90 години след взрива в „Света Неделя“ знаем само 10 процента от истината
Автор: Борис Цветанов
Читателю, ако си мислиш, че 90 години след най-зловещия за своето време и десетилетия по-сетне атентат в света – този в столичния храм „Света Неделя“, при толкова много хартия, изписана за него, знаем 90 процента от истината, лъжеш се. Знаем едва около 10 процента.
Документацията е в основни линии фалшива, при все че в значителна част е базирана на истина. Друга част от фактите са манипулативни.
Зад атентата стоят съветските тайни служби – ГПУ и Военно разузнаване, съдейки по отчета на емисаря на Военното разузнаване „Георг“ до Ян Берзин, който се пази в Главно управление на архивите.
От страна на ГПУ се проявява заместникът на Джержински и бъдещ титуляр Вячеслав Менжински – високообразован фанатичен комунист, дворянин, поет, владеещ осем езика, супермайстор на сложни игри, в които марионетката никога не знае, че е кукла на конци, дори има самочувствието, че води играта (писали сме вече за него в „Десант“, когато ставаше дума за Марсилския атентат, б.а). Този въпрос още стои неизяснен, освен в изследванията на Андрея Илиев. Загадката е сривът на комунистическата партия в страната, където от 40 000 членове през 1923 г., те са едва 6000 през 1925 г., вероятно и по-малко.
Загадка е идеята за атентата и ролята на Георги Димитров, тъй като терористичният акт компрометира идеологията на ИККИ пред света. Не е тайна, че лично Сталин е искал разследване на случая, особено за ролята на Димитров. Той буди подозрение във всяко отношение – нека видим как ни го описва Коста Тодоров (луда балканска глава – по собствените му думи): „Димитров беше неузнаваем във Виена – винаги напарфюмиран и елегантен“.
Загадка е и поведението на БЗНС – като преди Девети ноември, и днес, благодарение на фалшификациите най-вече на Михаил Геновски и дворцовите историци, земеделският съюз все още минава за несъпричастен до главните идеолози на атентата.
На фона на този Гордиев възел, ние, които не сме Александър Македонски, ще се опитаме да го разсечем, като ще се спрем и на една дребна история на фона на „голямата работа“ (както нарича атентата Вълко Червенков), уверени, че голямата истина е в дребните неща.
Става дума за хладнокръвното нареждане на Петрини и Грънчаров за убийство на момиче и момче, които са годеници, за да не би полицията край тях да се добере до терористите.
Тъй като отнякъде трябва да започнем, закачихме се вече за Георги Димитров. Той става съмнителен за Менжински – човек със силно развито шесто чувство – с това, че бъдещият Вожд и учител всячески се опитва да прикрие активното си участие в подготовката за атентата. А за да поддържа форма сред шафрантии и във виенските кафенета и шантани, особено след щастието да е далече от параноидната шизофреничка Люба Ивошевич, трябват пари.
И ги намира заедно с Коларов – ИККИ излива като от Рог на изобилието долари за българската революция. Тия пари обаче се полагат на Коста Янков и Иван Минков, а те са неподкупни. Иначе, както казва през 1925 г. Бабен Соня, но не го пише в считаните и сега за меродавни спомени половин век по-късно: „за всяко нещо Коминтернът плащаше щедро на комунистите“.
Ето част от справка, взета от труда на Й. Линдер и С. Чукрин „Красная паутина“ и „Тайны разведки Коминтерна 1919-1943“: „Месечната заплата на Димитров във Виена е 100 долара“ (български курс 1:137), демек 13 700 български лева в онова време – по наши изчисления това е настоящата покупателна стойност на основни продукти за 2500 – 3000 лева. Двама сътрудници във Виена са получавали между 100 и 200 долара.
Отделно Димитров е получавал като безотчетни още 500 долара. На ръководителите на България сумите са по-скромни – 30 долара, но на шпионите те са по 60 долара (двама са от средите на БЗНС, единият го познавам – Борис Бумбаров, б. а.), имало е и двама шпиони в Сърбия.
За подкупи на полицаи се отделят 1000 долара месечно. За измисленото от Янков четническо движение ИККИ брои всеки месец по 32 000 долара, при това „допълнителни“ към годишните 100 000 (137 милиона лева). По онова време един командир на полк е получавал 3486 лева.
Ясно е за Димитров, че главозамайваща цифра е трудно проследима, още повече, че Янков си има неприятности и дори да каже, че му се пращат по-малко пари, няма да има кой да му вярва в Москва. Бъдещият „лъв от Лайпциг“ ще напише донос за Янков: некадърник, жена му е шафрантия (а това е дъщерята на Димитър Благоев, б. а.), щял да провали въстанието, защото „положението води към въстание... БКП ще бъде принудена да участва, иначе то ще избухне стихийно, ще бъде оглавено от случайни хора (Коминтернът в България – ГУА, 255).
Доносът пристига на точното място и в точното време. Отчетът на специалния емисар Милютин току-що е даден в ИККИ: „В България всичко върви с колосална, недопустима мудност“. Друг емисар – Манецки, пък отбелязва: „БКП има 7000 (?) члена, твърде скромно дори за мащабите на България. Единният фронт не се ползва с авторитет; военната организация е твърде слаба, оперативният план е по детски фантастичен... До въстание е далеко... разстоянието е непреодолимо“.
Запознати с действителното положение в страната – Фрунзе, Берзин, Джержински и Троцки – са единодушни: „Преврат – пише вече официално в резолюция на Коминтерна – а не въстание. При това преврат, само при условие че ще получи съответна поддръжка на първо място на Балканите“.
ГПУ и Военното разузнаване се ориентират към ВМРО и БЗНС. И на дошлата и до там идея на генерал Никола Жеков, бивш военен министър, герой от трите войни. Близък с двореца, българският Робеспиер – неподкупният, патриот, който години наред като висш военен е разполагал с милиони левове безотчетни средства, но не е присвоил и стотинка (такъв ще си остане – през 1941 г. ще посети по покана на германците линията Мажино и ще направи впечатление с изтърканите си дрехи, ще му се дадат 40 лева месечно за ордена „Пур ла мерит“, за който се полагат 500 000 марки, които през 1943 г. ще предостави за учредяване на фонд за даровити младежи).
Излязъл от затвора след Деветоюнския преврат, той много бързо застава на позиция срещу Цанков и пише брошура против правителството. Към него се ориентира веднага изгнаникът Александър Оббов, на когото Жеков отговаря, че би подкрепил земеделците за вземане на властта при определени условия и се свързва с техния човек в двореца – ентомолога Делчо Илчев, много близък с царя.
В същото време Москва е в диалог и с ВМРО – те имат стройна военна организация. Тодор Александров подписва известния Майски манифест, но притиснат от Лондон, се отказва от договореното.
Москва окончателно залага само на БЗНС и вижда в лицето на Николай Петрини своя точен човек на точното място.
В литературата отпреди Девети септември, дори и при уж обстойния „Атентатът в „Света Неделя“ (1988) на Георги Наумов не се споменава за извикване и възлагане на доверие към Николай Петрини в Москва.
Петрини е син на руски войник от Руско-турската война, харесал си за второ отечество България. По време на войните другарува с Асен Агов, Иван Миланов и Петко Енев и подписва заедно с тях писмата си с „Четиримата болшевики“. Краен ляв земеделец, той е радикален – иска взривяване на Народното събрание или Военния клуб.
И това е решаващо в избора на ГПУ и Военното разузнаване, но най-важна е оценката на Милютин: „ В България трябва да се смени целия Централен комитет“. Но не се залага на това, което се вижда, че готвейки бягство от затвора на членовете но ЦК Христо Кабакчиев и Никола Петров, от там се урежда бягството на земеделските министри Недялко Атанасов и Христо Стоянов.
Ние не разполагаме, поне засега, с документи за разговорите на Петрини в Москва, но факт е, че той се връща от там окрилен, по-дързък и по-амбициозен по думи на негови съвременници, които не знаят за престоя му в руската столица.
От тук нататък действителната картина е много по-различна от всяка, каквато познаваме досега.
