Ако не беше Десети ноември, Иван Костов щеше да е професор по политикономика, а Соломон Паси – да замени трабанта си с „Лада”
В своята страница във „Фейсбук“ споминалият се неотдавна – на 21 май т.г., виртуозен блуз и джаз пианист и композитор Васил Пармаков бе написал веднъж: „Лакеи сте вие, музикантите. Кочияши. Камериери. Прислуга. Марш бързо на масата на слугите. Кокалче ви подхвърлят. Коричка хлебец. С костилки ви замерват. С огризки. Търпиш, батко. Усмихваш се“.
Ако мога да си позволя да го перифразирам, бих заменил музикантите с интелектуалците.
Ерудитът Тончо Жечев определи сегашната интелигенция като „маркетингова“. Преди години аз я наричах „херостратова“, а сега – „конформистка“, може и „еничарска“.
Човек е изложен на влиянието на средата, в която живее – семейството, училището, университета, професията, обществото. И автономията на личността му e подложена на голямо изпитание, особено в диктаторските общества, каквото беше българското в периода 1944-1989 г. И в постдиктаторското общество след 1989 г.
Големият американски психолог Елиът Арънсън е автор на много статии и книги. Една от тях е „Cоциалното животно”. В нея той дефинира конформизма като „промяна в поведението или мнението на личността в резултат от действителен или въображаем натиск от страна на друга личност или група”.
При българския конформизъм (1944-1989), „другата личност” беше Тодор Живков, а „групата” – БКП, направлявана от Москва. След 1989 г. „другата личност“ и „групата“ се сменят демократично, редуват се в креслата на властта, дирижирана от корпоративните и геополитически интереси на Вашингтон и Брюксел.
Но конформизмът (угодничество, нагаждачество) на някои интелигентни „личности“ продължава изявите си на слугинаж на политическата власт, за да получава привилегии от нея. Това наричам еничарски комплекс на българската интелигенция. Вероятно принесен през поколенията от ония българи през турското робство, които са ставали доброволно еничари, за да получават привилегии от султана.
Отвращавам се, когато и сега талантливи артисти със задоволство разказват как Тодор Живков ги карал да казват вицове за Тодор Живков! Други пък колко добър бил Първият, защото им давал апартаменти и коли! Една артистка дори го разцелува в съдебната зала, когато той бе подсъдим.
„Уви! Всичко е погълнала у нас партизанщината, партията и партийните сдружения във всяка област, дори и в литературата, дори и в науките” – изтъква проф. Александър Балабанов в броя на вестник „Мир” от 6 август 1928 г.
За изминалите почти 90 години оттогава не се забелязва никакво репрограмиране на политическия, социален и етичен пейзаж на България.
Конформистът е „другият с маска на писател, на учен, на професор, на философ”, както го описва Ортега и Гасет в есето си „Интелектуалецът и другия”. При наличие на достойнство, някой от еничарските интелектуалци можеше да бъде българският Андрей Сахаров. Или българският Вацлав Хавел и Александър Солженицин например, Георги Джагаров и Любомир Левчев дори (на млади години в стихове Левчев се обясни в обич на Тодор Живков, а тези дни – и на Йорданка Фандъкова).
Сега, 26 години след 10 ноември 1989 г., можем да предполагаме къде щяха да бъдат някои от интелектуалците ни, ако тази дата я нямаше в политическия календар на България, тоест, ако комунизмът беше останал на власт в нашата страна.
Тогава Илия Минев, Едуард Генов, Тончо Карабулков, Тодор Кавалджиев, Любомир Собаджиев, Петър Манолов и други достойни българи щяха да са все още в затворите.
Филип Димитров и Петър Стоянов щяха да продължават адвокатската си работа.
Надежда Михайлова (пардон, Нейнски) щеше да е говорител на БКП, след това депутат в Народното събрание. Иван Костов щеше да е професор по политикономика и коментатор във вестник „Работническо дело”. Съпругата му Елена Костова пък щеше да основе фондация „Бъдеще за БКП”. Андрей Райчев, Евгений Дайнов и Меглена Кунева щяха да бъдат членове на ЦК на БКП. Соломон Паси нямаше да изрече цинизма „Майната му на православието!”, но щеше да замени трабанта си с „Лада”, за да качи в нея главнокомандващия Варшавския договор.
На 24 май 2016 г. Георги Господинов щеше да приветства с хубавите си мисли и метафори випуска на руската гимназия, а не на Американския колеж в София. И пак нямаше да запита „Защо давате на мен ордена „Св. св. Кирил и Методий“, а не на Стефан Цанев?“, както преди години Светлин Русев се възмути: „Защо на мен, а не на Константин Павлов?“. А Борис Христов напълно отказа всякакви държавни награди.
И в това е цялата разлика между достойните и еничарските интелектуалци.
