Как точно е загинал Христо Ботев

Автор: Стефан Станев

Продължение от миналия брой
За да извърши каквото и да е престъпление, човек трябва да има някаква причина, която го предизвиква към това. В правото това се нарича мотив на престъплението.
А ситуацията в онзи паметен 20 май 1876 г., когато загива Ботев, е следната: води се сражение между останалите живи 150 четника и голяма войска от черкези и башибозук. Надвечер то бива прекратено. Съгласно законите на Корана и турските военни традиции, след залез слънце турската армия се оттегля.
Четниците, уморени от целодневните сражения, също последват примера им и прекратяват боевете.

По-голямата част от четата се отправя към близкия извор, който е посочил един познавач на местата от Ботевата дружина. Христо Ботев, Апостолов, Перо, Димитър Тодоров – Димитрото, Сава Пенев и Никола Обретенов остават малко назад, до една скала, където според Обретенов се свиква щаб.
За гибелта на войводата той пише следното: „ Ботйов се изправи с целия си ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата и в това време откъм изток, от тази страна, където беше нашата чета, изгърмя една пушка, без да видяхме кой стреля, и Ботйов политна да падне на гърба си.”

Действително ли обаче е свикан щаб?

Несъмнено е имало животрептящи теми за разискване, свързани основно с маршрута на четата. Обаче хората, които са около Ботев в този момент, не представляват фактическото военно ръководство на дружината, съставено от Войновски, Спас Соколов, Петър Ванков и Петър Йорданов. Всички те са доста далече от споменатата групичка.
Отношенията между Ботев и Войновски са охладнели заради разминаването им в позициите за придвижване на четата. Това обаче не е аргумент да бъде свикано щабно заседание без участието на военния стратег Никола Войновски. От военно гледище тъкмо неговите знания дават възможност дружината да остане невредима след две възлови сражения.

Имало ли е организирана засада от турска страна, която е целяла убийството на войводата?
Сигурно звучи логично турците да са целели фактическото ликвидиране на войводата. Убиваш най-видната фигура в йерархията и обричаш останалите първоначално на хаос, а впоследствие на гибел.
Обаче Априлското въстание вече е било потушено и никой не си е правил илюзиите, че малобройната чета може съдбоносно да преобърне хода на събитията.
Турската армия е била с огромно числено превъзходство, а при опасност от разгром би получила солидно подкрепление от близките села и градове.

Ботевата чета е имала два възможни пътя: към Панагюрище, където вече въстанието е потушено, и към Сърбия, където би изчакала нов момент за действие. Подведени от хъшовски ентусиазъм и безрезервна наивност, някои четници неистово са вярвали, че въстанието не е потушено. Ботев обаче справедливо е бил на противното мнение.  Именно със своя авторитет тъкмо той, а не Войновски или Обретенов, би повлиял на останалите четници.
Обаче за турската армия е било без значение кой път ще поеме четата. Опасност османците да бъдат разгромени тъй или иначе не е имало.

При сражението на Милин камък турската армия е имала възможност приблизително да установи броя на четниците, а и по всяка вероятност е била наясно с липсващата помощ от Враца. Това благоприятно за тях стечение на обстоятелствата едва ли би ги мотивирало да изпращат наемници, казано със съвременен изказ.
Пък и логически погледнато, присъствието на няколко черкези във вражеската четническа територия би им гарантирало сигурна смърт. Нали гърмежът ще ги издаде в крайна сметка.  Защо им е да рискуват?
Нека се спрем и на друг важен въпрос:

Къде е ударен войводата?

Обретенов твърди, че Ботев е уцелен в сърцето.
„Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна пронизан в сърцето, без да каже нито дума, само изхърка.”
Димитрото, който е бил на няколко крачки близо до Ботев, разказва следното:
„Той бе улучен в челото. Всички, които бяхме наблизо до него, хвърлихме по едно клонче върху горещия му още труп. Това му беше погребението.”

Същото потвърждава и Йордан Кършовски: „И тогава започна битката часа от 9 до вечерта до 8 часа. Тамо загубихме войводата Ботев, който го удари един куршум в челото.”
Друг четник, който също като Кършовски не е присъствал на убийството, твърди: Не видях как точно е убит Ботев, другарите ми казаха, че куршум пронизал челото му и той паднал.”
Дори братът на Христо Ботев, бъдещият генерал Кирил Ботев, разказва, че е научил от четниците, че Ботев е ударен в челото.

Димитър Икономов, член на щаба на четата, отбелязва: „Отидох на лобното място и сварих го в предсмъртна агония. От други научих как е станала тази печална случка като изсвирила тръба в лагера на турците Ботйов полюбопитствал да види, ала в този момент пукнала вражеска пушка, един куршум се забил в челото му, той паднал на земята и вече нищо не продумал. Алена кръв шурва от раната му. Дълго време не можахме да се бавим на това опасно място.”

Впрочем Захари Стоянов също твърди, че Ботев е ударен в челото. Но на въпрос, поставен от будната общественост защо в неговата версия Ботев е улучен в челото, той отговаря: „За по-голям ефект”, вероятно бранейки Обретенов.
Редно е да попитаме защо се е получило толкова фрапантно разминаване между спомените на Обретенов и тези на останалите четници?

Може би е бил ударен и в сърцето, и в челото?

Ако действително е стреляно два пъти, екзекуцията не би могла да бъде „случайна”, още повече пък дело на черкезин. Щом е стреляно от храстите (при всички случаи на сравнително близко разстояние), Ботев би трябвало да се повали незабавно, без значение дали е ударен в сърцето или в челото. При тези обстоятелства той не би могъл да се задържи прав. В спомените си Обретенов заявява, че след първия изстрел в сърцето той и Георги Апостолов били поели тялото на войводата. В такъв случай откъде би могъл да дойде вторият изстрел, ако не от близко разстояние, тоест тъкмо от Ботевите съратници!
Толкова за съкрушителния изстрел (или пък два ?!)

Нека разгледаме един друг сериозно уличаващ факт.
След смъртта на Ботев Обретенов взема портмонето, часовника, бинокъла, компаса, картата и пет наполеона, а Апостолов – калпака с лъва, шашката и мундира.
По-късно Обретенов обяснява тези постъпки с целта им да се направи трупът неузнаваем, за да не се гаврят с него турците. След като отиват при останалите четници, Обретенов и Апостолов скриват ужасяващата вест за гибелта на войводата.

От това възникват два въпроса. Какво е направил Апостолов с мундира (военната униформа) на Ботев?  Би следвало да я изхвърли някъде, тъй като появяването с нея би предизвикала смут в четниците.
Не е ли било логично, от военно и морално естество, да се съобщи печалната вест за смъртта на войводата? Най-малкото, за да бъде избран нов. Твърденията на Обретенов, че са излъгали, за да не се отчая и обезкуражи четата, както и че четниците са разпръснати на групи и биха си помислили, че Ботев е в една от тях, звучат крайно неубедително и изобщо рисуват портрет не на четник, а не обвиняем в убийство.

Първо, защото на 20 май, когато е загинал войводата, четата е била още цяла. В следващите дни тя се разделя, с което възможността за успех окончателно изчезва.
Така или иначе, четниците биха разбрали в следващите дни за гибелта на войводата им. Логично е това да се случи възможно най-бързо, за да може да бъде избран нов предводител и четата да се структурира около него.
Голямата част от четниците  нямат бойна школовка и присъствието на войвода е от жизнено важно значение. Без наличието на такъв би настъпил смут и хаос, а оттам и окончателният разгром на четата.

И още нещо фрапиращо. Групата около Обретенов е имала предостатъчно време да погребе загиналия войвода. Все пак не е убит кой да е, а колосът на българската национална революция, нейният идеолог и водач! Цинично е това, че четниците са ограбили и зарязали трупа на своя водач!  

Други въпросителни моменти  

След като Ботев е прострелян, четниците не предприемат никакви действия. Дори и да приемем, че във вечерното време не биха открили извършителите, то най-малкото биха отговорили на стрелбата или биха се скрили, инстинктивно очаквайки нови изстрели. Нищо такова не се случва. Ботев е убит, съратниците му организират „погребение” , ограбват го и си заминават. Вероятно звучи цинично, но е самата болезнена реалност.

Още в същата вечер възникнало остро подозрение, че Ботев е станал жертва на заговор. То се е породило от противоречивите отговори на запитванията за това къде се намира войводата. Апостолов и Димитрото, типично за обвиняеми на разпит, дават силно откъслечни отговори: „Отиде напред, ще го догоним” (Обретенов); „Остана назад, ще ни настигне” (Димитрото). Неадекватността на Ботевите съмишленици остро демобилизира четниците и те се разделят на няколко групи.

Сега нека прескочим няколко години след паметните сражения на 20 май (1 юни) 1876 г. и да се пренесем в епохата след Освобождението.
Въпросът за гибелта на Ботев не излиза от ума на патриотичната общественост.
Обретенов има късмета (или участта) да доживее до 1939 г. и е разпитван до немай къде от будната общественост, търсеща отговори за дейността на четата и смъртта на Ботев.
Няколко момента от Обретеновата биография будят любопитство и съмнение.

В годините след Освобождението той е бил доста дълго време околийски началник във Враца, без да уточни Ботевото лобно място. Това прави чак през 1927 г., когато вече е 78-годишен. В същата година се включва във втората официална комисия по разследването на обстоятелствата около Ботевата гибел и самото лобно място. Изкачилият се за първи път след паметните сражения на 20 май 1876 г. по тези места Обретенов намерил и уверено посочил Ботевото лобно място. След толкова години!

От комисията, съставена от видни общественици и експерти – участъков инженер,  военен командир, познавач на местностите, се усъмнили в смайващата точност на иначе възрастния четник. В крайна сметка протоколът бил подписан с „особено мнение” от мнозинството членове на комисията.

Въпреки че не успява по съвестен и патриотичен начин да отговори на обществеността и дава силно противоречиви показания пред комисията от 1927 г., Обретенов все пак осребрява участието си в Ботевата чета. Бидейки близък до новата власт, личен приятел на Стамболов и участник дори в новопоявилите се масонски ложи, четникът е уличен във вземането на рушвет и в административно престъпление по служба, извършено, когато е бил окръжен управител на Русенски окръг.

А и обстоятелството, че е син на легендарната баба Тонка, години наред му носи едно своеобразно „алиби” пред задълбочените изследователи на Ботевата смърт.
И най-сетне трябва да си отговорим на въпроса: Кому беше нужно да предаде и убие Ботев?
Предателството като форма на индиректна омраза се мотивира от отрицателни чувства като завист, алчност и непоносимост. Обикновено предателят се ползва с безусловното доверие на предадения и в почти всички случаи предаденият е с по-висок авторитет от човека, който извършва предателството. Какво съвпадение само!

Войводата Ботев се е ползвал с безусловното доверие на четниците, включително и на Обретенов. Той е единодушно избран за войводата на четата. Изобщо авторитетът му е ненадминат. Обретенов също не е бил случайна личност и никак не се вписва в определението на Захари Стоянов за четата: „събрана от кол и въже”. Син на най-голямата и храбра революционерка баба Тонка, брат на участник в четата на Хаджи Димитър, а самият той е един от членовете на Гюргевския революционен комитет и апостол на Софийски окръг.
Безспорно една болезнено амбициозна личност. Този му характер се проявява и след Освобождението.

Освен това бил силно своенравен човек. Ето доказателствата – по време на пътуването с „Радецки“ Димитър Горов предлага на Ботев 400 наполеона, но войводата отказва категорично, като заявява, че на четата не са нужни. Обретенов от своя страна се представя за мним касиер на дружината и ги прибира.
В село Борован няколко четника отиват при местния чорбаджия, като го намират скрит в един долап, в който имало една конска торба с пари. Ботев изрично забранил те  да се вземат, но Обретенов ги прибира, като в спомените си твърди, че е бил касиер без пари?!
Тези два примера красноречиво говорят за нарушена йерархия, което в една армия, чета или отряд е съкрушително.

Какво иде да каже това? Онази легендарната завист към гениалното и недостижимото ли? Предателството на Салиери е добра илюстрация за влиянието на този порок върху човешкия мироглед. Лъжовните обяснение на предателите стигат толкова върхова точка, че в един момент дори самите те започват да вярват на думите си.
Инстинкт за самосъхранение, така да се каже. Обретенов го използва ударно след всяка нападка. Пише опровержения, публично напада личности, дръзнали дори леко да го обвинят.

На поведенческо ниво предателството се проявява в преднамерено вкарване в капан, поръчка за саморазправа,  разпространяване на злостни слухове. Не беше ли онзи „щаб”, свикан в късните часове на 20 май (1 юни) 1876 г. преднамерено вкарване в капан!
Чутовно деяние е предателството! Салиери убива гения до себе си, защото не може да понася онази съвсем мъничка разлика с него. А разликата между Ботев и останалите хъшове  е главоломна.

Какво сравнение да се направи на онази безкористна личност, отдадена тялом и духом на каузата с ентусиазираните хъшове, част от тях бъдещи крупни капиталисти след Освобождението. Разликата е драстична. Сигурно по тази причина Ботев е бил неудобен. Още в Румъния е бил мразен и следен. Няма как да е иначе. Творчеството му говори достатъчно ясно за целите, идеологията, разочарованията и надеждите на този титан на българщината.

А щампата „Има ли Христос, около него има и Юда” се полага с пълна сила и в случая с убийството на Ботев. Просто такава е съдбата, отредена на малцина.


В категории: История , Горещи новини