Родолюбие и нихилизъм по Втори юни

Сирената ме завари на малка и тиха русенска уличка. Само трима души застанахме мирно. Около нас си продължаваше обичайната ежедневна суетня.
Някакъв мъж ровичкаше в двигателя на повредената си кола, наблизо други приповдигнато обсъждаха предстоящото европейско първенство по футбол, а една тийнейджърка, седнала на страничните стъпала на Съдебната палата, бе съсредоточила цялото си прегърбено внимание към пръстите на единия си крак – пришка ли обработваше, гъбички ли я тормозеха, така и не се разбра.

Сирената на бойни нальоти се опитваше да напомни за нещо велико, но минувачите продължаваха да щъкат като хлебарки  на безпаметието. Очевидно бе, че гипсираното им патриотично чувство така и ще си остане потрошено.
Не е нормално във възрожденски град като Русе да ставаме свидетели на подобна жива гротеска, изпълнена от неблагодарници.

Когато забие сирената на Втори юни – една от малкото сборни тревоги за национална свяст чрез спомена за  герои, каквито за съжаление вече не се раждат – в затъващата гмеж на прогнилото ежедневие поне за няколко минути трябва да застанем мирно. Пък дори и като гузно извинение за това, че не се борим както трябва за национална независимост.
Сега, в този тържествен ден, воят на сирената ми прозвуча като линейка на „Бърза помощ“ – за безсърдечните и ампутирани от родолюбието българи.

В категории: Горещи новини , Трибуна