Със защитата на своите евреи българите и техният цар се показаха най-хуманният народ в Европа
Автор: Цанко Живков
Неотдавна наша правителствена делегация, начело с министър-председателя Бойко Борисов, гостува в Израел. Както съобщиха медиите, обсъжданите въпроси от взаимен интерес преминали в най-приятелска и плодотворна атмосфера. Емоционалният връх на посещението се оказала срещата с български евреи, спасени някога от хитлеристките душегубки, както и с потомци на вече починали.
Оцеляват по списъчен сбор всичките 48 000 мъже, жени и деца от старите предели на страната; плюс още няколко хиляди бегълци от другаде, на които дори нашата царица Йоана съдейства в издаването на паспорти и транзитни визи за Израел. Подобно нещо е непознато в която и да било държава в тогавашна Европа, завладяна почти цялата от Вермахта.
Припомняйки си всичко това и развълнувани до сълзи, присъстващите израелци решиха да изготвят предложение до Нобеловия комитет в Осло Българската православна църква, изиграла първенствуваща роля в борбата за спасяването на нашите евреи, да бъде удостоена с Нобеловата награда за мир.
Чудесна идея! Тя трябва да бъде подкрепена от културната ни и политическа общественост, от всички, във вените на които тече българска кръв и имат будно национално съзнание. Хуманен дълг и на инициаторите е да мобилизират съпричастността на голямото и авторитетно еврейско лоби в света, да я превърнат в планетарна кауза.
Защото в свещената им книга е казано, че който спаси от гибел един човек, спасява вселена. Българите се оказаха единствените в Европа, които съумяха да спасят над петдесет хиляди вселени. Извън умножението им в потомците...
Наистина, удивително е, че на фона на днешното разтление между религиите и ожесточаваща се верска нетърпимост, израилтяни правят предложение да бъде високо отличена източноправославна църква. Но това идва да покаже за сетен път, че Бог е един и Неговата същност е Любов, Мир и Разбирателство между всичките Му чада.
В ония страшни мартенски дни на 1943 г., когато композициите от товарни вагони са били вече готови и е било въпрос на часове евреите от няколко наши града да бъдат натикани в тях и откарани към пещите на Освиенцим и Треблинка, софийският митрополит Стефан (сетне екзарх на България) с вдигнат кръст в ръка предвожда протестната демонстрация на столичани срещу очертаващия се вандализъм.
И Пловдивският митрополит Кирил, като научил, че в едно от училищата са събрани стотици еврейски семейства за отвеждане в неизвестна посока, отишъл при тях. Охраната не го пускала, но той подпретнал полите на расото си, прескочил оградата и казал на разтревожените израилтяни: „Където вие, там и аз!”
А в страната ни йерарсите масово покръствали евреи.
Българската църква и нейните преосвещеници стояха начело, но не бяха единствените – те не бяха сами. Редом със Софийския митрополит вървяха ръководителите и членовете на писателския съюз, журналистите, адвокатите, учените, студентите – хиляден народ.
Димитър Пешев, депутат от правителственото мнозинство и подпредседател на Народното събрание, научава, че негови избиратели – евреи и семействата им от Кюстендил, без знанието и съгласието на парламента ще бъдат събрани и откарани в Германия. С няколко свои съмишленици той незабавно и енергично протестира пред министъра на вътрешните работи. Сетне с нарочна петиция 43 депутати – повече от една трета от състава на парламента, превръщат протеста си в парламентарен.
Подписвайки го, народният представител от Брезник Александър Симов заявява от името и на колегите си: „Честта на България е спасена!”.
Димитър Пешев отбелязва в спомените си: „Моята човешка съвест и разбирането ми за тежките последствия както за засегнатите лица, така и за политиката на страната, сега и в бъдеще, не ми позволяваха да остана в бездействие”.
Разбунва се цялата страна. Това дава основание и кураж на цар Борис ІІІ, въпреки страхотния натиск на хитлеристите, да отмени „временно” депортацията. За да не се състои тя никога!
В доклада на софийския представител на Гестапо Хофман до Берлин се казва, че отмененото депортиране е резултат на намеса „от най-високо място”. А „най-високото място” тогава беше царят.
Хана Аренд, едно голямо име в областта на идеите, в книгата си „Айхман в Йерусалим. Доклад за баналността на злото” разглежда и отношението на българите към „еврейския проблем”. „България, повече от всяка друга балканска страна, е имала основателни причини да бъде благодарна на нацистите, защото те значително увеличават нейната територия – изтъква тя. – И въпреки това България не беше благодарна… българите се осмелиха да откажат да обявят война на Русия. Те не изпратиха дори проформа няколко „доброволци”. Но това, което е учудващо за една страна от този район, в който антисемитизмът се разпространяваше във всички етнически групи, беше, че българите изобщо „не разбираха “еврейския проблем”.
И авторката цитира германския посланик Адолф Бекерле, който информира своето външно министерство, че „българите бяха живели твърде дълго време с народи като арменците, гърците, циганите, за да могат да оценят еврейския проблем”. „Никой, доколкото аз знам – казва Аренд – не се е опитал да обясни поведението на българския народ, което е уникално за тоя пояс от смесени населения”.
Из дневника на Богдан Филов: „5 април. C Pibbentrop Ц(арят) говорил подробно по еврейския въпрос, като се постарал да му обясни, че евреите у нас са шпаньоли и съвсем не играят тази роля като в други страни. Обаче, изглежда, Ribbentrop не е възприел тези възражения“. „13 април… След това говорихме по еврейския въпрос. Ц(арят) е на мнение да вземем работоспособните в работни групи и по този начин да избегнем изпращането на евреи от старите предели в Полша…” (Богдан Филов не е изразил несъгласие или по-различно разбиране от това на Царя. Значи го е споделял).
Така и става. По-младите евреи са организирани в трудовашки групи да строят пътища и мостове, но те били на войнишки оклад, медицински осигурени и животът на никого не бе застрашен. Вместо концентрация и депортация, за което настояват нацистите, българските власти сторват обратното: извеждат евреите от градските центрове, за да не бият на очи, и ги разселват из страната. Това е бил начинът да ги опазят. „Потърпевшите” са били наясно със замислите на администрацията и са работили добросъвестно. Така през годините на войната единствено в България броят на евреите не намалява, а се увеличава.
Нямат чет разказите, повестите, романите, филмите, пресъздали хитлеристкия геноцид над евреите в Европа през Втората световна война, техните драми и трагедии! От покъртителния дневник на нежната Ани Франк до затрогващата книга и филм „Списъкът на Шиндлер”, които обиколиха света и разтърсиха съвестта на човечеството.
Опазените страдалци в тези произведения бяха един, двама, цяло еврейско семейство или група от десетина-петнайсет човека. А Оскар Шиндлер успява да спаси 1100 евреи – мъже, жени и деца, под предлог че са незаменими в „стратегическото производство” на войнишка посуда и гилзи в неговата фабрика край Краков. И светът благоговееше със сълзи на очи.
А България и българите спасиха над 50 000 евреи, но дори и след половин век този нравствен подвиг остава неизвестен в пълното му величие. Защото заграбилата властта у нас БКП се опита да си го присвои.
Партийният историк Илчо Димитров в предговора си към отпечатания по-късно дневник на Богдан Филов, на стр. 154 пише: „Защитата на българските евреи през пролетта на 1943 г. бе най-масовата антифашистка акция в България след започването на антисъветската война. При това – увенчана със забележителен успех. Начело стояха комунистите”.
Според италианския писател Габриеле Нисим, Димитър Пешев и неговите поддръжници в парламента са били единствените политици в Европа, спасявали евреи. Но дошлите на власт комунисти „с решаващата подкрепа на Съветската армия” ги заклеймиха като фашисти и антисемити и разстреляха двадесет души от подписалите протеста на Димитър Пешев, включително брезнишкия народен представител Ал. Симов, както и повечето от депутатите на ХХV-то Народно събрание.
Пешев като по чудо избегна разстрела, но Народният съд го осъжда на 15 г. строг тъмничен затвор. По-късно с помощта на еврейските си приятели той е помилван, но остава завинаги прекършен и забравен, отвратен от всичко и повече не се връща към адвокатската си професия. Точно пак според друга мъдрост от Талмуда, че „няма ненаказано добро”.
Домораслите ни червени историографи и до днес втълпяват, че в страната ни вилнял някакъв свиреп „монархофашизъм”, а Царят играел ролята на фюрер. Че съборилите го български “антифашисти” са най-големите и славни герои на света. Но само фактът със спасяването на хилядите наши евреи по инициатива и с дейното участие на тогавашните управляващи „монархофашисти” опровергава и срива тази теза. Защото къде се е чуло и видяло „фашисти” в тогавашна Европа да спасяват евреи? Там е обаче и главното обяснение, защо подвигът на България и народа й от онова време остана така дълбоко потулен.
И все пак в Йад Вашем в Йерусалим, в мемориалния парк на признателността имаше специална алея на цар Борис ІІІ и царица Йоана, а осем българи, начело с Димитър Пешев, бяха обявени за „светци на световните народи”.
Трябва да се подчертае, че поставянето на тия паметни плочи през 1993 г. е станало по инициатива на спасените български евреи в Израел и на техни потомци. Никой от българска страна и по никакъв повод – нито представители на царската фамилия или на която и да било държавна или обществена институция не са предявявали искане за такава признателност. Но през лятото на 2000 г. въпросните плочи са оплескани с катран, а сетне и свалени.
Мотивите: някои протестирали, че цар Борис ІІІ и тогавашната българска общественост не предприели нищо за спасяването и на 11-те хиляди евреи от Беломорието и Македония. Пренебрегнати са фактите, че по онова време евреите от тия райони не са били български поданици, намирали са се под юрисдикцията на хитлеристките завоеватели и не е съществувала и най-малката възможност за тяхното спасяване.
Най-жалкото в тия недостойни и партийно користни обвинения е, че решението за свалянето на плочите тайно е било подкрепено (ако не и предизвикано) от група български „леви интелектуалци”. Обществеността окачестви постъпката им като национално предателство.
Ако, макар и несправедливо, в Йерусалимската гора беше поставена плоча на Тодор Живков като мним спасител на българските евреи (както се опита да го внуши А. Вагенщайн във филма си „Ешалоните”), щяха ли сендовци, илчодимитровци и компания да подписват такива протестни махзари? Но и в случая е надделял вездесъщият им тяснопартиен интерес и сектантщина.
От което излиза, че „вердиктът на историята” (както се е изразил Ешуа Калев, подпредседател на Централната консистория в София, в писмото си до Клемансо преди подписването на Ньойския договор през 1919 г.) по отношение „благородството и великодушието” на българския народ, който е приел и спасил евреите в едно друго жестоко време, когато те са били гонени от цяла Европа – този исторически вердикт на благодарността към България все още не е издаден.
Ето че сега настъпва времето, когато нашата малка, безмилостно окастрена териториално страна, но велика по дух, толерантност и липсата на какъвто и да било национален егоизъм България да получи „вердикта на признанието”, като бъде представена за Нобеловата награда за хуманизъм. Защото, съгласно заветите на Васил Левски, земята ни и населяващите я люде приеха също тъй радушно и подложените на изтребление арменци, руската белоемиграция, векове съжителстваха в разбирателство с турци, гърци, цигани и други инородци и иноверци.
Проф. Михаел Бар-Зоар в книгата си „Извън хватката на Хитлер. Героичното спасяване на българските евреи”, сам един от спасените, разказва, че като 4-5-годишно момче много се учудил, че родителите му и другите познати ронели сълзи, когато във Варна се качили на парахода за Израел. „Защо плачете? Нали отиваме в своята родина?” Те му отговорили: „Защото България беше добра с нас. Тя ни спаси!”
Той изтъква, че българите не са отстъпили от принципите на своята Конституция „дори и в силно приповдигнатата месианска атмосфера, породена от създаването на Велика България“. Добруджа, Тракия и Македония са освободени. Българското знаме се вее над Скопие и Кавала, над планините на Македония и над лазурния бряг на Бяло море. Съюзът на България с Германия прави възможно осъществяването на тази мечта.
Това е новата ера, новият ред, новият свят. Кой се интересува от шепа евреи и техните права, когато всичко се осъществява за миг? Нима те са незаменими? Не биха ли могли да бъдат жертвани в името на историческото обединение на България? Отговорът на българите е „не!” Те се надигат срещу депортацията, която ще „лепне на България незаслужено петно”. Надигат се в защита „честа на България и нейния народ”, възприета от тях като „политически капитал от най-голяма стойност“. Това е социалната и политическа основа за действията на цар Борис!
И проф. Бар-Зоар заключава: „Цял свят трябва да се поучи от достойния пример на тази малка страна България, която би могла да бъде смачкана от Хитлер за два часа заради куража й. Ето че е имало начин да се предотврати или намали Холокоста, ако и други страни биха направили същото. България е пример за това. Към онзи исторически момент българите и техният цар се показаха най-хуманният народ в Европа с осъществяване защитата на своите евреи, освен че не пратиха нито един български войник на Източния фронт. Може би Холокоста в Европа би могъл да се избегне, ако и други народи биха проявили подобна смелост и състрадание”.
Заради тази „смелост и състрадание” на един цял народ и неговата държава, уважаеми европейски и световни превъзходителства и вие – обикновените добри хора, напълно справедливо и честно е, макар и със закъснение, България да бъде номинирана за следващата Нобелова награда за мир.
„Направи добро, па го хвърли в морето!” – казва една българска поговорка. То и оттам ще изплува и ще се отблагодари!
