Съдбата на Казанлъшкия манастир „Въведение Богородично“ е подобна на храма в Батак
Автор: Лилия Димитрова
Освен четири църкви с богата история, в Казанлък съществува и манастир. Някога строен в края на града, днес той е почти в центъра му, но високи стени го отделят от околния свят и той напомня малка старинна крепост.
Легендата разказва, че в началото на XIX век, през 1828 г., в Калоферския женски метох имало една монахиня, която се наричала Сусана Генчова. На нея й се присънва Богородица, която й казва да отиде в Казанлък, нейния роден град, и да създаде там женски манастир.
Дали наистина й се е явила Светата майка, или тя така е изтълкувала вътрешния повик на богатата си духовност, която е търсила изява, но тя напуска Калофер и по козите пътечки през Балкана и Розовата долина се озовава в Казанлък. Установява се в къщата на търговеца Иванчо Клатната, където още със седем момичета създават нова монашеска обител. Тази просторна за времето си къща (днес на мястото зад училище „Иван Недялков“) става известна като „Метоха“ и в нея сестрите живеят в продължение на двадесет години.
Животът им е много оскъден. Те се издържат само с ръкоделие и помощи на свои роднини. Но всички мечтаят да си построят истински манастир и най-много ентусиазирана е монахиня Зиновия Станчева, подстриженичка на архимандрит Калиник. Тази дейна и богата творческа личност била с неизчерпаема благородна енергия, силна вяра и твърдост в гонене на целта си.
Тя успява да се снабди с препоръчителни писма и придружена от монахините х. Дионисия и Варвара отива в Румъния при брат си – браилския търговец Димитър Станчев. Чрез него се свързва с многобройната българска емиграция в Браила, Галац, Гюргево и достига до Букурещ. Там я подпомага и Румънската църква в лицето на българския архиерей Панарет Погониатски, който дарява 3 златни „Минца“.
Така монахините събират първите 1000 гроша, връщат се в Казанлък и ги внасят в касата на общежитието. Скоро след това купуват за 750 гроша дворното място за бъдещия манастир. След това по ходатайството на известния и много влиятелен казанлъшки чорбаджия и първенец на града Стоенчо Груьоолу, Зиновия Станчева се снабдява с разрешително да посети Одеса, като мине през Цариград. Заминава заедно с монахиня Капитолина Тодорова. В Одеса двете отсядат в дома на калофереца Рашев, а след това посещават Петербург и Киев. Навсякъде намират топъл прием и помощ.
По някое време с тях тръгнала и племенницата на Зиновия, Мария Иванова – бъдеща многогодишна игумения на вече построения манастир, Зиновия ІІ. Събираните средства периодически са изпращани в Казанлък чрез Найден Геров.
В продължение на 15 години постепенно никнели помещения след помещения. Оформил се сегашният вид на светата обител. Най-после израснала манастирската църква. Тя била градена между 1857 г. и 1866 г. Архитектурният й план е изготвен от руски архитект, по поръчка на Петербургския митрополит Исидор, тогавашен председател на руския Синод, който за 1600 „полиимперала“ поръчал със свои средства прекрасния църковен иконостас.
Ръководител на строежа бил дебърският майстор Козма, а майстори строители били Данаил Несторов, Захари и Йосиф от Дебър.
Строежът на храма продължил 9 години, тъй като средствата, които идвали главно от Русия, често закъснявали. В работата помагали дори и сестрите. Говори се, че дори грохналата вече 82-годишна първа игумения Сусана Генчова ходела да поръчва при местния ковач големите изчуквани гвоздеи и ги носела в торбичка на старческия си гръб.
Голяма част от вътрешната украса и църковните златни утвари също са получени от Русия. Иконостасът е пренесен на части и монтиран тук. Подаръци за храма изпращат и монашеските братства от Троицко-Сергиевската, Александро-Невската и Киевско-Печорската лавра. Те пристигат в България в 20 големи сандъка.
Стенописите са дело на поп Павел от Шипка, а фреските в олтара – на Георги Данчев от Чирпан и Петър Ганин. Камбанарията, хармонично свързана с храмовия корпус, е изградена по време на игумения Зиновия Иванова през 1938-39 г.
Казанлъшкият манастир става истинско просветно гнездо. Наред с богатата православна духовна култура, тук започва и учебна дейност. Открито е девическо училище, което по това време е нещо изключително.
Събитията по време на Руско-турската война 1977-78 г. тежко засягат светата обител. Когато донските казаци преминават Балкана при Хаинбоаз, те влизат в Казанлък, където са тържествено посрещнати. В манастирския храм е отслужен молебен, а после завеждат ген. Гурко в къщата на Димитър Папазов. Това се случва в първите дни на месец юли 1877 г. На 19 юли 1877 г. стават решителните боеве при Стара Загора, където руските войски и Българското опълчение трябвало да отстъпят, гонени от многобройната и добре въоръжена войска на Сюлейман паша. Тогава е убит и подполковник Калитин.
Ужасеното старозагорско население, обезумяло от страх, хуква да бяга на север към Балкана, преследвано от жестоките турски войници. Улиците са покрити с мъртви тела и ранени. Змеевският проход почернява от викащи, страдащи, изплашени хора, които безредно се лутат и търсят спасение. Голяма част от бегълците се изпокриват из горите. Други – болни, поругани, окървавени, едва се добират до Девическия манастир в Казанлък, за да търсят помощ зад големите му стени.
Ето какво разказва И. С. Кисьов, очевидец на тези събития: „В манастирския двор пред очите ми се представи страшна картина, от вида на която тръпки ме побиха. Видяното от мен не се поддава на никакво описание. Дворът беше претъпкан с народ, но не народ здрав и препълнен със сили и енергия. Този народ, състоящ се от мъже, жени и деца, не се движеше, не се вълнуваше и не бягаше да се спасява от турците, но положително плуваше в кръвта си. Голяма част от тия нещастни жертви на турската жестокост бяха не наранени, но бяха в истинския смисъл на думата накълцани. Едно 2-3 годишно детенце пресипнало плачеше и с изнемощелите си ръчички ту теглеше за дрехата, ту пипаше хладното лице на горката си майка мъченица“.
Руските войски са принудени да се оттеглят от Стара Загора. Един малък конен отряд се втурва към Казанлък и селата наоколо с викове: „Бягайте, братушки!“ и казанлъчани бягат към Балкана. На празника на св. Илия към височините нагоре по шипченското шосе почернява от народ. Сред огромната навалица от уплашени хора тръгват и сестрите от Девическия манастир, заедно с игуменията си сестра Капитолина. Те изкарват зимата кой където и както може из Габровско, Дряновско, Търновско.
В това време войските на Сюлейман паша навлизат в Казанлък и се разквартируват в килиите на манастира, а последните живи българи, приютили се в манастирския двор, са избити. Започват нови издевателства над българското население. Светата обител е превърната в затвор за пленените българи.
Едвам оцелялата Пена Кьорпеткоолува разказва по-късно пред Матей Георгиев, че ония, които не могли да избягат към Балкана, били взети в плен от турския аскер.
Най-напред ги закарали в шатрата на Сюлейман паша, където им записвали имената – те трябвало да заминат за Цариград като роби. След това ги завели в Девическия манастир. „Бяхме в манастира близо 250 души – разказва баба Пена – все жени и деца, а и игуменът на Мъглижкия манастир беше там, но той умря от дизентерия“.
Войната променя хода си. Турците са неспокойни. Баба Пена споделя: „Да не дава Господ до дочакам такава Коледа пак! Още на първия ден започнаха да тичат из манастирския двор изплашените турци. Черкезите само сновяха надолу-нагоре в манастирските стаи за грабеж. Някои от тях натовариха скъпи манастирски вещи и ги отнесоха с тях си. На 27 декември, не помня през кое време на деня, изскочиха последните черкези из манастирската врата и ние се затекохме да я затворим“.
Същия ден пристигат руските войски. Но когато те напускат светата обител, турците правят опит да запалят храмовата постройка отвътре. Натрупват в средата й слама, запалват я и заключват вратата. Но за радост на всички християни, в бързината изпускат ключа, който една от монахините намира и бързо отваря вратата, спасявайки храма.
В началото на 1878 г. части от руските войски слизат в Казанлък за кратък отдих. Тук се отбива и прославеният руски командир генерал Гурко. Казанлъчани го посрещат сърдечно. Болните войници са настанени в Девическия манастир. Руското военно командване устройва там временна болница в двуетажната източна сграда на манастира. Монахините стават медицински сестри. В това дело се включва и цялото население на града, като всеки помага с каквото може.
Много от болните и ранените се излекуват и се прибират в своите войскови части, но някои остават завинаги на българска земя. Техните гробове са наредени край източната страна на храма. И до днес те са там, а на старинните каменни кръстове можем да прочетем имената на бойци от Елецки полк, от 34 пехотен Северски АПВ, 16 Стрелкови батальон и др.
Малцина знаят, че заедно с ранените руски воини по случайност във временната болница в манастира е докаран и един турски генерал. Монахините лекуват и него, но той умира, като в предсмъртния си час се разкайва за убийствата, които е извършил, и помолва да го заровят под прага на външната врата, за да могат всички, които влизат, да го тъпчат с краката си.
Монахините обаче не изпълняват това му желание, но го погребват встрани от руските воини, до южната ограда на манастира. Гробът му и до днес е там.
