Разбойниците от преврата на 9 юни 1923 г.

Автор: Христо Красин

Един аспект от мотивацията за организиране и провеждане на Деветоюнския преврат, който почти не е анализиран, е разбойничеството в неговия политически образ. Всеки, който е разглеждал това явление, се впечатлява само от неговата социална мотивация като произход. А малка част от истината за провеждането на събитията от нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. е, че целенасочено се създава разбойничество, а съществуващата престъпност, онаследена от предишното управление се стимулира!

След като съставя правителството си през 1919 г., Александър Стамболийски подменя някои от ръководителите в средния ешелон на държавата със свои доверени хора, но поради липса на кадри на много места не успява. Така е и в Югоизточна България. Например в Егридеренска (дн. Ардинска) околия полицейски началник е Иван Маринов от Айтос, а негов заместник – Делчо Караминдов от Шуменско. И двамата са бивши военни, и двамата – върли привърженици на Военната лига. Ненавиждат дружбашите, както те наричат земеделците, мразят демократичните идеи и управление на лидера им.

В основата си възникването на разбойничеството е винаги социална проява, ала опозицията, която работи срещу Стамболийски, вижда в това и един политически инструмент за компрометиране на земеделското управление. Опозиционерите, ненавиждащи земеделския трибун, съзират в разбойничеството и един удобен начин за лично обогатяване. Така навсякъде по места, където са останали неподменени от земеделците кадри, се получават негласни инструкции – по всякакъв начин да се подпомагат „борците за демокрация”, както започват да наричат тогавашните мутри. Но това да се прави в пълна анонимност.

След Деветоюнския преврат проф. Александър Цанков, който е наясно какво представлява разбойничеството за една власт и как то я ерозира, обявява пълна амнистия. След изтичане на срока й далновидният министър-председател предприема тотално ликвидиране на мародерите. По подходящ начин се „освобождава” и от някои от съидейниците си, които са поддържали бандитизма.
Така се появяват именитите Копук Саид, Салимехмед, Сетерелията, Салих Ашков, Кафалията, Митьо Ганев и със сигурност още дузина имена на разбойнически главатари, всявали паника и ужас сред мизерстващото население.

Копук Саид
е роден в село Чубрика. Той предвожда банда от конекрадци. Доверени хора съобщавали кога, от къде и в каква посока ще потегли керван. Разбойниците заемали удобни пусии по маршрута и... керванът изчезвал. Не след дълго добитъкът се появявал, но из пазарите на Гюмюрджина, Дедеагач и Александруполис. Част от печалбата получавали околийския началник Иван Маринов и помощникът му Караминдов.

Когато Цанков обявява амнистия, Копук Саид я приема и започва легално работа при големият търговец на брашна в Кърджали Хаджи Вълчо. Той се надявал, че старата бандитска слава на новия му касиер ще стряска нередовни или хитруващи клиенти, каквито не били рядкост.
Но твърде скоро разбойникът се отдава на комар, като използва и чорбаджийски пари. Пропилява голяма сума. Хаджи Вълчо разбира и нарежда на хората си комарджията да бъде ликвидиран. Това бива сторено до една чешма край село Мишево.

Садък Ашков
е от село Цирковце. Набелязвал си е домовете на известни търговци и кехаи (собственици на големи стада овце). Обмислял внимателно ударите си. След обира се прехвърлял с бандата си в гръцко. Там разбойниците се отдавали на гуляи, комар и разврат, докато изхарчат последната плячка. После отново се връщали в България...
За разлика от Копук Саид, Ашков не приема амнистията. Четата му е преследвана с редовна войска, но безуспешно и властите обявяват голяма награда за главата на тартора й.

Тя съблазнява един бръснар, който е бивш член на бандата. Той се прехвърля в гръцко, където през това време бил Садък Ашков, и отново се включва в групата. При поредно бръснене, когато всички разбойници били мъртво пияни, бръснарят натиска бръснача и отрязва главата на разбойника. Бързо прехвърля границата, отива в Пловдив и получава обещаната награда. След това не се връща в родния си край, а се заселва в някое от селата в Софийското поле...

Салимехмед
е роден в село Чам дере. Той не подбирал плячката си и налитал на добитък, на всякакви дрехи, басми, обувки. Не подминавал кожи, брашна и жита... Керванджиите, които сновяли по тогавашните друмища на Югоизточна България, треперели от него.
Салимехмед се гордеел с явните си връзки с помощник околийския началник на Егри дере Делчо Караминдов.

Често се случвало двамата да влизат в местния хоремаг и пред погледите на останалите посетители да си пият заедно ракията. В същото време четата му се разполагала в задния двор на полицейското управление. Бандитите, насядали редом с полицаите, се гощавали с чеверме и гръцка мастика...
Разбойникът приема амнистията на Цанков. В гръцкото село Шахин избухва бунт, предизвикан от тежките условия на живот. Салимехмед отива като доброволец да участва в потушаването му. Там е и убит.

Сетерелията
е роден в село Устра, Джебелско. Бандата му обира не само кервани, но и напада пощи, магазини и домове на богати търговци. Разбойникът, единствен из между шетащите наоколо чети, отказва да плаща пая, „полагащ” се на Делчо Караминдов, помощник околийския началник.
Един ден в посока Устра се отправя група от десетина полицаи. Караминдов е решил да накаже „неблагодарниците”, но хората на Сетерелията били своевременно предупредени.

Край един кьошк в подножието на връх Калето устройват засада на полицаите и ги избиват. Оставят само един – старшията, който да поздрави с „добър ден” Караминдов...
След масовото избиване на полицаите разбойниците се прехвърлят в Гърция. Но водачът им – Сетерелията, остава в българско. Той получава информация, че едни местен хаджия държи злато в дома си. При опита си да го ограби, разбойникът е прострелян смъртоносно в слабините.

Кафалията
е роден в село Горно Прахово и е най-колоритният бандит, шетал из тези краища. Той бил човек на разгулния живот, но общо взето се е занимавал с ограбване на кервани. Само че предварително предупреждавал керванджиите, че за да минат през еди коя си негова пусия, трябва да си приготвят такса от еди каква си сума. Така се избягвали побоища и кръвопролития.

По същия начин „таксувал” и сватбите. Ако младоженецът откажел да си плати, рискувал младоженката да му бъде отнета и отведена в покоите на разбойника.
Кафалията се занимавал и с посредничество при женитбите. Срещу определена сума разбойникът доставял момата на посоченото място. С подобен случай е свързано и днешното име на Дяволския мост край Ардино. За неуспешно доставена мома разбойникът се оправдал с дявола, който уж живеел под моста и именно той му попречил. Иначе автентичното име на моста е просто „Римския мост”, а местните турци го зоват като „дженевиз кьопрюсю”.

Кафалията поддържал връзки с всички по-богати фамилии в района на Егри дере и близките околии. Често им гостувал и пирувал с тях канен или не. Ходел на сватби, където се веселял с дни. Бил личен приятел на помощник началника Делчо Караминдов и често бил посрещан в дома му.
Кафалията не приема амнистията. За главата му е обявена награда от двадесет хиляди лева.

Негов познат, работещ в тютюневия монопол в Егри дере, обаче решава да ги получи. На сватба в Горно Прахово разбойникът си пийнал доста. Бил без бандата си, защото смятал, че в родното си село е в безопасност. Легнал си късно вечерта сам в една стая в дома на младоженеца. Познатият от тютюневия монопол хвърля граната в стаята му. Но разбойникът, все още буден, я взема и я връща обратно. В сумрака обаче не улучва отвора на прозореца, гранатата се удря в перваза и отново пада в стаята. Кафалията е тежко ранен. Палачът му го доубива с револвер, взема главата му и получава наградата. После бързо се преселва в Турция...

След разгрома на Септемврийското въстание околийският началник Иван Маринов бил извикан спешно в Пловдив. Уж за ден, два, но той не се връща и след седмица, две, като за него нищо повече не се чува. Делчо Караминдов своевременно се ориентирал и побързал да се скрие в шуменските села. Но придвижвайки се уж нелегално, в района на Дуловската гара е застрелян от неизвестни.

Така всяка власт, след като поеме управлението, първо се заема „най-отговорно” с ликвидиране на наследената корупция, битовата престъпност и въобще бандитизма. Това винаги са били част от обещанията й пред избирателите. Когато обаче мине в опозиция, тя тихомълком започва да подкрепя престъпността, която и без това не е успяла да ликвидира.


В категории: История , Горещи новини