„Дипломатът в расо“ Екзарх Йосиф I е един от най-видните ни книжовници и духовни водачи
Автор: Борислав Гърдев
Известен като „дипломатът в расо” и „началникът на българската църква”, Екзарх Йосиф I със светско име Лазар Йовчев e един от най-видните ни книжовници и духовни строители в преломно за България време, съвпаднало с разцвета и края на Възраждането ни, конституирането на Българската екзархия, Руско-турската война, покрусата от Берлинския диктат и четиридесетгодишните усилия на младата ни държава, погребани с Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г.
Той участва в голяма част от тези знаменателни процеси. На него съдбата възлага ръководството на родната ни църква в самото начало на Руско-турската война, която екзархът ръководи с мъдрост и такт до самата си смърт на 20 юни 1915 г.
Лазар Йовчев е роден на 5 май 1840 г. в Калофер. Завършвайки местното училище, той става помощник на прочутия даскал Ботьо Петков.
Съзирайки в него големи амбиции за обществена реализация, сестра му Рада, която го отглежда след смъртта на родителите им, го отвежда в Цариград. В имперската столица будният младеж постъпва във френското училище на лазаристите в предградието Бебек, където се изявява като отличен ученик и след годишния изпит през 1863 г.
получава първа награда.
Впечатлен от успехите му, маститият търговец и патриот Христо Тъпчилещов, негов съгражданин, съдейства калоферската община да изпрати Йовчев да продължи образованието си в Париж, с надеждата един ден той да поеме задълженията на застаряващия народен учител Ботьо Петков.
От 1864 г. Лазар Йовчев е във френската столица, в която прекарва шест години.
Ако и да търпи лишения, той завършва през 1867 г. философско-литературния факултет със степен „бакалавър”, а правния през 1870 г. със звание „лисансие”.
Видял славата и крушението на Втората френска империя, той пристига в Цариград през ноември 1870 г.
В Калофер не се завръща, тъй като работи като редактор на реномираното списание „Читалище”, в което публикува предизвикалия силен обществен отзвук превод на трактата на Етиен дьо ла Боеси „За своеволното робство”, а след това е секретар на Смесения екзархийски съвет, призван да изработи църковния устав и да избере екзарха на българската църква, получила своята самостоятелност на 28 февруари 1870 г.
Забелязан от новоизбрания на 16 февруари 1872 г. екзарх Антим, Лазар Йовчев скланя да получи духовно звание. И тъй като нуждата от способни и просветени кадри за църквата ни е огромна, е логично само три месеца след замонашването си – на 23 септември 1872 г., той да е вече екзархийски протосингел.
През следващите четири години архимандрит Йосиф участва в изграждане на църквата ни, подпомага екзарха при срещите му с чуждестранните дипломати в Цариград и съвсем закономерно през 1876 г. става Ловешки митрополит, като след още една година, след преврата на протурската партия на доктор Стоян Чомаков, силово е наложен и за български екзарх.
Приемайки поста на църковен ръководител във възможно най-неблагоприятното време, Йосиф I не унива, а търпеливо, с много такт и завидно дипломатическо умение, се старае пред турските власти да запази колкото се може повече от правата на българите, фиксирани в султанския ферман, „без да се помага на враговете на Русия, за да се съхрани екзархията читава и след войната”.
Дълго време Йосиф е самотник в усилията си за отстояване на българщината. Особено му е тежко, след като научава какви са решенията на Берлинския договор от 1 юли 1878 г., когато има опасност да бъде екстрадиран от Цариград.
През първите години от съществуванието си Княжество България се тресе от перманентна политическа криза. Самият екзарх също се намесва нескопосно, опетнявайки реномето си с подкрепата за консервативния преврат на Александър Батенберг от 27 април 1881 г.
Опарил се от недалновидната си постъпка, той предпочита формално да се дистанцира от бурния политически кипеж в страната и да следи бързо сменящите се събития от османската столица, като грижливо записва всичките си впечатления и размисли за нелеката българска съдба в прочутия си дневник, който води от 1864 г. до самата си смърт.
Поучителна е еволюцията, която изживява спрямо Стамболовото управление.
Въпреки че не одобрява твърдия антируски курс на всесилния премиер, екзархът подкрепя патриотичните му инициативи по отношение на църквата и турско-българското сближаване, които дават плод с издействаните берати за Охрид и Скопие и за издаване на екзархийския орган „Новини” (6 юли 1890 г.), последвани от владишки берати за Велес и Неврокоп (12 април 1894 г.), чийто завършек са бератите за Битоля, Струмица и Дебър, издействани от правителството на Стоилов на 26 октомври 1897 г. като благодарност за неутралитета ни по време на Критското въстание.
Йосиф I изживява няколко звездни мига в управленската си дейност.
Към издействаните берати се добавя кръщаването на престолонаследника Борис Търновски в православната вяра на 2 февруари 1896 г., тържественото честване на 25-годишната му народополезна дейност на 23 април 1902 г. в Цариград, както и огромните успехи в просветното дело – в началото на XX век Екзархията разполага с 920 училища, 1488 учители, 48133 ученици и подкрепата на 1051936 жители на Македония и Одринско от общо 1459792 християни!
Екзархът умело лавира между западните велики сили и Русия, между Цариград и София, без да забравя, че е глава на схизматична (от 16 септември 1872 г.) църква, между еволюционистите и революционерите във ВМРО, държейки постоянно под око домогванията на власи, сърби и гърци, протягащи ръце към изконните български земи.
Стълкновенията в Македония отекват болезнено в екзархийския дом, особено след Горноджумайското въстание от 23 септември 1902 г., убийството на Гоце Делчев на 21 април 1903 г. и кървавото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание от 20 юли – 6 август 1903 г., угаснало на 1 септември с.г.
Именно заради това с поверително писмо от 20 август 1908 г. той посочва с болка на външния министър Стефан Паприков, че „комитетско-четнишката политика тури в окови целия ни обществен и културен живот.”
Малка компенсация на неговите усилия му поднася Младотурската революция от 10 юли 1908 г., когато успява да създаде съвет и синод в Цариград, останали обаче непризнати от властта.
Разочарован от фанатизма на младотурските управници и с напредване на възрастта си Йосиф се чувства все по-самотен и угнетен. В двевника си неколкократно се пита какво ще стане след кончината му, тъй като постигнатото до голяма степен свързва с личността си.
Нападат го и болестите, става хипохондрик, страда от нервна преумора и артрит, от порок на сърцето, което го принуждава да се лекува в Западна Европа и дори смята да се оттегли от поста си, за което е разубеден от цар Фердинанд на 8 юли 1910 г.
Неговият сродник и лечител доктор Ватев го успокоява през пролетта на 1908 г. с думите : „Няма да оправиш ти македонския въпрос, той е в ръцете на великите сили... Защо се тревожиш за изхода на едно дело, което не зависи от теб?”. Но това не му пречи да се терзае три години по – късно от мисълта, че „Ние имаме една енергия само, но сме малко числено и неоформени като народ.”
Националната катастрофа след Балканските войни слага край на дейността на екзарх Йосиф в Цариград. Той се прибира в София на 28 ноември 1913 г. – болен, стар, измъчван от угризения и покрусен от фаталния изход на народните борби. Атмосферата в българската столица го отвращава със своята провинциална парвенющина и партизанщина, въпреки че възлага големи надежди на интелигенцията ни, която трябва да изпълни дълга си за възмогването на българския дух.
Прозренията му имат характер на политически завет, особено отправените към студенти и ученици, посетили го на 11 май 1914 г. : „Изучавайте с любов, с патриотически жар народната ни история и вие ще видите какви са тия грешки, от где идат, какво носят, за да ги избягвате в бодеще като граждани на майка България“.
Смъртта на екзарха на 20 юни 1915 г. се приема като национална трагедия в навечерието на съдбоносния избор на България да се намеси в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври с.г.
За него се отбелязва: „Дейността му е една верига от подвизи и страдания за българската култура, реч, молитва... Винаги на своя пост като верен часовой и обграден от едно население, което за българското име въздигна стотина хекатомби, великият духовник на българската църква остава непоколебим и сред най-тежките исторически бури. Той носи като истински пастир с търпение и вяра тежкия кръст към българската Голгота...”
Погребан е на 25 юни 1915 г. с пищна тържественост от южната страна на олтарната абсида на катедралния храм „Св. Неделя” в столицата. Според завещанието му, цялото негово имущество се предоставя за народополезни цели.
kato vidjah kolko mnogo medali i ordeni ima eksarha kato stroitel na nova balgaria si kasah she savremennite stroiteli na naj nova balgaria predposhitat pari a ne ordeni i medali . i taj kato sega balgaria e v sajus s novi i stari sajusnizi i prijateli i sas stari i novi ne prijateli to e dobre da napravim tresva ozenka na starite i novite i naj novite sajusnizi koi sa balgarofili koi ne i koi mogat da stanat balgarofili i koi ne
i kakva e polsata za stranata za darshavata za naroda i za otdelnia balgarin i sled tova si kasah za tova sa nushni seriosni rasmishlenia i tresvi ozenki na individa i narodnosta i to ,,,intra muros,,,samo v malki prijatelski kragove na balgarskoto obshtestvo ot politizi darshavnizi targovzi turisti i drugi
pri diskusiite e dobre da ima mnogo protivoreshivi mnenia v slushaj she ima osven balgarskite i nebalgarski spioni i donoszizi to da ne mogat da isdadat nishto tajno taj kato njamalo nishto tajno i ako najoj kashe neshto po smeshno to da gi klasifizirat kato vremenni mnenia na vremonno nevmenjaemi .
i da pusnat da se smee edin ,,,lachsack,,no ne i lachgas ,,,zashtoto humora ne biva da se mesi s ,,,galgen humor,,,a za mene si preporashvam da otida s mnogo pari da si lekuvam mosashnata preumora kojato dojde ot umstvena rabota v interesite na mira ljubovta blagodenstvieto na oon ot kojato trjabva da polusha s obratna data zaplati i pensii za desetki godini no tak she tesi koito mi nabljudavat shivota da ne mogat da mi okradvat nito parite koito obisham nito shenite koito obisham nito dezata koito obisham i bjaha i sa zamisleni da badat moi no dosega mi se presheshe i s grubo vmeshatelstvo na njakoi si neshtastnizi koito s tova predisvikaha neshtastia na mnogo mesta
