В населеното място още в началото на ХХ век имало модерно земеделие, а трактор подавал ток за прожекциите в киното му
Все още се срещат хора, които твърдят, че преди 9 септември 1944 г. земеделието в България е било изостанало и примитивно. Земята била орана първобитно с дървеното рало, житото се сеело на ръка, жънело се със сърп и паламарка или с коса, вършеело се с диканя или чрез тъпченето на класовете от добитък...
Действително, такава е била масовата практика. Знам го и от лични наблюдения. Така например, когато през 1949 г. бях на лагер в зенитния полигон край село Галата, Варненско, началството ни изпрати – 30 курсанти, да помагаме на селяните за жътвата. Сутринта на всички ни бяха раздадени сърпове и паламарки. С моя съселянин от оряховското село Бутан се чудехме какви са пък тези дървени ръкавици. Но после видях, че така се жъне и в Поповско, Шуменско и на други места из Лудогорието.
Но не навсякъде в България беше така.
Моето родно село Бутан, Оряховска околия, област Врачанска, се намира в центъра на равнината – в плодородната Златия. То има 4000 жители и разполага с 60 хиляди декара обработваема земя. Още в далечната 1890 г. тя е орана с железен плуг! Дървеното рало там е било непознато или го е имало само през турското робство.
По-късно, след 1900 г., започват да се използват нови вносни плугове от Унгария и Чехия (марка „Глиган“), а към 1939 г. идва и най-модерният плуг – „Донау“ (вероятно немски), който при добро регулиране можеше при оран да се държи и с два пръста, в смисъл – съвсем леко. И аз съм орал с него, макар да съм бил малък.
Земята в нашето село беше комасирана още през 1937/38 г. Тя бе разделена на парцели с по 300 м дължина и ширина. Нивите на всеки стопанин бяха събрани на едно или на две места. И почти всички си бяха построили къщички в полето – те бяха поне 60-80 броя.
Жътвата след 1900 г. се е извършвала с полуавтоматични жътварки „Кнотех“, теглени от коне или волове. При добра организация е можело да се ожънат по 10-12 дка на ден. Малко по-късно, към 1939 г., вече са използват и сноповързачки.
Селото разполагаше с 3 сноповързачки, теглени от трактор. Те можеха на ден да ожънат до 25-30 декара. Хората събираха вързаните с канап снопи и бързо ги изнасяха, а други ги нареждаха на кръстци.
Тези сноповързачки, а и всички земеделски машини, бяха притежание на добри техници и селяни, които имаха по 200-300 декара земя. След 1912 г. вършитбата се е извършвала само с вършачки. В селото ни към 1944 г. имаше 20 вършачки (толкова бяха национализирани). Най-добрите бяха унгарските „Елшо Маджар“.
В Бутан към 1944 г. имаше и 22 трактора, главно марки „ Форд“, „Фордзон“, „Дерринг“ и др. Те се използваха за обслужване на вършачките, сноповързачките, произвеждане на ток за киномашините и салона, за обслужване на кукурузовършачките – роначки, които можеха да оронят на ден до 4-5 тона царевица. Три трактора винаги бяха на разположение на различни стопани за оран на техните земи.
Всеки средно заможен стопанин разполагаше с железен плуг, редосеялка, полуавтоматична жътварка, валяк, тесачка и браздачка за царевица, роначка за царевица и др.
Малко бяха малоимотните и бедни хора в селото, които не живееха добре.
Всичко казано до тук не е случайно. То се дължи на много причини. Бутан е близо до дунавските пристанища Лом и Оряхово, чрез които районът се снабдяваше със земеделска техника от Унгария, Чехия, Австрия, Германия. В селата от района – като Войводово например, живееха преселници от Чехия и Унгария – банатчани (от Банат), които тогава са били по-напред в технологиите по обработката на земята. Именно те бяха носителите на знанието за по-добро, по-модерно земеделие.
В помощ на прогреса в Бутан бяха и ученолюбието, и дързостта на някои негови жители, които са имали възможност да посетят Унгария и Чехия. Връщайки се в България, те са внедрявали това, което са научили там, така че да се избегне убийственият селски труд.
Голямо значение за аграрното развитие на населеното място е оказало и откриването в него на земеделско училище, което става още към 1932 г. Учители в него са били агрономите Ангел Балевски, Кошничаров, Кольо Мирчев, Иванка Деспотова, Младенка Захариева и др.
Всичко това дава огромно отражение и върху духовното развитие на хората от Бутан.
Още през 1927 г. в селото се е появило първото или едно от първите селски кина в България. Първоначално в него се прожектирали „неми филми“, но след няколко години киното става „говорящо“. Ток за прожекциите се осигуряваше от трактор.
Модерното земеделие дава тласък и за развитието на читалищната дейност и библиотечното дело. Населението е било ученолюбиво, любознателно, четящо. В резултат на това започнали още от 1930 г. да се обличат „по градски“ – това местните виждали по филмите, това са научавали от книгите.
Те масово започнали да кръщават децата си с европейски и руски имена. И сега в селото има баби, които се казват Антоанета, Офелия, Виктория, Валентина, Олга, Татяна, Дуся и др. Мъжете носят само български имена. Така че бутанчани са били европейци още преди 90 – 100 години! Но същевременно са били и патриоти и в тях е горял стремежът да направят нещо ново и хубаво за родното си място.
Към 1944 г. в селото имаше 40 радиоапарата, главно марки „Телефункен“ и „Сиера“, захранвани с акумулатор и батерия „Пертрике“. Хората с трепет слушаха по радио „Лондон“ и „В. Левски“ как се развиват събитията на Източния фронт.
Имаше и два духови оркестъра – нотисти и слухари. Нотистите търсеха помощта на Дико Илиев, диригент на военния оркестър на 36-и полк в Оряхово.
В Бутан още преди Девети септември имаше частен лекарски и зъболекарски кабинет. От 1936 до 1941 г. край Огоста имаше образцов детски летен лагер.
Имал съм късмета да се родя в будно село, което в много отношения е било изпреварило другите населени места от вътрешността на страната.
