Няколко кратки истински истории за българските турци
Да, така е!... но не съвсем
Ако имате щастливия шанс да посетите Русе, тръгнете от центъра по посока на историческия музей и неусетно сред все още съхранените старинни здания ще стигнете до малък площад със символичното име „Хан Кубрат“.
Първата изненада – скулптура на юноша, който с увлечение свири на цигулка сред веселите бълбукащи струи вода, унесен в мечтата си. Върхът на цигулката неволно сочи някогашното магазинче „Мока“, в което като че ли свещенодействаше при отмерването на ароматните зърна кафе бай Али. До него помагаше истинска красавица – съпругата му.
Всеки със съдбата си и ние, всички подвластни на нея, крачим в живота, който ни поднася неочаквано срещи, събития, изненади...
Вече бях съдия. Като дежурен изпълнявах задълженията си, когато на вратата се почука и влезе за моя изненада бай Али. Той сподели, че след като синът му завършил инженерство в Русе, оглавил транспорта в Анкара.
Наложило се да отидат при него и съпругата му да гледа внучета. Мило му стана, че не съм го забравил, а и той помнел родителите ми.
Заверих му документите, изпратих го до входа и надявам се, че взаимно дълго сме си спомняли тази среща.
Сердар
Всекиму се налага да се отнесе за съвет, юридическа помощ или пътем да се отбие по приятелски на раздумка при адвокат.
В кантората ми влезе един баща, а след него пристъпи и синът му. Виждам, че малкият е заинтригуван от тогата ми, компютъра, разноцветните химикалки.
„Отур шинди!” (седни тука) – посочи му стола бащата. Попитах го как се казва момчето. „Сердар“ – отвърна той. Разбрах, че ходжата му определил името, както повелявал Коранът. Като пораснело, можело да стане и военен...
Очите на детето шареха. То прошепна нещо на баща си, като останах с впечатление, че не знае български. „Така е – потвърди бащата. У дома си говорим на турски, спазваме обичаите, в джамията ходим... Като тръгне на училище ще научи българския правилно и грамотно“ - категоричен бе той.
Впечатли ме този баща. Бил строителен техник, майката – геодезистка. Предстояло им да заминат за Норвегия. Като понаучат езика, щели да вземат и Сердар. Сестричката му Айгюнер щяла да си остане при старите.
Той прочете съмнението в очите ми и поясни: „Ще се върнем, разбира се. Къщата ни край Дунава е голяма – има място за всички ни, дори за внуци. С наученото в Норвегия лесно ще намерим работа тука, а може и в друга страна“.
Много такива клиенти имам от близките села на Русе – оправни и делови. Някои от тях останаха в Гърция или Германия, но на сърцето им е Норвегия. Ала най-вече родният дом.
Като си тръгваха, очите на малкия блестяха, защото му подарих химикалка. А бащата само отбеляза, че и аз поназнайвам турски. Премълчах, че дядо ми е от Делиормана – от село, което сред море от турски села е чисто българско...
Бейтула
Той влезе при мен заедно със съпругата си. Мъжът седна, а тя застана до него, свела поглед. По него време възстановяваха земеделските земи, та се наложило от Бурса да дойдат в Русе. Там живеели при сина си. Каквото беше необходимо му помогнах и на раздяла го запитах как се чувстват у нас. Отговорът му ме изненада: „Влакът като мина границата и навлезе в България, плакахме. Родени сме в русенско село, там е родата ни“.
Наложи се няколко пъти да се срещаме отново с този човек. Той беше сладкодумен и се сприятелихме. При първата си визита подаде кутийка кафе, захаросани бадеми и пакетче къна за съпругата ми – такъв бил обичаят.
Дойде време, когато окончателно да замине при сина си, но ми беше приготвил неочакван дар: мемоарите на Пеко Таков „Поклон“ - за петима дейци на БКП – Найден Киров, Марко Ненков, Лазар Станев, Иван Хаджийски и Стоян Едрев.
Книгата е считана като принос към историята на тази партия. Издадена е през 1987 г. На 8 януари 1988 г. е подарена на Бейтула.
Отгърнах първата страница и прочетох: „На стария и добър приятел Билян Билянов и семейството, с най-добри пожелания за здраве и успехи. С уважение Вълка и Пеко Такови“.
Когато разтварям пак книгата, все повече се убеждавам, че изданието е уникално. Редица забележки с молив или химикалка внасят уточнения, допълват факти и срещи, или казано накратко – коригират това първо издание.
Да, така е
Хилендарският монах е оставил свят завет: „Ти, болгарино, знай своя род и език!“
При едно пътуване до Тутракан съдия Каранедев ми подари книгата на Петър Бойчев „Тутраканска епопея“, първо издание от 2003 г.
Благодарен съм му, тъй като през годините роднини на загинали неведнъж са правили справка при мен за свои близки, оставили костите си по бойните полета.
Впечатли ме, че сред убитите хиляди български воини, 120 са с турски имена, от различни краища на България.
Генерал Киселов, н-к на дивизията, се обръща към офицерите и войниците с прочувствени слова: „Вие не можахте да задържите сълзите си с преглътка, сдържахте чувствата си пред величавия израз на съчувствие към скръбта на майките, бащите, братята и сестрите на скъпите техни покойници под хладната пръст на братската могила“!
Стоях замислен.
Нима по-малко горчиви са били сълзите на близките с турски имена, лежали в окопите, увлечени в атаките, в които куршумите не подбират къде са родени и как се наричат. Сълзите все тъй са горещи от мъката по близките, независимо от етноса.
