Не е ли вкарването на легендарния музикант и разказвач на вицове в Ловешкия лагер игра на разузнаването
Автор: Борис Цветанов
Жълтите многотиражки наложиха в кривото си огледало един банален и непълен образ на Сашо Сладура – Александър Георгиев Николов. Там няма да срещнете най-точната оценка за него, дадена от приятеля му Людмил Георгиев – един от най-блестящите български джазмени: „Най-колоритната личност в света на българския шоубизнес!“
И още: „Сашо Сладура беше не само великолепен цигулар, който свиреше с невероятно, божествено чувство малки пиеси и танга, които пееше по неподражаем начин на френски... Ако живееше в Америка, без друго щеше да бъде номиниран за „Мистър Тон“... Беше още поет, художник, фейлетонист... Имаше отпечатани в „Стършел“ разкази, които не отстъпваха по качество на маститите писатели...“
В това отношение сам той се е майтапил: „На мене може да ми се опре в сатирата само бай Вълко Червенков!“ – шеговит начин да каже, че и новият Вожд и учител си падал по сатирата – печатал в „Стършел“ епиграми и стихотворения с псевдоними Червен, Петров, Владимиров. На брата на Червенков Борислав казал: „Властта не му дава, а можеше да стане най-големия сатирик на България! Не на нас, на бай Вълко е наложена най-голямата цензура, язък“.
Най-голяма е популярността на Сашо като смел разказвач на вицове против властта. Но това трябва да е на заден план, а познатото ни от многотиражките е под съмнение.
Най-точната оценка за големия му талант като шегаджия е дадена не от кой да е, а от световната звезда на веселата естрада Аркадий Райкин. Веднъж при негово гостуване у нас в ресторант „България“ двамата си устроили своеобразно шоу – състезание по разказване на вицове. По едно време гостът не издържал: „Саша, ты великолепен, я больше не могу“!
Казахме, че славата с вицовете против властта е съмнителна – ето доказателствата: в едни и същи вицове веднъж фигурира Вълко Червенков, друг път Тодор Живков. Противоречие има и в това кои са физическите ликвидатори на Сашо – смесват се имена на злодеи, като че ли Белене и Ловеч са били на една трамвайна спирка разстояние.
И тъй като стигнахме до смъртта, нека разрушим още един мит – в края на 1961 г. цяла България знаеше какви издевателства стават в ТВО в Ловеч, говореше се и за намеса на чуждестранни комисии. Най-сетне нито един концлагерист не е ликвидиран още на 11-я ден от курортния сезон. Дори и тук има противоречия – няма нито един свидетел, надлежно доказал убийството на Сладура – убит с лопати и кирки; убит с ритници; хвърлен полумъртъв на озверели от глад свине в Белене... Това пък последното все още битува като истина, макар че е една от най-отвратителните лъжи на прехода.
Освен всичко това има и още: Сашо Сладура е вече бил в ТВО. И там, представи си, читателю, станал любимец не само на „летуващи“ и на надзиратели. И докато се разказват легенди как осъдени на година, изкарвали там по две и по три, той е освободен само след седем месеца. Подобна е и историята с Леа Иванова – „Скоро в ТВО Лея става любимка – пише Людмил Георгиев – на затворници, началници и администрация...“
Далече съм от намерението да бъда адвокат на Мирчо Спасов и компания, мои публикации го доказват – това за сведение на квадратните глави. Колкото до вицовете, ще повторим – те са били и срещу властта, но и срещу простотията, пък и шеги за самия смях. Сашо е разказвал анекдоти и за немците като цигулар в Царския симфоничен оркестър, както и за руснаци и комунисти – в Джаз „Овчаров“ и „Джаза на оптимистите“ – формацията, на която той е и кръстник.
Неотразимото му чувство за хумор го кара да представя нeведнъж Леа Иванова пред публиката като: „А сега за вас ще пее Леа Иванова, току-що завърнала се от лятна ваканция“, като оркестърът чака поне минута да стихнат овациите. Лъжа е, че в страната ни не се знаеше за издевателствата през петдесетте години – дори и децата пееха „Джипси, джипси Белене, новият курорт...“
Идея на Сашо Сладура е „оптимистите“ да свирят и пеят в цирка. Това е не само подтекст, а и начин на своеобразно печелене на популярност и за забавление на публиката. Манежът дава и възможност за демонстриране на всичко, което изпълнителят носи в себе си – там, където освен певица, Леа е и конферансие, се ражда нейната крилата фраза „Човек слуша с очите си!“ Ето и доказателство: когато Дарчо (Божидар) Сакеларов за първи път я вижда да пее, споделя: „Така и не я чух, тя така играеше на сцената, че ти взема акъла и забравяш да я слушаш – само гледаш“.
Тия думи се отнасят и за Сашо Сладура. И за целия оркестър (сега кой знае защо викат на тия формации „банди“). Ето само някои от момчетата от ония подтиснати (?!) години: Дарчо Сакеларов – архитект, завършил в Берлин, още и астроном; Нико Нисимов – медик, фармацевт; Леон Алфаса – завършил консерватория в Париж; Ерна Иванов – архитект, проектирал стария бар „Астория“; Дъв Ешкенази – литератор; Сашо Митрев – юрист, пианист... и още, и още. Има ли в България днес оркестър поне с подобие на това съзвездие? Май с право сегашните минават за банди!
Да се върнем на вицовете. Любимото място за „съвещания“ на „оптимистите“ била сладкарница „България“ – всяка заран те си провеждали там „репетицията“. За запазената им маса се минавало прокрай голям бюст на Георги Димитров. Сашо все го „потупвал по рамото“ с неизменното: „Ей, ти да не вземеш да подслушваш!“
Та така за баналностите от многотиражките?! А има и още: Мария Паликарова – роднина на Сашо, един ден нахлува в пловдивската телевизия и изразява възмущението си за публикации във „вестниците на народа“ (?).
И разказва една история, над която си струва да се замислим. Защото различните версии за признаването от властта и смъртта на Сашо взаимно се изключват – уж роднините получили смъртен акт, че починал от слънчев удар, друг път – от ангина. Най-сетне през 1974 г. „изчезнал безследно“.
Но Мария Паликарова разказва следното: явил се един ден в дома им поляк, който се представил като Казимир. Търсел майката на Сашо. Оставил кутия шоколадови бонбони... Каква е връзката с музиканта: винаги когато Сашо, който живеел в София още от 1941 г., се връщал в Пловдив, носел на майка си дефицитните за тогавашните времена шоколадови бонбониери.
Полякът пишел по-късно и писма, години наред пращал шоколад... Но странно за поляк – изписвал името си Kachimir вместо Kazimir, с „сh”, вместо със „z” – не са ли двете букви инициалите на Сашо Николов?
И не е ли вкарването на Сашо Сладура в Ловешкия „курорт“ игра на разузнаването? Външното. Контактен, талантлив, владеещ пет езика, мъж, в когото тече шведска и българска от мекедонския край кръв... Та той е безценна находка за истинските тайни служби.
Не твърдя, че е било така. Но Мария Паликарова разказва още: семейството ходило при баба Ванга, която казала, че е жив, но бил катастрофирал. След време пристига писмо от Казимир: не се обаждал дълго, защото... преживял катастрофа!
Един мой добър познат от разузнаването – не го крия – Борис Афанасиев, казваше: „Ако историята се напише от гледната точка на разузнаването и на контраразузнаването, тя изобщо няма да прилича на тая от учебниците“.
Накрая да уточним биографията на този изключителен българин. Дядо му бил швед, капитан на кораб. В края на XIX век се среща с очарователната Екатерина Ендерс, дъщеря на управител на чешки замък. Пламнала любов от пръв поглед и завинаги.
Ражда им се дъщеря. Нейната съдба се преплита с тази на Георги Николов от Прилеп, студент по паркостроене в Чехия. Сашо се ражда на 15 септември 1917 г. в Плевен. Там баща му, който е един от строителите на Борисовата градина, изгражда парка „Кайлъка“.
Сашо завършва италианско училище в Пловдив с директор монсеньор Ронкалди, а после консерватория в Прага. За живота му по-нататък писахме.
Неговият съученик от колежа – д-р Георги Лазаров, емигрира в Балтимор през 2002 г. и инициира идеята за паметник на визуалния дисидент в Пловдив. И днес мемориалът го има, въпреки упоритата съпротива на групата на БСП в Общинския съвет. Той е дело на скулптора Данко Данков.
