Това е едно писмо до сина ми, когато беше млад учител в Странджа-Сакар.
„По-добре да започнем отначало, нали, момчето ми? Откровено и честно, както това е било винаги между учители и между баща и син.
Спомняш ли си как не даваше дума да става – ти, с професия на учител! Колко пъти си споделял, че се прекланяш пред мен, но не би поел моя път. Как не – малко ли села обиколихме с вас, в малко ли квартири раснахте двамата с брат си Иван. В чуждия дом трябва да се внимава за всичко – цвете да откъснеш, питане трябва. Колко пъти сме ви заварвали в късните нощни часове заспали, я вечеряли, я не.
Учителски деца...
Селският учител беше навред – актьор в театралния състав, танцьор, певец, самодеец. Спомням си как в мина „Боров дол“ чакахме публиката. От смяната, която свършва в 22 часа, миньорите направо от рудника дойдоха в залата да гледат „Вампир“ по Антон Страшимиров. Колко народни обичаи и традиции възкресихме на сцената. Всичко беше учителска работа. Така е било от векове...
Сега, казват, времето е друго – телевизия, видео, дискотека... Но и в това време мястото на учителя, особено на младия учител, е сред хората. Те са най-добрите и обективни съдници за стойността му като човек. Когато дойдох да те видя как си се настанил, чух хората да казват за теб „Добро момче“, „Обичаме си даскалчето“.
Браво, сине! Как го направи за толкоз малко време? Трудно хората казват: „Обичаме си даскалчето“. Обичта трябва да се изстрада, да се заслужи. Обич за обич. Ако я няма, не става.
Бъди учител и за старите хора. Те са много в Лесово. Запустява Странджа – Сакар и ще погине, ако не са младите като теб и булката, които искат да я съживят. Бъди като син за онези, на които няма кой да отвори вратата...
Учителството е професия за истински мъже, напук на онези, дето казват, че даскалството било занимание за жени.
Пишеш ми, че сте добре и си имате всичко, че и на двамата с жена ти Розалия работата ви била интересна. Това ме радва, защото сговорът повдига планина. Като се прибави чувството, че си полезен, че си необходим – планината става лека като перце. Сладък е залъкът, изкаран в огъня на трудностите, встрани от дребните сметки. Вярата и обичта каляват характера. В тях изгарят равнодушието, примиренчеството, хленчът.
Гордея се с теб, сине! И ние с майка ти и брат ти Иван си обичаме даскалчето“.
Господин Стоян Калпушков е прав-учител е професия за истински мъж.Даскала е нужно да нее раболепен с децата с оценки и подмазване с тях,че да го държат и хвалат,но учитела да не се кара-каруцарски на учениците,че да въведе дисциплина-не става по този казармен начин в училище.Разумен,сърдечен с топло сърце,но и порицаващ с кротък глас ученическите бели в час-учитела ще бъде обичан и след 1-2 год.и да нее в даденото у-ще,ако замества колеги.
