Благодарение на ентусиазма на инж. Иван Иванов живителната течност идва до столицата от Рила
Автор: Димитър Делийски
Освобождението заварва столицата на България с 54 чешми! През 1886 г. София пламва от коремен тиф. Нямало вода дори за Александровската болница. Страданието за живителната течност било такова, че от сутрин до вечер в кметството се тълпели хора, които заплашвали: „Вода дайте или…”
През 1902 г. се направила градска канализация, но... вода нямало! Общинският съвет се видял в чудо. Най-после на 5 декември водите, които образуват Владайския и Боянския поток, били хванати и вкарани в градския водопровод. Тъй като населеното място в момента брояло 90 000 жители, софиянци си отдъхнали. Но рахатът им бил временен…
След войните безводието в София става истинско бедствие. Значителни маси бежанци от Тракия, Македония, Добруджа прииждали всеки ден. Не е можело да се изпъдят тези прокудени от дом и имот нещастници. Не са съществували ограничения и за оня човешки поток от провинцията, който течал непрекъснато към столицата.
Тук трябва да кажем две думи и за тласъка, който постоянно увеличаващата се индустрия в града давала на културния напредък: колкото по-културен е един човек, толкова повече вода употребява.
Столичната община търсела отдавна изход от безводното тегло. Било вече пределно ясно, че живителната течност може да се достави само от Рила, като този въпрос постоянно се „решавал” с проучвания. Партизанщината и войните обаче погребвали в общинските папки голямата идея.
Тя възкръснала за нов живот след 1919 г., когато във водопроводното отделение постъпил на работа един млад инженер – Иван Иванов.
Той е роден на 2 юли 1881 г. в Сливен. Баща му – полковник Никола Иванов, загинал геройски във войната през 1913 г.
Иван Иванов постъпил като кадет във Военното на Н.В. училище. През 1910 г. се записал в Политехниката в Мюнхен, прекъснал една година заради Балканската война, завършил през 1915 г. и веднага постъпил на работа като инженер в пътно-паважното отделение на Софийската община, а през 1919 г. станал помощник началник на водопроводното и канализационно отделение на столичната администрация.
Инженер Иванов също намирал, че Рила си остава единственото правилно разрешение на водната криза в София и почнал самостоятелни проучвания, планове, даже изчислил колко ще струва един водопровод от планината до София.
Обаче къде в онова време е могло да се намерят 700 милиона лева за реализирането на един такъв проект? Изглеждало пълна лудост!
Идеята на стария инженер Танев, която от 1919 г. нататък инженер Иванов развива, като й дава определена форма, не се е сблъскала само с липсата на пари. Тя повдигала на първо място проблема за рентабилността на подобно сложно и скъпо съоръжение.
Ето защо инж. Иванов свързал водоснабдяването на София с електричеството. Водата ще се взима от големи височини, за да има напор и да произвежда по пътя си електричество, с което пък ще се плащат погашенията.
Насочен по тази правилна линия, проектът не изглеждал вече толкова труден. От 1920 г. двамата инженери Танев и Иванов почнали да провеждат ежедневни наблюдения на Бели, Леви и Черни Искър, които продължили до 1923 г. Същевременно почнало и снимането на същите реки и вододайната област.
Оказало се, че реките имат крайно неравномерен приток, което не можело да ги движи редовно. Затова се решило язовирът да бъде изграден в долината на река Бели Искър. Но щом се разчуло, че водопроводът Рила – София ще произвежда по пътя си електрическа енергия, в някои среди избухнала буря.
Общината ли ще произвежда електричество? Всемогъщото по онова време белгийско дружество се видяло застрашено. Главният му директор отворил широко касите на компанията за най-различни вестници. Из много столични печатни издания от 1923 до 1932 г. намираме знаменателни статии на съпротива.
В някои от тях се твърди, че ще е по-изгодно за София да взема подпочвена вода от чакълищата край Искъра, където се предполагало, че има достатъчно от питейната течност. Към общия ход се присъединяват биолози, геолози, бактериолози, ботаници, химици – човек просто се смайва като узнава колко много познавачи на водоснабдяването е имало в загиващия от жажда град!
Пускат се в ход най-различни заплахи към населението: че от рилската вода софиянци ще станат гушави, че такъв грандиозен строеж не може да бъде по силите на български инженери...
Инж. Иван Иванов стои като скала пред всички зложелатели: „Никакви полумерки! На вечен град – вечно разрешение на въпроса за водоснабдяването”. Той твърди: „Градът ще разполага с трайни и големи количества хубава, балканска, идеална в здравословно отношение вода. Всеки литър от нея ще носи на гражданите, освен живот и здраве, и по осем конски сили електрическа енергия за доброто и напредъка на града”.
Намерили се и здравомислещи управници, които обърнали сериозно внимание на проекта за водопровод Рила – София и почнали да го поддържат енергично. Ценна подкрепа оказал министър-председателят Александър Стамболийски, а след него и Андрея Ляпчев.
Главният търг се възлага на немската фирма „Грюн и Билфингер” от Манхайм през 1925 г. и работата започва. Когато изкопните дейности били почти на привършване, плиснали незапомнени дъждове, рукнали пороища и засипали всичко с наноси, влезли в скачените вече, но отворени тръби и ги издули в дъга над почвата. Но на 24 октомври 1926 г. водата от бистришките реки била пусната.
Но нейният дебит от 200 л/сек не разрешил водната криза в София, макар че увеличил водния приток за града със 100%. Кризата се изостряла в неделните и понеделничните дни, когато водата се взимала за напояване на градините и ливадите на с. Бистрица.
През 1928 г. започва строежът на втората част от водопровода Бистрица – Рила, който щял да осигури 2500 л/сек. Търгът е спечелен от италианската строителна компания „Сочиета дженерале пер конструциони”. По новата жп линия, дълга 25 км, почват да се движат денонощно 10 локомотива и 600 вагона за прекарване на хиляди инструменти, работници и материали.
На паметната дата 23 април 1933 г. водопровода открива тогавашният министър на вътрешните работи д-р Александър Гиргинов. Негово Величество царят бил поканен сам да извърши това, но не можал да дойде поради неотложни държавни дела.
Игрището „Юнак”, където става освещаването, било препълнено с народ – повече от 10 000 души. Бликва гейзер, висок 25 метра – бистра като сълза рилска вода, и мощно „ура” разцепва цялата околност.
Вечерта на банкет в БИАД по случай пускането на водата кметът д-р Харалампи Орошаков изтъква големите заслуги за построяването на водопровода, които имат бившите кметове на София и инж. Иван Иванов. А вестник „Мир” отбелязва: „Ако инж. Иванов работеше в една европейска държава, вестници и списания щяха дни наред да описват неговото дело и неговата личност”.
