Коста Янков – марионетка, която се съпротивлява

Автор: Борис Цветанов

Продължение от миналия брой

Петрини има основание да скача до небето от радост – уредил е поток пари от ИККИ за организиране на свой апарат в Организацията. И тук го изненадва една дребна история, но даваща ни възможност да надникнем в морала на терористите.
Пеню Колешов е младо момче, едва 22-годишен. Пред приятелката си Цветанка  споделя, че е член на организация, която скоро ще дойде на власт, като той ще е голям човек, а тя – важна дама. Младата жена е главозамаяна, но Пеню бави венчилото с нея и тя тропва с крак: „Или сватба, или отивам в полицията“. Ергенът я изпраща при майка си в Борисовград със заръка да чака телеграма за венчавката.

И докато се чуди какво да прави, среща Николай Петрини и споделя неблагоразумието на изгората си. Петрини, вода ненапита, се съветва с дълбокоморалния Димитър Грънчаров (съден за рушветлък) и присъдата на двамата е: „Годеницата – под ножа!“ Това е съобщено на съквартирантите от съседната на Пеню стая – Масларев, Ицко и Нено. Те примамват Пеню на излет на Витоша. За да се разсее, чакащият отговор от Петрини Пеню се съгласява.

Близо до Владая Масларски казва: „Ето едно хубаво място“ – това е паролата на екзекутора Ицко и той, нарочно изостанал, стреля три пъти в главата на годеника. Изгарят всички документи и книжа от джобовете на Пеню и трупът е хвърлен в дълбока пещера.
На другия ден бият телеграма до Борисовград, че Пеню чака Цветанка със свещеник за венчавката. Тя веднага взема влака и в два след обяд е на гара София. Тримата казват, че Пеню я чака на романтично място до Боянския водопад заедно със свещеник. Местността се нарича Герганица. Цветанка възкликва: „Боже, каква красота!“ и се озърта за Пеню. Ицко се приближава: „Цветанке, Пеню те чака на друго място – далече. Заръча колкото се може по-бързо да те пратим при него. Там ще ви е сватбата – на небето“ и стреля в гърдите на момичето, след което захвърлят трупа в пропастта.

Вечерта съвестта на Ицко проговаря. Докато пие заедно с приятел, който често навестява къщата с четиримата квартиранти, му разказдва драмата си. Този „приятел“ обаче се оказва агент на полицията. На заранта четиримата земеделци са арестувани. Ицко като малолетен (на 20 г.) ще получи доживотен строг тъмничен затвор.

Жеков е поканен за разговор в двореца. Очертава се възможността царят веднага да му даде мандат. Коста Янков е осведомен по някакъв начин за новата ориентация, но не му е казана цялата истина. Той обаче заявява че „не мога да спра машината“...

На Московското съвещание през август 1925 г. на българските представители ще бъде зададен въпросът: „След като преговорите с дружбашите и Жеков бяха наше дело, вие как така на своя глава се решихте на атентат. Знаехте, че Жеков е извикан на среща с царя на 15 април...“ И още по-важното: „За да се смъкне режимът на Цанков, трябваше да помогне царят, недоволен от управлението. Аз (водещият съвещанието, според сведения, добити от Пане Бичев, б. а.) питам: Защо тогава стана атентатът, а не почакахте да видите резултатите от преговорите и самия преврат?!“ Няма отговор.

Според неуморния изследовател Андрея Илиев нареждане за обрат Янков получава вечерта на 16 април. Няма обаче изричен документ за това. Има показания на унгареца Андре Вербели, срещнал се с него вечерта на 16 април в квартирата им в дома на Евгени Леже.

„Те (Янков и Минков) имаха пред себе си писма, които много пъти прочетоха. Близо половин час мълчаха, дълбоко мислеха. Един дълбок страх бе ги обладал, страх, който не отговаряше на истински революционери“. После молят Вербели да им намери  сигурна квартира в чужбина. Според Бичев Янков поискал от хазяина си Леже и френски паспорти за себе си и Минков.

Ще започнем с десетина години назад – през 1916 г. войникът Иван Перчемлиев дезертира. Веднага се предава на французите и издава военни тайни – на другата заран френската артилерия изключително точно бомбардира българските позиции. Образа му допълва Адела Николова, французойка, укривателка на Петрини и Фридман: „Отношенията ни с Перчемлиев бяха сантиментални“.  Данаил Крапчев също свидетелства: „Беше и любовчия“.

Перчемлиев е този, който намира квартира за Янков и Минков в дома на дребния френски банков чиновник от „Компани женерал“ (в която държи парите си по онова време бъдещият френски и  мерикански шпионин Анжело Куюмджийски). Този дребен чиновник е освободен след  доживотна присъда още през 1927 г. с указ на царя – явно под френски натиск.

В полезрението на Обществена безопасност влиза и домът на Адела Николова. А че има избирателност говори фактът, че въпреки наличието на много чужденци в София, само жилищата на Леже и Николова са претърсени. Странно е и изчезването на Петрини, който е арестуван заедно с Фридман, но за разлика от него не стига до съд, а изчезва яко дим...
И за да приключим с френската връзка, ще добавим, че във Виена внедреният в българските среди съветски резидент Нестерович неочаквано след атентата търси убежище във френското посолство и е намерен другата заран самоубил се. Същата участ постига и друг съветски резидент – Логановски.

Гвоздеят на програмата са откровенията на Султана Рачо Петрова, че след като чула взрива в катедралата, тя, както пише в спомените си: „излизам от къщи, ще отида за чай, там от чужденците ще науча по-подробно за станалото“.
Нека си припомним, че това е време, в което комшиите Сърбия, Румъния и Гърция само чакат катаклизми в България, за да могат под претекст за установяване ред на Балканите да разпарчетосат помежду си страната ни. Всичко това става под строгото наблюдение на Великите сили – Англия и Франция. Това са годините, в които Френският генерален щаб усилено се готви за война със Съветска Русия.

Междувеременно Обществена безопасност в лицето на способния си агент Стилиян Тошев попада на следите на някой си Касабов и скоро го разкрива като сръбски шпионин. По време на следствието се оказва, че той работи и за гърците, най-сетне и за румънците. Следва тайната му екзекуция.
Да надникнем и за отсъствието на царя от опелото на генерал Коста Георгиев. Има фантасмагории от рода, че Янко Минков си лафил тайно в двореца с Борис ІІІ. За това косвено свидетелства фактът, че през 1925 г. царят се снима в червеноармейска рубашка.

Според подтекста в дневника на Димитров, по време на разговора си със съветския дипломат Калахан Борис ІІІ се похвалил, че се застъпил лично пред Хитлер за Димитров по време на Лайпцигския процес. Коментарът на Вожда и учителя е: „Хитрий цар!“.
В до десетоноемврийските измишльотини, най-вече на генералния фалшификатор Михаил Геновски, Перчемлиев бил казал на Султана Рачо Петрова да предупреди царя да не ходи на опелото, въпреки че по протокол бил длъжен – нали бил върховен главнокомандващ  на войската, а ген. Георгиев не бил случаен висш военен.  Друг фалшификатор – В. Стоянов, пише, че Жеков бил казал на Петрова, че „царят ще излезе по-благоразумен да не отиде на църква“.

Достатъчно ни са обаче показанията на Димитър Златарев по време на Московското съвещание: „Него (Борис ІІІ) гледахме да не бъде убит, страхувайки се, че ще остане страната безстопанствена и ще нахлуят съседите“.
За опасност от съседите говори и Чичерин с Васил Коларов, но тя отпада, след като Сталин нарежда дислокация на войски от Червената армия близо до границата на Румъния. Комшиите свиват знамената. Изключение прави Гърция, но без ефект.
На опелото на ген. Георгиев не присъства и ген. Жеков. Отсъства и министърът на финансите. Не отива и Султана Рачо Петрова.

И полицията знае, че нещо ще става на 16 април – Димитър Порков стои като закован на вратата на катедралата в очакване на нападатели с бомби. А и цяла България говори след публикациите в „Зора“ и други централни вестници, че комунистите готвят „безредици“, сигнал за които ще бъдат атентати и пожари в много обществени сгради и учреждения.


В категории: История , Горещи новини