Короната. Преди време благодарение на Христо Куртев бях ходил в Мадрид при Н.В. Симеон II за едно дълго интервю и бях повече от въодушевен. „Не си правете идоли от живи хора – отново прозвуча трезвият глас на Увалиев. – Това е най-сигурният начин или да пострадате, или да се огорчите. Който сее илюзии, често жъне разочарования. Нека да се върне, пък ще видим.”
А на моето учудване, че не спират да нищят темата България, той сякаш ми предсказа бъдещето: „Ако излезеш, ще видиш, че ще се чувстваш много по-свързан с Родината. Трябва да умееш да се радваш на малките, простите неща от живота. Защото имиграцията е изпитание за ума, но и за сърцето. Както при любовта. Забравяш лошите моменти и помниш само хубавите. Понякога идеализираш спомените си, но и това е част от магията, наречена носталгия.”
Времето и станалите с мен „малки промени” отново доказаха, че този човек рядко греши в преценките си.
Наскоро Петър Увалиев щеше да навърши сто години. Съпругата му – проф. Соня Руф, и дъщеря му подариха на Софийския университет личния му архив. На входа на родния му дом бе поставен барелеф с лика му. Политици и учени държаха речи за делото му. Присъдиха му и награди.
Те на Него!? Но в политиката човек трябва да приема какво ли не. Даже и това. А дали уроците, които той даваше в беседите си, книгите, статиите и частните си разговори на чаша червено вино са стигали винаги до добри слушатели, това не се наемам да кажа. Но много бих искал това да е така.
