Заради писател дисидент пишат двойки на студенти

Автор: Борис Цветанов

През годините 1985 и 1986 Големият брат бе отворил прозорците за Вятъра на промените, но у нас ги затвориха още по-плътно. Руските вестници и списания се грабеха от реповете като топъл хляб. В същото време от телевизионния екран се сваляха филми буквално минути преди обявеното им излъчване.

Четири пъти например така бе спирана кинолента за календара на българите, заснета по сценарий на Йордан Вълчев. Научавайки за последното сваляне от екрана, дисидентът тича в дома на акад. Димитър Ангелов, под чиято анатема е извършено отлъчването от храма. „От мое име трети път го е направил проф. Петър Петров“ – отвръща Ангелов.
Тия двамата се смятат в БАН за корифеи на историческата наука. „Вие чели ли сте това, което съм писал за календара или историческите ми статии?“ – пита Вълчев и получава отговор като че ли не от академик, а от чукча: „Аз нямам време да чета. Аз пиша“.

В същото време в стаята нахлува като фурия жената на акад. Ангелов, която като ранена в сърцето пантера крещи с мъжки глас, за разлика от този на мъжа си, наподобяващ женския тембър: „Вие знаете ли, че заради вас студенти получават двойки на изпитите по история?!“ и замахва с юмруци. Само невъзмутимостта на Йордан Вълчев я спира.
Не е по-различен и споменатият вече проф. Петър Петров. Нему от издателството „Народна просвета“ му е даден за рецензия ръкописът на студията на Йордан Вълчев „Българският календар и неговото възпитателно значение“ от цели 216 страници. Всеки ред гърми от патриотизъм и усещане за гордост българска.

Прокурорът, съдия и екзекутор (три в едно) проф. Петър Петров обаче вдига брадвата: „Не!!!“.
„У нас е лесно да кажеш за открития „Не! Това не е вярно! Не съм съгласен – пише в дневника си Йордан Вълчев. – И никой не ти търси доказателство. Но кажи за нещо: ето, така е – всеки вика „Докажи!“. Защото всичко беше в нискостъблени хора, некадърни да се докоснат до образи и явления и претеглиха всичко според собствените си мижитурски възможности.

За да впечатли висшестоящите, професорът проявява и чувство за хумор (?!): „На българите се дължало създаването на Китай; те, българите, с техния животински календар шестват из Корея, Япония, Иран, Индия, Мала и Предна Азия, Месопотамия и Египет. Навсякъде носят своя календар, който внася ред в летоброенето: в Библията се говори за петел –„пак българският календар“; Троянската война завършвала с кон – „български календар“; българи шестват из Европа от първи век насам...“ И сече: „Ако ръкописът бъде издаден, всички учебници по история трябва да бъдат бракувани като неверни.

За такова „произведение“ не може да се пише рецензия, направо да се върне на автора като негодно. Две години по-рано Йордан Вълчев е дал в БАН в четири екземпляра близо 800 страници текст „Българският календар“ с молба да бъде разгледан от специализирано звено с оглед да защити дисертация. Следва гробно мълчание и потъване на ръкописите в незнайни и явни, и тайни сейфове.

Високомерието на академичната общност обаче не гаси туй, що не гасне – студенти, краеведи, млади историци с жив интерес поглъщат разработените като отделни статии в периодиката предложените в издателство „Народна просвета“ и БАН изследвания.
Началото слага през 1973 г. списание „Наша родина“. Следват го „Пламък“ и „Наша просвета“. Мнозина обвиняват Димитър Методиев – главен редактор на „Наша родина“. За него и досега се злослови, че имал ранг зам.-министър, че имал служебна волга, че пишел речите на Живков...

И не се вижда, че още в началото (1954 г.) той превръща списанието не само във второ литературно периодично издание (дотогава съществува само сп. „Септември“), но в него страниците бяха отворени за дискусии и публикувани без цензура дисидентски настроени автори. Неслучайно именно там намира място възкръсналият от пепелта на унищожението през 1946 г. Йордан Вълчев – най-добрия писател баталист, пратен без вина в Куциян, после в Старозагорския затвор, считан двадесет години за литературен мъртвец.

След белетристиката и среща с Димитър Съсълов – строителя на патриотичната организация „Българската орда“, преследвана от германците преди Девети и от руснаците след „народната революция“, Йордан Вълчев започва задълбочени исторически изследвания с идеята да възроди истинската история. Ровейки се най-вече в чужди източници, той отговаряше на жизнено важни въпроси като например защо Паисий пише история славянобългарска, а говори само „да се наричаш българин“; що за гордост е свинар да бъде цар и как така царицата се жени за него като не е от царско потекло. Вълчев открива и точните години на възшествие на български владетели; както и отражението на българския календар в реформите на юлианското и григорианското летоброене, като търси начини да се привлече вниманието на ООН към най-съвършения календар в световната история...

Статиите не предизвикват никакъв интерес сред историците традиционалисти, като че ли всички са чукчи. Вече вярвам на това, което се шушука, че те не се четат дори едни други, а само собствените си трудове. Вярвам и на оная история от тогавашната БАН за български физик, недолюбван у нас, взет от руснаците в Дубна, за който имало писмо от Айнщайн, че е гений. Наивен човек попитал: „Абе тия в БАН не са ли знаели за писмото?“, на което му отговорили: „Те за писмото са знаели, но не са знаели кой е Айнщайн“.

След Девети ноември съчиненията на Йордан Вълчев намериха издатели. Основен интерес, при това траен, към него прояви Великотърновското издателство „Слово“. Наред с отделни произведения, то събра в шест спретнати тома с твърда подвързия  всичко най-важно от написаното от него.
Момичетата и момчетата, които получаваха двойки по история, защото вярваха на него, а не на някогашните „учени“ от партизанските землянки, днес са из „мила Чужбино, ти си земен рай“. Но днешните студенти учат все от партизанските учебници.

Ако нашият календар, легнал в основата на календарната система в света, беше дело на народ на някоя държава от Великите сили, то само намек в ООН и ще последва верижна реакция за изработване на негова база всесветски календар, в който да бъдат отстранени всички несъвършенства на досегашните.
Йордан Вълчев си отиде от света, вярващ че необходимостта, майка на всичко, един ден ще върне световната научна общност към календара, „играл хилядолетия ролята на световен календар и той ще поеме отново определената му от Бога роля...“

И понеже стана дума за Бога, ще добавим и друго откритие на Йордан Вълчев. Ние вече писахме в „Десант“, че Исус Христос е проповядвал сред българи (доказателства за това са музиката от онова време, съвпадаща с мелодиите на стари български народни песни, и наличието на стада свине сред юдеите – нещо скарано с логиката), но в „Две изречения на Исус Христос“ неуморимият дисидент доказа, че Божият син е неевреин. Последните му думи на кръста не са на староеврейски, а на езика на древните българи. Изглежда футболните фенове интуитивно са усетили дълбоко в себе си, че „Господ е българин“.

Уверени сме, че е така, което се потвърждава от мъдреца Фюстел дьо Куланж: „Човек може да забрави миналото си, но той го пази в себе си, защото човек е продукт, резюме на всички епохи преди него“.
А хора като Йордан Вълчев са ония последни мохикани възрожденци – съвременните  народни будители.



В категории: История , Горещи новини